Седеше на ръба на басейна и следеше със страх и злоба как над водата се суетят и се носят на пръв поглед безпорядъчно ципестокрилите летци — май ги наричаха нощни рибари. Рибоядните животинчета ту се спускаха до самата вода, ту литваха разочаровано към лунното небе. Напразно шареха в басейна с чувствителните лъчи на ехолокаторите си. Храна нямаше и животинчетата едно след друго отлитаха. Стиснал зъби, той чакаше кога най-после ще се махнат. Няколко пъти го докосваха буквално шибащите лъчи на ултразвука. Той трепваше, настръхваше от пронизителната синева и острия писък — той, жалкият, могъщият, болезнено раздразнителен свръхчовек. Суперменът, често готов да заплаче — ах, да можеше само! — от отчаяние и жалост към самия себе си…
Да, равносметката беше, меко казано, плачевна. Светът се бе изменил, бе престанал да му бъде роден, близък. В смисъл, бе престанал да бъде привично удобен за него. Както обърнатите наопаки обувки, ако можеше по някакъв начин да се обърнат. Впрочем това бяха глупости. Какви претенции можеше да има към света на хората този, който сам се бе изменил толкова нечовешки?…
Седя минута неподвижно, изгърбен, и неподвижността го успокои. Спомни си, че днес се навършваше една година от завръщането му у дома. Какво пък… мнозина се върнаха по друг начин — в херметично запоени специални прозрачни ковчези. Или в специални непрозрачни — в зависимост от това какво бе направило с човека негово сиятелство космическото пространство. Или пък съвсем не се върнаха. Той, Дейвид Нортън, бе имал късмет. Ако можеше да се смята за късмет сегашният му живот с две лица, като че ли беше някой престъпник. Това твърде малко приличаше на завръщане у дома.
По гръбначния му стълб преминаха тръпки и Нортън почувствува тежест в слепоочията и тила. Остана, общо взето, спокоен — знаеше какво ще последва след това. Обгърна с поглед пищната зелена стена на противоположния бряг на басейна: короните на дърветата и храстите заизлъчваха светлина и заблестяха като стъкло. Зрелището беше странно, величествено-фантастично — приличаше на антикварна изложба на полилеи с невероятни габарити. Зеленикавосинкавото светене на листата по някакъв странен начин не се отразяваше във водата. Водната повърхност отразяваше — дали наистина отразяваше? — нещо друго: на места по протежението на басейна, а някъде и напреко се плъзгаха начупени фосфорнобели ивици и създаваха илюзия… за паркетна текстура на целия воден правоъгълник.
В небето също ставаше нещо нередно и Нортън напразно се мъчеше да не гледа натам (много пъти бе виждал чудатостите на небесната метаморфоза, но не можа да се научи да се отнася равнодушно към тях). Атмосферният купол изсветляваше, изпълваше се с преливащо се опалово сияние. Беше твърде красиво, но абсолютно неприсъщо за небето на родната му планета… Картината бързо се менеше: в глъбините на въздушния океан се издуваха гигантски призрачно-многоцветни мехури, деформираха се в създадената от тях теснота, разширяваха се неудържимо с някакъв хищен хазарт, проникваха един в друг, сякаш всеки от тях искаше да притежава неоспоримото право да господствува стремително и в момента, когато пъстрото небе бе готово да рухне върху земята, Нортън неволно прибра главата си между раменете. Всеки път се презираше за това, но всеки път вършеше все същото, безсилен да се справи със зашеметяването, защото буйството на ослепително ярките краски се стоварваше отгоре му неочаквано, като порив на ураганен вятър. В този момент той се чувствуваше в центъра на беззвучния взрив и опасността да се задуши и ослепее в яркия вихър на обезумялата стихия му изглеждаше напълно реална. За да се отскубне от многоцветния ураган, трябваше да преодолее в себе си с усилие на волята усещането за вихрово движение — едно много своеобразно усилие, но вече добре шлифовано и усъвършенствувано от практиката. Той така и направи.
Небето изгасна. Върху тъмната земя все още имаше безтегловни розови куполи, а в очите му плаваха черни и зелени петна. Но това беше финалът и Нортън с облекчение въздъхна. След няколко секунди нощното спокойствие се върна в обкръжаващия го свят. Луната блестеше спокойно във водата, храстите и дърветата, загубили прозрачността си, дремеха кротко… Беше време, когато подобни контрасти го потрисаха. Вече бе свикнал с тях.
Разбира се, той осъзнаваше, че организмът му притежава странната способност да възприема някои детайли от обкръжаващия го свят по-плътно и по-задълбочено, отколкото това бе достъпно на нормалните хора. Откъде му дойде на главата тази „способност“, не знаеше, но тя му бе отвратителна, както е отвратителен на съвършено здравия човек фантастичният свят на лудия. Той й се противеше, както можеше, и дори се боеше малко от особено ефектните й прояви, които не разбираше. Дребните неща наистина понасяше търпеливо, макар че и те понякога страшно го дразнеха — независимо дали се отнасяше до многоцветния ураган на радиовълните, болезнено-острото убождане на ултразвука или мъртвешко- синьото, като емоционален образ на тъгата, проблясване на кабелите на електросистемите. Не е възможно да се чувствуваш свободно и нормално у дома си, щом като, взел в ръка една ябълка, виждаш в нея (не с очите си, а дявол знае с какво!) златистия ход на червея. Щом като има моменти, когато главата на клепоухото ти куче изведнъж се обкръжава от пламъчета сияние, нелепо и страшно приличащо на корона, а магнитните бури (с които нямаш нищо общо!) пораждат в собствената ти глава такава бъркотия, сякаш си излял в себе си цяла манерка бренди. Или, да кажем, ако през април по съвсем непонятни причини започва да те преследва неестествено жълтата окраска на ландшафта, а през май мигрената преди буря и дъжд те докарва до лудост… Впрочем „мигрената“ хубаво му помогна през онези първи двайсет и четири часа на Меркурий, на платото Огнените змии… Вярно казваше тогава Дик — районът наистина беше тежък и опасен. Лошата слава на това гибелно място бе създадена най-вече от разузнавателната експедиция на първооткривателите на платото…
3. Платото Огнените змии
За една меркурианска нощ платото уби четирима меркуролози и унищожи два кълбовидни катера. Загина всъщност цялата експедиция. По овъглените трупове определиха, че убиецът бе високоволтно електрическо изпразване. Пилотът на третия катер описа ярко момента на катастрофата: когато движещата се пред него машина се снишила до критичната за тези места височина, срещу нея от някаква яма изскочила огнено-синя попова лъжичка, приличаща на кобра, в момент на скок!… Пилотът дълго след това нищо не виждал, защото бил заслепен от пламъка на близкия взрив, и едва успял да се довлече до лагера на изпонадупчения си апарат. Останалата част от експедицията бе незабавно евакуирана, а разузнаването — временно прекратено, тъй като през безкрайната меркурианска нощ имаше много други неотложни задачи. Разбира се, през безкрайно дългия и адски горещ ден задачите не бяха по-малко, но въпреки това за платото определиха нова разузнавателна група. Разузнавачите претърсиха множество ями и не откриха нищо подозрително; дори сондажът с отбиране на почвени проби не изясни същността на зловещите събития. А през нощта се случи нова трагедия: опитвайки се да разбере защо бяха престанали да работят монтираните от разузнавателната група геофизични датчици, загина още един катер. Администрацията реши да прекрати разследването и обяви опасната територия просто за „зона на нощната недостъпност“, като забрани до по-добри времена всякаква самодейност в този район. Решението на администрацията, макар и да предизвика ропота на разузнавачите-ентусиасти, бе абсолютно правилно. Престъпление бе да се рискуват хора и техника без особена необходимост, а с оглед главните задачи на промишлено- металургичния център на Меркурий престъплението бе двойно по-голямо. Още повече че кралството на Огнените змии на никого, освен на първооткривателите, засега не пречеше.
Минаваха години, администрацията се сменяше — забраната си оставаше и постепенно свикнаха с нея, както бяха свикнали с десетки други забрани на тази планета, — не стигаха ръце да се обхване необятното. И кой знае кога щяха да настъпят „по-добрите времена“, ако не бяха открили доминьони на проклетото кралство (още два опасни нощно време участъка) и ако близо до един от тях не се намираше богатият с иридий рудник „Неочакван“, който трябваше да работи денонощно. Временното примирие с Огнените змии, за радост на ентусиастите и за съжаление на трезвите практици, завърши. Като отложиха текущите дела, ентусиастите енергично организираха група за техническо въздействие „Мангуст“, подсилена с момчета от „Мъркюри рейнджърс“, и подготвиха нощен щурм-операция под названието „Конкиста“. Но много скоро „мангустадорите“ трябваше да се убедят, че змийската крепост не може да се превземе с щурм: ефектната гибел на добре съоръжения, както им се струваше, десантен всъдеход (за щастие без екипаж) послужи като сигнал за отбой. Отстъпиха и започнаха да мислят какво да правят по-нататък. Щурмът на електрическите площи от стотици квадратни километри изискваше опит и съответно оборудване. Нямаха нито едното, нито другото. Та никому и през ум не бе минало, че ще се наложи да влязат в сериозна схватка с
