— Е, аз трябва да тръгвам — каза мрачно тя, като погледна часовника си. Наведе се малко напред, като да стане, но не успя. Синьо сияние заля тавана на залата, прозвучаха някакви сигнали — цяла серия резки сигнали…
Докато той съобразяваше какво могат да означават те, зави глухо някаква сирена: у-уу… у-уу — мускулите му се напрегнаха — в което и да е кътче на космическото пространство воят на сирената можеше да означава само едно — обща тревога. Обаче той виждаше, че никой от присъствуващите не реагира: никой наникъде не тичаше, никой дори не стана от масата. На лицето на събеседничката си той не можа да прочете нищо освен студена мрачност, сякаш воят на сирената попречи на намерението й да стане и толкова. Хвърли поглед към заления от слънчева светлина ландшафт и разбра, че кулата на ресторанта се спуска надолу със скоростта на асансьор…
— Уважаеми посетители! — се чу от вътрешността на бюфета. — Приемете нашите извинения за необходимостта от обратно-вертикални премествания. Очаква се мощна протонна атака до деветнайсет бала. Останалите параметри на хромосферното избухване ще ви съобщим допълнително. Благодарим ви за вниманието.
Стените на шахтата се осветиха от познатата виолетова светлина. Последва лек тласък. Зад стъклото на кръглия прозорец се виеше пара, през мътнобелезникавата пелена тук-там се виждаха жълти петна… Той почувствува, че събеседничката му отново се кани да стане, улови погледа й и пребледнялото й лице го порази. Погледът й беше толкова особен, че всичко останало отстъпи и отиде на заден план. Няколко дълги секунди те се гледаха един друг в очите. Това беше нелепо. Сякаш играеха на „кой кого ще надгледа“. Но той не можеше да се отърве от усещането, че зениците, устремени към него, виждат нещо съвсем друго…
— Трябва да си тръгвам — повтори тя. — Беше време, когато много исках ето така… да ви погледна в очите, Лунни Дейв. Но постепенно желанието ми съвсем се промени. И само случаят… днес… — тя не се доизказа и стана бавно. — Добре. Останете си със здраве.
— Откъде знаете… моя прякор? — попита той, като се мъчеше да преодолее объркването си. — Впрочем не. Аз исках… Да, аз бих искал да разбера за какъв… простете, защо…
— Искам да ви погледна в очите ли?
— Да. И защо точно мен? — Той взе машинално лъжичката за кафе и я прегъна между пръстите си.
— Защо ли? — повтори тя, връщайки се, както му се стори, някъде отдалеч. — Честно казано, не зная. Може би защото сте женен… Може би най-вече именно заради това. Кизимов, Винезе, Йонге, Лоре… бяха ергени и при тях всичко е ясно. Нямаха си никого и нищо. Освен нормалната работа.
— Откъде познавате Йонге, Кизимов… Дявол да го вземе! Чуйте, Людмила… ъ-ъ… как бяхте? Бистрова! Откъде вие…
— Бакулина. По мъж — Бакулина. И Бистрова, но в моминското минало. — Заобиколи масата и добави тихо: — Да, Нортън, някога имах мъж… Мстислав Бакулин. Заедно с вас там на… Оберон. — Мина бавно покрай него. — Впрочем защо с вас? Вие сте тук, а той… там. — Спря се, но някъде зад гърба му — той не я гледаше: — Разбирам ви, не сте могли нищо да направите. Но вие сте тук, а той е там. — След кратка пауза: — А аз… наполовина съм тук, наполовина — там…
Отиде си. Той не виждаше, но чувствуваше това, продължавайки да седи пред купчината златни дрънкулки. Изпитваше странна пустота… и никакви чувства. Нито угризения на съвестта, нито объркване, нито злоба, нито дори раздразнение. Нищо. Съвсем нищо. Само пустота. Тази жена го изтърбуши целия и си отиде, отнасяйки със себе си всичко, което беше успяла да извади от него. Беше му малко студено, сякаш бе излязъл от хладилник в топло помещение и не беше успял още както трябва да се стопли. Повече нищо особено не чувствуваше. Главата му бе празна — никакви особени мисли, никакви тревожни спомени. Оберон блещукаше в съзнанието му като малка звездичка. Незабележима, съвършено неотличима от другите звезди, пръснати нарядко като примамка за младите романтици в безлюдните пространства на Вселената. Като че ли никога там, на тази малка звездичка, нищо не беше се случило. И като че ли там на истинските звезди (когато достигнат до тях), също нищо особено няма да се случи…
Да… който знаеше за оберонската катастрофа по думите на други хора, трудно можеше да си представи колко просто бе всичко. Космическото пространство тракна с хищните си зъби и шестима десантчици изчезнаха завинаги, сякаш изобщо не бяха съществували. До нелепост просто. Ако беше по-сложно, те щяха да успеят да предприемат нещо. Сложни се оказаха само последствията. В това проличава целият характер на космическото пространство: абсолютна простота на събитията и крайна сложност на последствията. И трябва да се уточни на кого в по-голяма степен не е провървяло: на тези, които останаха на Оберон, или на този, който е тук… „по собствено желание“… Тя вярно говореше за героизма. Какъв ти героизъм, когато опашката ти е прищипана. От какво — не е известно… но така е прищипана, че искри от очите ти излизат… Сега се налага да си подвиваш опашката и да търсиш из цялото космическо пространство безопасно кътче. И да си отваряш очите на четири, за да не те настъпят отново по пострадалата опашка. Само минута да се зазяпаш, и непременно ще те настъпят… Кой е ликвидирал екрана? Защо спите лошо? Защо ви е така навъсено лицето? Вярно ли е, че вие сте човек с невероятна интуиция? А какви са тия детски фокуси с предсрочната оставка? И изобщо защо така старателно избягвате обществото и гледате да бъдете в сянка? Опитай се да бъдеш! Ще седне някой до теб на масата и ще излезе, че ти с него едва ли не си роднина. Дяволски оживено е това кътче…
Парата изчезна. Сега отвън имаше брезова горичка. Короните на дърветата бяха жълти, есенни, а по- надалеч нещо блестеше като огромни купчини намачкан станиол. Той не разбра веднага, че това бяха посребрени скали. Общо взето, пейзажът с този блясък правеше странно впечатление, но дърветата изглеждаха естествени. Между белите стволове мина човек в светлокафяв костюм. Нортън стисна зъби — фигурата на минувача му заприлича на Михайлов. Веднъж му се случи нещо подобно във Ванкувър: видя в парка един човек, който много приличаше на Михайлов, и дълго гледа подире му, сякаш искаше да се убеди, че той в никакъв случай не е Михайлов. Минувачът сигурно почувствува погледа му, спря се и го погледна в очите и това беше за него „поздрав“ от Оберон… Същия ден, като си измисли пред самия себе си някакъв предлог, той напусна Ванкувър. Не, минувачът в светлокафявия костюм не приличаше на Михайлов, но брезите бяха същите. Точно такива, каквито имаше много край полигоните на Байкалското училище за космодесантчици — в долината на река Сарма и в местните планини. Впрочем в тайгата изобщо имаше много брези. Леонид произнасяше меко, провлачено тази своя родна дума — тайга… Беше запомнил есента на трети курс с необятните простори и с нещо хубаво, силно, ярко, пъстро. Сигурно защото беше последната курсантска есен преди лунните специализации. През септември учебният парк на десантните машини бе обновен и третокурсниците трябваше да усъвършенствуват пилотажа си на машини от серията „Казаранг“ и „Буран“. Летяха, естествено, над планинската тайга, а тя, необятната, се преобразяваше удивително бързо, с всеки изминат ден все по-обилно се обагряше с жълти и пурпурни петна, които страшно много ги отклоняваха от привичните земни ориентири… през първите два курса той и Михайлов не можеха и да помислят за дружба помежду си. Точно обратното, трудно можеше да се намерят по-големи съперници от тях. Съперничеството им се следеше от цялото училище. И двамата си даваха вид, че не се забелязват един друг. А в действителност… Да, май нямаше по-голямо удоволствие (тайно, разбира се) за всеки от двамата да подържи конкурента си на опашката, след себе си. Поводите за съперничество бяха всевъзможни, в това число и пилотажът. Особено трудно вървеше усъвършенствуването на маневрите на неголяма височина. Двайсет специални метателни механизми от различни места изпращаха в небето петметрови обръчи на интервали от четвърт минута и трябваше да имаш реакции на акробат, за да преминеш с машината си поне през половината от тях — „да ги промушиш“. Десет преминати обръча се смятаха за нелош резултат, дванайсет — за майсторско постижение. Веднъж по време на тренировка той „промуши“ четиринайсет и това беше сензация. Но тържеството му не продължи много дълго — още същия ден Михайлов „промуши“ повече — петнайсет… И ето че дойде изпитът по маневриране. На стартовата площадка техните „Бурани“ се оказаха един до друг. Денят беше студен и слънчев, видимостта — по-добра не можеше и да се желае. Той беше приятно развълнуван и абсолютно уверен в себе си. Чувствуваше, че ще победи. Михайлов, както оглеждаше машината си, изведнъж се обърна към него и го попита: „Е, курсанте, как е настроението?“ — „Нормално — отговори той и въпреки вече изработеното си правило добави: — Днес ще те сразя, предупреждавам те, да знаеш.“ Михайлов го измери с продължителен поглед, после се усмихна и му протегна неочаквано ръка. Той се подвоуми за миг, но прие ръката на „съперника“, без да знае още, че това
