„веселите рептилии“ информира за състоянието на защитното поле някъде високо над главите на аркадийците. Костенурките излъчваха успокоително зелено сияние, но плочите на мощната метална броня, засега разтворени встрани и замаскирани като декоративни корнизи, също говореха за нещо… Между другото установи, че вертикалните скали на уличните термометри едновременно служат и за посочване нивото на проникващата радиация; когато погледна горните цифри на един от тези изящно украсени уреди, му стана ясно, че Аркадия е готова за всичко. Поне жителите й не отхвърляха вероятността от катастрофи… Искаше му се да продължава да гледа града с очите на заслепения от разкоша новопристигнал, но това вече беше невъзможно. Улични скали за газов контрол. Изкусно камуфлирани екрани и сигнализатори за вътрешно оповестяване. Матови кръгове с едва забележими надписи: „Изход към асансьорите за скоростно спускане в скривалището“, „Склад за аварийно оборудване“, „Вход в херметариума по сигнал 2-Т“. Още докато чакаше в резервите меркурианската виза, знаеше, че няма да скучае на тази планета, но между „зная“ и „чувствувам“ имаше определена дистанция, която му предстоеше да преодолее. Странно, но в Аркадия тази дистанция за него се увеличи. Той видя много неща, разбра това-онова, но още нищо не бе почувствувал.
Един ярък надпис, подскачащ от място на място като обезумял заек, упорито го съблазняваше да посети обедната зала на ресторант „Бамбук“. Той влезе, но не видя никаква зала, а някаква хълмиста оранжева тръба с вълнообразно движещи се стени… Усети ускорение. Бързо изкачване като по гигантски хранопровод. Внезапно спиране и пред него се разтвори ослепителен слънчев кръг. Отначало видя повърхността на Меркурий и едва после разбра, че залените от слънцето планини са отвъд прозрачната чаша на ресторанта. Небето над планините беше черно.
Той потърси свободна маса в онази част на ресторанта, откъдето се виждаше панорамата на два грандиозни хълма с почти допиращи се чашообразни вдлъбнатини и почувствувал погледите на околните върху себе си, седна с гръб към залата. Обичаше да яде сам, но когато нямаше такава възможност, спокойно се хранеше в обществото на другите и не забелязваше никого.
Съдейки по ширината на кръговия обзор, обедната зала на ресторант „Бамбук“ се намираше на самия връх на някаква твърде висока кула. В процепа между хълмовете оттук ясно се виждаха закриващите хоризонта гърбици на мрачна планинска верига, изпъкнали като гръбнак под кожата на слаби, изнурени крави. По склоновете на близките гърбици пълзяха надолу жълтеникаво-белезникави, мръснозелени и сиви, с кафяви гриви езици на нещо, което приличаше на много гъста и лепкава пяна на вариво, преливащо от котела. Не се досети веднага, че това е димна лавина… „Моля… — каза някой над ухото му, — ето поръчката ви.“ Той се отдръпна и погледна говорещия бюфет. Ръцете на бюфетния манипулатор сервираха бързо масата и произнесоха: „Приятен апетит!“ Той не успя да забележи кога отпреде му се появи прозрачна съдинка с някаква кехлибарена течност. „Странен ред…“ — помисли си, като потопяваше лъжичката в течността.
Храната беше вкусна, но много малко. Той сложи в нея препържени хапки, разбърка ги. В креслото срещу него седна девойка с недоволно, както му се стори, лице. Имаше руса коса, която се спускаше модно на две къси вълни над ушите, златист мрежест пуловер и намръщени вежди.
— Ще ви преча ли? — попита тя.
— Не.
— Приятен апетит — пожела му тя не много дружелюбно.
— Благодаря.
Докато той ядеше супата, тя си поръча „дежурен обед“, сърдито подрънквайки с приборите. „Опитен десантчик и експанзивна млада меркурианка“ — помисли си той и престана да й обръща внимание.
— Вие не умеете да ядете — каза неочаквано тя. — Ядете като автомат, безстрастно, и не забелязвате разликата между супата от чига и граховия концентрат.
Той я погледна. Беше красива, но не толкова млада, както му се бе сторило в началото. И твърде забележимо излъчваше флуиди на мрачно настроение.
— А вие не умеете да се държите на масата.
— На мен ли казвате това? — попита тя с иронично любопитство.
— Точно на вас — потвърди той. — Досещам се: случайно съм седнал на вашето любимо място и сигурно съм изял поръчаната от вас супа, но съгласете се, това не може да бъде повод за такова силно раздразнение.
— Вярно — каза тя. — Не може да бъде повод… Просто днес нямам настроение. Извинете. С всеки се случва. — Синьосивите й очи гледаха сериозно и като че ли някъде покрай него.
— И така, ние и двамата нямаме настроение — заключи той, като разглеждаше поредното ястие, подадено му от манипулатора. Върху дълъг стъклен съд лежаха три листа салата, две розови топчета, кубче бледорозова пача — всичко бе потискащо миниатюрно. — Хайде да си разменим второто — предложи той.
— Не, опитайте. То е от скариди и е много… хранително. — По устните й премина сянката на усмивка, но очите й си оставаха сериозни. — Днес имам рожден ден и ви черпя.
— Така ли… Честито. И на колко ставате?… Впрочем няма нужда да ми казвате.
— За последен път на двайсет.
— На двайсет и девет ли? Готов бях да помисля, че сте на деветнайсет.
— Благодаря.
— Няма за какво, не е комплимент.
— И вие ли днес също нямате настроение? — попита тя.
— Не, аз винаги съм в такова настроение. Виждате ли, не умея да водя светски разговори.
— В такъв случай ще ядем, без да говорим… Поръчайте си нещо месно.
Той си поръча бьоф-монтре.
Ядяха мълчешком. Избягваше да гледа сътрапезницата си, но видя как тя, стараейки се да не бъде забелязана от него, направи отрицателен знак с глава и ръка на някого зад гърба му. Той разбра, че бе развалил обеда на цяла компания. А може би бе направил и някаква друга голяма глупост. Завърши десерта си и каза:
— Трябваше веднага да ми обясните, можех да се преместя на друга маса и нямаше да се стигне до този цирк.
В очите й се появи и моментално изгасна някакъв необикновено остър израз, той го улови, но не го разбра.
Тя каза съвсем спокойно:
— Глупости, не ми обръщайте внимание. Трябваше да отговоря на въпроса на една моя приятелка. Това е всичко… Изглежда, вие за пръв път сте в този ресторант?
— За пръв път съм на тази планета.
— Днес ли пристигнахте? С „Русия“?
— Да. Между другото в обедната зала на „Русия“ има съвсем друг ред.
— А преди?
— Какво „преди“?
— Къде сте обядвали преди, мога ли да знам?
— Може. В обедните зали на далечното космическо пространство.
— Как сте… тук, на Меркурий?
— По собствено желание. Ако това имахте предвид — той подчерта думата „това“.
— Не, друго нещо имах предвид. Обикновено космодесантчиците се специализират избирателно, сред тях има „планетчици“, „лунници“, „пространственици“…
— Добре познавате нашите среди, но това е вярно само отчасти. Добрият десантник трябва да бъде всякакъв.
— Вие… добър десантчик ли сте?
— Всякакъв съм.
— Кажете… харесва ли ви вашата работа?
Той я погледна.
— Защо питате?
— За да зная как ще ви отговоря.
