Той я погледна внимателно.
— Нима е толкова важно как ще ви отговоря.
— За мен — да.
— Какво да ви кажа… Работата е нормална.
— Нормална… — повтори тихо тя. — За пръв път, откакто се познаваме, вие не говорите истината.
— Ние още не сме се запознали.
— Людмила Бистрова.
— Дейвид Нортън.
— Ето че се запознахме. Защо казвате, че работата ви е нормална, когато тя е ненормална?
Той замълча, мъчейки се да разбере защо й е всичко това. Не му харесваха въпросите й. Не му харесваше темата на разговора. И набързо погълнатата храна също не му харесваше. Разговорът, подет от новата му позната, пораждаше у него смътно студено любопитство и също такова смътно студено неудоволствие.
— Какво ненормално… намирате в нея? Рискът ли? Или сложността?
— Не. Тях всеки, който работи в космическото пространство, ги познава твърде добре. Имах предвид това, което е вътре във вас.
— Извинявайте, но какво ви засяга това, което е вътре в нас?
Няколко секунди лицето й беше мрачно замислено.
— Ще пием ли кафе? — предложи тя. — Не се отказвайте. Кафето е местно, меркурианско.
От бюфета върху масата се премести цяла флотилия прибори за сервиране на кафе — не по-малко от дузина най-различни по форма съдове, изящни тънкостенни чашки, чинийки, лъжички, чинийки за сладко… дори нещо подобно на свещник с трепкащи езичета на спиртния пламък — и всичко това от жълт лъскав метал.
— Искате ли мляко? Или сметана? Сладолед? Суфле?
— Не, само кафе. Сметаната и суфлето са за вас.
— Защо за мен?
— Защото забелязах как се насилвахте да ядете и как нищо не излезе. Сметаната също ли е местна?
— Разбира се. Всичко тук е местно. Ще видите „зелените ни фабрики“, фермите, плантациите…
— Имате ли отношение към всичко това?
— Само като потребител. А като специалист имам отношение към субкритичната модификация на металите. На свръхздравите сплави — това, на което летите. Пийте, ще изстине.
Той приближи лъскавата чашка към устните си.
— В друга обстановка щях да помисля, че чашката е от натурално злато.
— Тукашното злато с нищо не се отличава от земното.
— И какво, всички съдове ли са… златни? Защо?
— Красиво и практично е. Не се окислява и не потъмнява. Харесва ли ви меркурианското кафе?
— Не намирам в него нищо меркурианско. Вкусът му е обикновен, земен.
— Това е неговият плюс. Нашите плантации са по-съвършени от лунните.
— Богато живеете.
— Да… като че ли сте прав. Искате ли още една чашка?
— С удоволствие. — Той погледна цветните струи дим зад прозореца и попита: — Тоя дим от заводите ли ви е?
— Заводите ни не димят — каза тя, без да извръща глава. — Димят страничните кратери на Малкия Абориген.
— Има ли и Голям?
— Имаше. Беше агресивен, намъчихме се с него и в края на краищата го изгасихме. Красив голям вулкан беше. Необуздан, страстен… Но много близко до града…
— И този не е далеч.
— Дори е близо.
— Защо не го запушите и него?
По очите й разбра, че каза глупост.
— Не кощунствувайте — отвърна тя тихо. — Вулканолозите се грижат за здравето на Малкия Абориген тъй, както не се грижат за собственото си здраве. Малкият Абориген ни е подарък от съдбата и у нас не е прието да се говори за него с неуважение.
— Ясно… Химията ли?
— Да. Вулканогенните суровини. Но преди всичко водата.
— Знаменитият гейзер на Мелентиев ли?
— Да, но не само той. Малкият Абориген, доколкото разбирам, не е единичен вулкан, а система от вулканични огнища. За щастие те са слабоактивни — в солфаторния си стадий, както казват вулканолозите. Горещи газове, вода… и всичко останало. Вода има неочаквано много. В лагера на меркуролозите и вулканолозите все още цари теоретическа бъркотия. Те обясняват различно „хидрофеномена на огнищата на Аборигена“, но това, естествено, не ни пречи да го използуваме за битови, културни и промишлени нужди. А вие казвате да го „запушим“.
— Готов съм да си отрежа езика.
— Страхувам се, че жена ви никога няма да ми прости това.
— Имате основание да се страхувате.
— Земна ли е нейната професия?
— Тя е архитект.
— А мога ли да зная как се отнася жена ви към професията на космодесантчика?
— Естествено, без особен възторг, но… — Той гледаше как тя налива кафето.
— Слушам ви, продължавайте.
— …но без предвзетост, която граничи с нетърпимост, а може би и с ненавист.
— Разбирам, че казвате това по мой адрес… но не разбирам откъде вие… за мен…
— Почувствувах го. Това винаги се чувствува.
— Ако имах власт — каза тя, — бих забранила на десантчиците да се женят.
— Може и по-просто: на жените да се омъжват за десантчици, и толкоз.
Забеляза как тя трепна. Това го учуди силно и неприятно, помисли си, че никога досега не беше му се случвало да направи толкова грешки в продължение на един час.
— Прекрасен град — каза той и изпи на един дъх горещото кафе. — Аркад ми направи силно впечатление… Достоен град, солиден. И четирите му кита са си на мястото… — Мина му мисълта: „Какво се разприказвах… Да не би да е от кафето?“
Тя кимна разсеяно и попита, сякаш дойде на себе си:
— Какви китове…?
— Ами тези… хляба, енергията, водата, металите. На които… хм… съвременната цивилизация…
— …да, разбира се, китовете. Хляб с масло. Енергия… Колкото искаш. Метал. Вода. Море от вода… Впрочем видяхте ли нашето Море?
— Море ли? Не, не съм го видял.
— Приятелката ми току-що си отиде. Жалко, тя щеше да ви го покаже. Аз не мога. След четиридесет минути имам един сложен опит в лабораторията за субкритични модификации. Чувствувам, че нищо няма да излезе.
— Опит ли?
— Да. А Морето трябва непременно да видите. Няма да повярвате на очите си… Значи петият кит е потънал?
— За какво говорите? — попита той предпазливо.
— За удавника, разбира се, за същия този — петия, който взел, че потънал. Не можел да си намери място сред четирите… — Тя се стараеше да говори спокойно, обаче гласът й се бе изменил от напрежението. — Добре, няма. Стотици пъти сме чували вече, че нравствеността е слугиня на потребността. Милиони пъти… Опърничава, своенравна, но слугиня. И най-печалното е, че това е наполовина вярно.
