застрашени и наистина трябва да се предприеме нещо. С подръчни средства… Страх ме е за хората. Ще им одера кожата на техниците, ако загине там някое наше момче… Честно казано, аз дори се радвам, че си толкова запален да отидеш на платото. Ще е от полза да почувствуват там окото на представител на щаба — Дик погледна часовника си.
— Бързаш ли?
— Да. И ти не трябва да се бавиш много. Катерът за платото ще тръгне след малко повече от час от сектор МК–22, специален перон, девети тунел. Ще изпратя пропуска ти направо на портиера. Имаш ли някакви въпроси?
— Гаранин няма ли да се обиди, че ние с теб така… е, някак през главата на моето началство?
— А, съвестта ти ли заговори?! — Дик се усмихна. — Мисля, че не. Няма да има време за обиждане: подготвя шест момчета за коронарната област. По трима на рейдер. Хората ни не достигат, а ние разширяваме профила на нашата работа… Бяхме „планетчици“, бяхме „пространственици“, скоро ще бъдем и „слънчевици“. Ще стартират утре и аз ще си отдъхна малко… Какво си се втренчил в мен?
— Не знаех, че за Короната заминават два рейдера.
— Да, два — потвърди Бечелър. — „Иван Ефремов“ и „Артър Кларк“. По очите ти виждам, че искаш да отидеш на Короната…
— Не е вярно.
— Признай си, де… Тук половината отряд през цялото време все нещо иска. Едни искат в Далечния Космос, други мечтаят за Венера, трети ги зове Марс. И почти никого не можеш да удържиш. Дори тук, на Меркурий и около него, полека-лека плъзват в различни посоки. Някой отишъл на Короната, друг — във вилаета на Шубин за научни степени… Най-добрият специалист в отряда по флаинг-техника, Валери Алексеенко, отиде на „Зенит“. Калантаров успя да го съблазни с идеите за „междузвездни полети“ и сега той там е нещо като маймуна за опити. Жал ми е за момчето.
— „Зенит“ е нещо много по-сериозно, отколкото на нас двамата ни се струва. Мирише ми на техническа революция, Дик.
— Възможно е. Но това, че личният състав на „Мъркюри рейнджърс“ за половин година се стопи с шейсет души, също ми понамирисва на нещо.
— Ти имаш около хиляда елитни момчета — най-големия отряд в космическото пространство. Дори до Венера си стигнал. Началникът на отряда „Утринна звезда“ ми намекна веднъж, че понякога успяваш по не съвсем законен път да заграбиш почти половината от випуските на десантните училища. Инокенти Калугин, вярвам, не говори на вятъра. Ти винаги си бил малко алчен и откровено стиснат.
— Така ли? — Бечелър, изглежда, се обиди. — А Калугин не ти ли намекна по какъв начин успя в края на краищата да измъкне от мен двамата оберонци — Кизимов и Йонге? Още на първото заседание на УОКС ще умра, но ще си ги върна… И кого ми изпраща УОКС в замяна, мислиш? Зелени, неопитни момчета, за които всичко тук е ново и неизвестно. Та те, без много да му мислят, се пъхат където трябва и където не трябва. Сам съди колко работа мога да свърша с тях, щом като постоянно трябва да им дърпам юздите, за да могат живи и здрави да си заминат в отпуска, мама и татко да зарадват.
— Ей затова те обичам, стари скъпернико.
— Притрябвала ми е твоята любов, когато практически няма с кого да работя. Цялата ми надежда е във ветераните. А откъде да ги взема? Загубих двама, получих само един — теб. Един! Е, ти наистина струваш колкото десет, но съгласи се, че за мен това е слаба утеха на общия фон.
— Много говориш. И очите ти са червени като на прасенце. Кога за последен път си спал нормално?
— Вярно — Бечелър прекара ръка по очите си. — Колкото по-малко спя, толкова повече говоря, това съм го забелязал. Впрочем ти не се обиждай, учена главо. Макар и да сме завършили едно и също училище, аз все пак бях с цял курс по-голям от теб.
— Да, извинявай. Още повече че ти сега си по-голям от мен с цял един курс на Академията.
— Стига си остроумничил. Като се върнеш от платото, ще се отбием някъде да си поговорим.
— В „Бамбука“. Ще си поръчаме кафе в златни съдинки и ти ще ме обръщаш целия наопаки — отвътре навън да ме разпитваш как е загинал Николай Асеев.
— Зная как е загинал… Но защо в „Бамбука“?
— Обядвах там. Впрочем ти познаваше ли Мстислав Бакулин?
— Лично — не. Гаранин го познаваше добре. Нали и двамата бяха алеути — от Юконското училище. И струва ми се, дори бяха еднокурсници… Е, обядвал си в „Бамбука“ и какво от това?
— Нищо. Поиска ми се да вечерям на платото.
— Хм… Ще трябва да използуваме странните свойства на този ресторант за разместване на кадрите от десантните групи. Хайде… остани си със здраве, имам работа до гуша. До скоро виждане, експерте!
— До скоро!… Да не забравиш да ми напишеш пропуск, академико!
В посочения сектор на летището за десантни флаинг-машини той си показа удостоверението и намръщеният дежурен с подозрителен поглед завъртя мълчаливо пред него турникета. На бедрото му се клатушкаше разкопчан жълт кобур, от който се подаваше палер. Кобурът се виждаше отдалече и в комбинация с блестящия метал на турникета внушаваше чувството на абстрактно уважение. Турникетът или палерът поотделно не вдъхват уважение, но заедно говорят твърде внушително за нещо. Наистина, без да е ясно за какво. До тръгването на катера успя да се порови в склада и да си подбере удобен скафандър от полутвърд тип. Той винаги придаваше голямо значение на удобната екипировка, дори твърде голямо, но това не беше проява на някакво сибаритство. Правеше го, за да не мисли по време на работа за незначителни неща. Ако му се наложеше да работи. Кой знае защо, той беше уверен, че днес няма да му се наложи да работи, обаче знаеше от опит, че лагерът на която и да е оперативна група не е мястото, където подобна увереност има някаква стойност… В катера не видя десантчици. Освен него пътуваха още един брадат неразговорчив геофизик и един много подвижен и страшно бъбрив свързочник.
Благодарение на общителността на свързочника той без ни най-малки усилия от своя страна научи по време на полета цялата история на платото — с всичките й мрачни детайли. Историята на героизма, наивността, суровата необходимост и твърде нелепата в крайна сметка смърт на мнозина. Нищо ново по принцип. Десетки подобни истории лежаха в основата на ежедневната му работа… А платото само по себе си малко го вълнуваше. Беше поискал да се измъкне от Аркад и го направи. Къде — нямаше значение. Той не мислеше за това. Просто летеше и свистенето на моторите на десантния катер му доставяше удоволствие. Ако ще и две плата да имаше. Нямаше никакво значение. Ако ще хиляди плата, високи масиви, предпланини. Космическото пространство бе разнообразно и многолико. И всеки негов лик по принцип заслужаваше само едно-единствено нещо: безгранично недоверие. Това беше главното. Останалото бяха нюанси. Възторзите, трепетът, благоговението, страхът след време се отлагаха като утайка. Хората с неговата професия твърде бързо отрезвяваха в обятията на космическото пространство…
Оттогава бяха изминали пет години. Излезе в оставка. Върна се на Земята със съсипан организъм и ненужни спомени. Сега виждаше Космоса май единствено в небето на Копсфорт, но първия си ден на Меркурий помнеше до най-малките подробности. Можеше да го възстанови с точност до минутата и да го преживее мислено отново, ако се наложеше. Но точно това не искаше. Бореше се с него отчаяно и безуспешно още от деня, когато се върна вкъщи. Краката му бяха докоснали Земята, а главата му беше още там… и ръждата на мъчителните спомени разяждаше нервите и мозъка му. А усещането за собствената му уродливост. Беше се изморил страшно от всичко това… Не искаше да си спомня нито онзи свой първи ден на Меркурий, нито каквито и да било други дни, свързани с Космоса. Мъчеше се постоянно да се съсредоточи върху нещо странично, но старанията му бяха безрезултатни, както би било, ако си забранеше да мисли и да диша. Парчетата космос бяха заседнали някъде вътре в него в прекия и преносен смисъл на този израз и огромната тълпа от привидно полуизгаснали, полуизтрити образи на отдалечени по време звуци, хора и събития оживяваше неочаквано, заливаше го през глава като вълните на прилива…
Той лежеше на гръб, стиснал очи (да не вижда нощното небе над Копсфорт), и изведнъж почувствува, че започна да потъва в някаква лепкава бяла мъгла. Направи внезапно, рязко движение, сякаш искаше да се хване за това, на което лежеше, но… изглежда, остана само с мисълта за движение. Мускулите му се схванаха от напрежението, бялата мъгла го обгърна плътно. Разбра, че е изпуснал момента и че сега му са сигурни няколкото странни минути…
