Тежестта му го отрезви. Остави камъка, заобиколи „портокала“ и продължи по-нататък. Беше много недоволен от себе си. Избликът на ожесточение бе нелеп, още повече — абсолютно непрофесионален. За такива неща му се бе случвало да отстранява от работа подчинените си. Сега разглеждаше светещите кълба по пътя си с хладно внимание и мислеше, че ако самоходната машина се бе движила със загасени фарове, Аймо сигурно щеше да остане жив… Едно от големите кълба се натъкна на парче скала. Взривът беше ефектен. Той не очакваше такъв взрив — бе заслепен и посипан със ситни камъчета. Да, плазменият съсирек не се шегуваше…
През пращенето в слушалките на шлемофона се чу глас: „Връзка, Нортън, връзка!“ По началнически взискателните нотки той определи, че това бе Джобър. „Нортън, връщайте се веднага или ще ви изпратя катер!“ Трябваше да му отговори успокоително: „Всичко е наред, Джобър. Великолепно ви чувам.“ Негодуването на Джобър бе равносилно на взрива на кълбовидната мълния. От всичко онова, което премина през слушалките, той успя само да разбере, че в полеви условия командирът на групата не е в състояние да осигури операционни маси на всички желаещи — много ценна информация. „Не вършете глупости, Джобър. Катерът само ще ми пречи. Успокойте се и поддържайте връзка с мен.“ — „Не мога да поддържам спокойно връзка с отвъдния свят!“ — „Препоръчвам ви това като експерт.“ — „На мен са ми нужни живи експерти, Нортън!“ — „Вие можете да ми помогнете да остана жив.“ — „Но как?“ — „Като прекратите паниката и не ме отвличате с празни приказки.“ Последва минутна пауза. „Нортън, имайте предвид, че не поемам отговорността за вашата безопасност.“ — „Ще имам предвид, татенце…“ — отговори разсеяно той, като лавираше внимателно в пространството между три плаващи кълба. Те бяха сини и се движеха малко по- бързо от оранжевите.
„Джобър, предполагам, че всичко, каквото казвам, отива за фонозапис, нали?“ — „Да, дори това, което казвам аз.“ — „Прекрасно…“ — „Открихте ли нещо там, Нортън?“ — „Да, открих, че вашата идея с влекача не струва нищо.“ — „Къде се намирате?“ — „Недалеч от машината, но засега малко зад нея. Вървя покрай «опашката» й и се спъвам във веригите.“ — „Моля ви, не отивайте напред!“ — „Именно това се каня да направя. Чуйте, Джобър, тук срещнах страшно много кълбовидни мълнии — не по-малко от десетина. По цвят и размер могат да се разделят на два вида: оранжеви, с размери на портокал, и сини, колкото голям грейпфрут. Виждат се добре и се придвижват достатъчно бавно, за да не може внимателният човек да не ги забележи. Но ето кое е странното… Повечето от кълбата плават ниско над повърхността, главно на нивото на бедрото ми. По-рядко — на нивото на главата ми. И още — кой знае защо, им харесва да плават точно там, където е минал влекачът. Не съм забелязал нито едно извън страничните граници на прекарания път и не виждам нито едно по-далеч от предницата на машината. За какво ви говори това, Джобър?“ — „Да, за какво говори това, Нортън? Вие там по-добре можете да разберете.“ — „За това, Джобър, че ви се забранява да тъпчете тези места с влекача. Струва ли си да заменяме един убиец с друг, скачащ и плаващ?“ — „Съгласен съм. Но какво ни се разрешава тогава? Да поддържаме връзка и изтръпвайки от страх за живота ви, да се надяваме, че може би ще ви се удаде да видите повече, отколкото сте успели вече да видите?“ — „Нищо друго засега не мога да ви предложа. Чакайте повикването ми. А ако не ви повикам… Във всеки случай, рейд-мишените ще ви покажат известна част от пътя, по който ще мине безопасно самоходката с необходимата ви апаратура. До следващата връзка!“ — „Нортън, честна дума, вие сте ненормален!“ Той не отговори. Нямаше нищо по-лошо от това да се работи в такива условия. Командирът на оперативната група не разбираше нищо от спецификата на десантното разузнаване, командирът приказваше празни приказки, командирът трябваше да бъде уговарян.
На равния гол хълм той заобиколи неподвижната машина, обрасла като глава на медузата Горгона с хаотично стърчащи на всички посоки снопчета прави, огънати и спирално завити гръмоотводи, погледна в далечината и неволно се спря. Видът на платото го порази. Кралството на Огнените змии светеше нежно и разноцветно — на отделни места. Той би се затруднил да предаде с думи това, което виждаха очите му — всякакви аналогии щяха да бъдат безрезултатни. Тук, изглежда, би могла да му помогне само живописта на неуверените асоциации… „Прелитайки над мрачната стъклена планета, Звездният лебед случайно докосна с крилото си тази местност и във вълнисто-стъклените недра на тъжното царство на сиво-гълъбово-черните сенки се посипаха в сомнамбуличен безпорядък пера-призраци и перца-фантоми…“ Да, нещо от този род… Той стоя минута, разсъждавайки струва ли си да плаши началството със загадъчното съобщение. Реши, че не си струва, и бавно се спусна от хълма. Не беше уверен, че призраците на платото бяха достъпни за човек с нормално зрение…
Придвижваше се напред предпазливо и нащрек, като звяр по време на лов. Волевите сигнализатори нито веднъж не се бяха обадили и това малко го безпокоеше. Още повече че дъното на падината, където се спусна, беше наклонено и водеше някъде все по-надолу и по-надолу. Много бе вероятно тя да се окаже една от онези ями, които така плашеха хората тук. Измени малко посоката — тръгна по-наляво, към продълговатите хълмове. По-наляво и по-нагоре. Внезапната болка в главата го накара да седне. Той извика, изви се конвулсивно, хвана с ръце шлема си (огромен мехур, както му се стори) и се изтърколи в падината.
Болката го отпусна. В ушите му беснееше гласът на Джобър — молеше, заповядваше, уговаряше. „За какъв дявол съм ви притрябвал, Джобър?!“ През настъпилата неочаквано пауза успя да скочи на крака и да се огледа. Пурпурно-пламтяща верига от ярки звезди се спускаше по склона и прекъсваше недалеч от подножието на хълма. А под краката му вече бе успяла да се образува кърваво-червена „локвичка“ от равномерно „капещи“ от раницата рейд-мишени. „Жив ли сте?!“ — прозвуча в слушалките с малко закъснение нещо като възглас или въпрос. Стори му се, че говореше някой друг, не Джобър. „Кой е?“ — „Първият помощник на командира на групата Данилов.“ — „Привет, Данилов! А къде се дяна Джобър?“ — „Никъде не се е дянал. Бърка из чекмеджетата на аптеката и търси нещо успокоително.“ — „Велико космическо пространство! Е, спънах се, извиках, замълчах. Няма да взема да ругая, та целият ефир да ме чуе чрез спътника за съобщения! Добре, не ме разсейвайте. Зает съм.“ Той погледна спътника за съобщения, изключи клапата на рейд-раницата и тръгна към склона. Трябваше да прибере твърде забележимия пунктир — за безопасност на онези, които щяха да довтасат тук след него…
Смътното убеждение, че в подножието на продълговатия хълм, там, където свършваше червеният пунктир, се бе спотаило опасното Нещо, непонятно сковаваше мисълта му и колкото повече се приближаваше, събирайки рейд-мишените, толкова по-силно го обземаше страх. Този страх беше унизително примитивен — някъде на нивото на инстинктивния у твърде разпространения тип хора, на които им е трудно да си наложат да приближат до самия край на пропастта… Последните метри той пълзеше, обливайки се в пот, на четири крака и буквално изчопляше от почвата неудобно тънките кръгчета. Главата му се бе подула от отвратителната болка и той чувствуваше, че коленете и ръцете му започнаха да треперят; в очите му плаваха пурпурните петна на последните две рейд-мишени. Той тръгна към тях… Оглуши го собственият му вик, отскочи рязко, падна на гръб, преобърна се през раницата, видя ослепително синя дъга и се затъркаля нанякъде, а редом с него се търкаляха камъните…
Дойде на себе си от гласа на Джобър. В главата му още шумеше, но не чувствуваше болка. Лежеше на дъното на падината, по-долу от мястото, където преди се бе образувала червената „локвичка“. Наоколо му беше спокойно. „Дявол да го вземе!…“ — измърмори той и седна. Гласът на командира премина във фалцет: „Нортън, връщайте се незабавно!!! Още ли ще издевателствувате над нас, безобразник такъв!“ Той разтвори здраво стиснатия си юмрук в метализираната ръкавица, убеди се, че не бе изпуснал, за щастие събраните кръгчета, и каза тихо: „Върви по дяволите, Джобър! Къде е по-малко впечатлителният ти първи помощник?“ — „Слушам ви, Нортън. Трябва да извините командира. Коя беше причината за чудовищния ви вик?“ — „Вдъхновението. Това беше моят боен вик.“ Той изхвърли кръгчетата и изтупа праха от ръкавиците си. „Чуйте, Данилов… Кой ви каза, че тук са опасни само ямите, а не, да кажем, хълмовете? Като този, на който е спрял влекачът?“ — „Така твърдяха очевидците на катастрофите. Двамата убити меркуролози също бяха намерени в една яма. Впрочем да… те може да са се изтърколили, разбира се, там…“ — „Именно. Точно сега и аз се намирам в една такава яма — на около трийсет и пет метра направо по курса, по който вървеше всъдеходът — и се чувствувам прекрасно в нея. Затова пък по-наляво — погледнете картата — има три продълговати хълма и… изглежда, са заредени догоре с енергия. Във всеки случай, за първия от тях е сигурно. Недалеч от подножието му се търкалят две «заблудени» рейд-мишени, но и до тях не ви съветвам да се приближавате. Буквално на няколко сантиметра от това място аз наблюдавах дъгообразно електроизпразване. Изглежда, в такива места е достатъчно само малко да докоснеш почвата, за да се наруши електростатичното равновесие. Подчертавам: напълно безопасен е само пътят, отбелязан от рейд-
