щеше да бъде завинаги… Същия ден и двамата „промушиха“ по шестнайсет обръча. Какво им струваше този рекорд, разбраха само училищните лекари, които трябваше да впръскват в носовете на рекордьорите някаква противна течност, за да спрат кръвотечението. Но никой не видя как героите на „бръснещите полети“ тайно си размениха „подаръци“: той подаде мълчаливо на Михайлов брезовото клонче, което бе извадил от въздухозаборника на машината на съперника си, и Михайлов също така мълчаливо му подаде парче от елово клонче — това бяха веществени доказателства за условна смърт. Ако клончетата попаднеха в ръцете на инструкторите, на рекордьорите без всякакви обяснения щяха да им смъкнат изпитния бал: на Земята върховете на дърветата имаха недвусмислено отношение към върховете на скалите в космическото пространство. Но с това свърши и тяхното съперничество. Четвърти курс, Луната, специализираните подразделения, випуска, десетки трудни и не много трудни операции в системите на Юпитер и Сатурн — всичко това бяха изминали рамо до рамо. Чак до последната точка на Оберон… И ако не беше викът-заповед на Елдер: „Нортън, назад!!!“ — уви, послушно заработи дисциплинираният му рефлекс, — те щяха да останат рамо до рамо и отвъд границата на живота, всичко щеше да бъде по-просто и никога споменът нямаше да го изгаря така мъчително. Изтерзаната от мъка вдовица на Мстислав Бакулин е абсолютно права. Да, щастие е, че Михайлов не беше женен…
Бюфетният манипулатор продължаваше да бъбри учтиво. Предаваха обещаните параметри на слънчевото изригване. Всичко беше наред — през магнитния купол над града не беше проникнала нито капка от протонния порой. Засвири музика. В ръцете му имаше нещо. Разтвори юмруците си, видя двете лъскави парчета от златната лъжичка, запрати ги на масата и тръгна към изхода.
Някой му подсказа как да стигне до Морето. Една малка кола (кресло на мека кръгла платформа и защитно стъкло) го понесе бързо по лабиринта от светли тунели с лъскавочерни жлебове и замръзна неочаквано пред арката на някакъв вход. Той влезе в ярко осветена просторна пещера с бели сталактити, които приличаха на големи висулки от потъмнял лед. През дупките в стените върху пещерното езеро падаше слънчева светлина, падаше от всички страни, сякаш вътре надничаха няколко слънца едновременно. Водата беше толкова прозрачна, че езерото приличаше на пропаст, покрита ненадеждно с тънко стъкло: виждаха се голите остри скали, които се спускаха стръмно надолу към глъбините. Това ли беше Морето?… Той се огледа и забеляза една пътека със стрелка: „Към плажовете на северния бряг“. Разбра, че това още не беше Морето.
Той не знаеше защо му бе притрябвало Морето точно сега, но тръгна бързо по пътеката през дълбоката пролука в скалите, обрасли със сини (от декоративното осветление отдолу) брадати сталактити. Вървеше машинално, сякаш бързаше да свърши някаква работа, за която по странни и непонятни причини бе забравил. Пътеката го отведе в един твърде широк каньон, изпълнен със слънце и блясък на вода, и това вече беше… да-а-а… истинското Море!… Думата „Море“ тук я произнасяха, както се произнасят думите с главна буква, а той предварително беше готов да види нещо не съвсем обикновено, но такова ненормално огромно, невероятно изобилие от вода просто не можеше да предположи… Стоя неподвижно минута-две. Обгръщаше с поглед всичко наоколо и се опитваше поне да си представи някак кога и как бяха успели тук да направят толкова неща. И самия Аркад, и това неправдоподобно Море. Той стоеше близо до левия бряг, който с вертикалните си и много високи скали подпираше като стена плоското небе с неестествено равномерен лазурен цвят, и прекрасно виждаше противоположния бряг с плажните ивици, обградени от криви, но живописни борове. Скалите там също бяха високи, но от плажовете и линията на боровете ги отделяше верига стъпала, потънали в зеленина. Гигантският воден басейн се простираше на около три километра и далече напред, където този каньон се пресичаше от друга, навярно подобна клисура, се чувствуваше продължението на водната повърхност. Той не можеше да повярва на очите си и отначало помисли, че трикилометровото пространство е само една изкусно направена илюзия. Но когато чу над главата си крясъка на чайка и забеляза в далечината в началото на каньона, цяло бяло ято, той разбра, че всичко освен умаленото копие на слънцето и равномерно лазурното небе е реална действителност… На плитките места се виждаха рошави петна водорасли; миришеше на борова смола, на нагорещен пясък и на нещо сладникаво-йодово, което беше характерно за крайбрежията на южните морета. От входа в каньона излетя един глисер и като оставяше след себе си стъклено лъскава дъгообразна следа, кой знае защо, зави към скалите на левия бряг. Той премести погледа си от глисера към десния бряг и видя, че един от отдалечените плажове е пълен с полуголи хора. Те се суетяха, скачаха, махаха с ръце като деца. По всяка вероятност те наистина бяха деца. На останалите плажове имаше малко хора. Гладката водна повърхност изведнъж се набръчка и по нея заблестяха светли петна. Той усети въздушни вълни, сякаш това бяха пориви на лек вятър, обърна се и тръгна по обратния път. Чайките и глисерът го довършиха. Работното му настроение бе изчезнало, той изпитваше неприязън към Меркурий. Всичко тук му изглеждаше като насмешка над героичния аскетизъм на Далечния Космос… Има лъжи, които неприятно приличат на истини. Аркад беше истина, която приличаше неприятно на лъжа.
Той бродеше из града, без да забелязва нищо наоколо си, докато не се натъкна на кълбото на една видеотекторна кабинка. Поиска връзка с началник-щаба на отряда Ричард Бечелър. Помолиха го да почака пет минути. Минаха десет, преди да се появи на екрана боксьорската физиономия на Бечелър.
— Как си? — попита го Дик, присвил очи.
— Никак. Сит съм до гуша от вашия Аркад.
— Вашия!… Хитър си, стари скитнико. Добре, ще свикнеш. Първите дни и аз не бях на себе си. — Очите на Дик примижаваха добродушно и това беше лош признак.
— Ти ми кажи по-добре решен ли е въпросът за моето назначаване? Ако е решен, то в коя група на отряда конкретно.
— А ти самият в коя би искал?
— Дик, недей да извърташ. Винаги съм уважавал дипломата в теб, но…
— Назначен си в експертната група на щаба.
— С какво съм заслужил това наказание?
— В оперативните групи на отряда аз все едно няма да те пусна — каза твърдо Бечелър, — докато не свикнеш с местните условия.
— Кой е началникът на експертната група?
— Евгени Гаранин. Утре сутринта ще го намериш и ще му се представиш по устава.
— Ще направя това още днес.
— Може и днес. Да допуснем, че може, но толкова ли е нужно?
— Аз трябва да отида на платото Огнените змии.
— Така ли? А какво знаеш за това плато?
— Нищо, но не искам да бъда щабен плъх.
— Според теб аз щабен плъх ли съм?
— Ти си щабен ягуар.
— С платото сега се занимава групата „Мангуст“.
— Много добре… Поне да погледна какво прави.
— Да погледнеш… — повтори бавно Бечелър. — Операцията на групата „Мангуст“ има характер на експериментално разузнаване. Разузнаването не е наше. Пък и групата всъщност не е наша, там командуват техниците. Бях принуден да изпратя в чужда група десетина наши момчета и сега ми е много криво… Добре, Дейв, ще ти организирам разходка до платото. Ще бъдеш там в качеството на наблюдател от експертната група на щаба на отряда. Но при едно условие…
— Дик, ти май се каниш да ме уплашиш?…
— Виждаш ли, Дейвид… на мен самия не ми харесва тази нощна разправия с платото… Районът е тежък, опасен. Разбира се, нямам намерение да те плаша, но и ти не си пъхай носа където не трябва, докато не се ориентираш в положението.
— Ясно. При Гаранин ли трябва да уточня задачата?
— Остави задачата… Върви там, наблюдавай, а най-главното — свиквай с обстановката. Групата „Мангуст“ май не е много подготвена.
— Кой е планирал операцията?
— Не е там работата. Групата не разполага с нужното оборудване, а само с гол ентусиазъм… сам разбираш. Отлагаха операцията до идването на „Русия“ надяваха се, че Земята ще изпрати поръчаната техника, но… — Бечелър разпери многозначително ръце. — Сега не искат повече да отлагат. Рудниците са
