— Точно така.
— Във връзка с Нортън… Да, тук всичко е логично. Но колкото до мириса!… Та аз едва днес го улових!
— Тая сутрин — допълних. — Преди около три часа. Когато се сблъскахте с Нортън при входа в бюфета.
— И това ли знаете?…
— Защо не, след като седях в бюфета недалеч от вратата и прекрасно видях всичко. По израза на лицето ви се досетих, че срещата ви с Нортън ви порази с нещо. На кимването ми за поздрав вие не отговорихте, минахте объркан, като сляп между масите и излязохте, без да закусите. Тогава, разбира се, не знаех, че сте бързали за хигиенния отсек. Бързали сте да си спомните по пресните следи миризмите на някои одеколони. Резултатите от експериментите ви с ароматични изделия усетих и разбрах, макар и не веднага, на какво мирише всичко това… Трябва ли да ви казвам колко добре ми е известно кои одеколони предпочитате — и вие, и Нортън!
— Сега вече не трябва — предаде се накрая Баката.
— Не се обиждайте. Не се обиждайте на психолога за това, че е психолог. Откритието сте го направили вие, а аз само се сетих за него.
— Това откритие не ни дава нищо.
Погледнах го.
— Сега работата вече не е за нас — поясни той, свел поглед. — Разбрах, че по медицинската част вие нямате претенции към Нортън. Психиката му е наред, постъпките му са съзнателни. Изобщо… както искате, но колкото до мен, ще ви кажа откровено: не желая повече да си имам работа с Нортън. Неприлично е някак си да се биеш с член от командния съвет на кораба. Нека чупи екраните, щом това му харесва! — Баката махна с ръка и стана. — В края на краищата десет екрана повече могат да се сменят, но зъбите ми са по-скъпи.
На тръгване Баката се заинтересува имам ли намерение да използувам новите обстоятелства и когато му отговорих, че нямам, въздъхна с облекчение. Ужасно не му се искаше да разстройва капитана…
И така, като разкрихме инкогнитото на „диверсанта“, ние сякаш сами си затворихме всички пътища. Своеобразието на личните качества на „екранния злосторник“, служебният му ранг на кораба ни лишаваха нас, дилетантите, практически от всякаква надежда да се доберем до истината — та дори да се пукнехме, както би се изразил моят приятел Баката, от любопитство. За какво му беше притрябвало на Нортън да чупи екраните? Имаше ли той отношение към загадъчната история с чужденеца? Ако да, то какво? Нито на един от тези въпроси и до ден днешен не зная отговора. На мен, разбира се, ми е съвсем ясно, че тайното чупене на екраните не е екстравагантен каприз, нито пък, ако щете, някакъв ритуал на абсурда, обаче по- правдоподобна версия чисто и просто нямам. Ето впрочем всичко, което мога да ви съобщя по този въпрос…
Раутхолът потъна в дълбока тишина.
— Край на текста на звукозаписа — каза Купър и слушателите, отърсвайки се от вцепенението, замърдаха в креслата.
— Какво ще кажете? — попита Роугън, без впрочем да се обръща към някого персонално.
Франк почувствува в гласа на консултанта лошо скрити нотки на тържествуващ сарказъм и си помисли: „Професорът май също е… тщеславен“.
— Необикновено интересен текст — каза Николски. — Бих искал да имам фонокопие.
— Може да считате, че фонокопието е в ръцете ви — отговори Холбрайт. — Е, професоре — каза той на Роугън, — трябва да ви поздравя. В някои отношения медицината натри носа на нашите момчета от отделите за наблюдение на Космическия сектор. А този Алберт…
— Албертас Грижас — поправи го Роугън.
— Да, Албертас Грижас… Защо ми се струва, че това име ми е познато?… Той все още ли е в състава на екипажа на „Лунна дъга“?
— Не, шефе — отговори Купър. — Успях да се свържа с информационния център на УОКС. Албертас Грижас изпълнява временно длъжността медик на супертанкера „Байкал“.
— Причините?
— Много приятни за Грижас, Холбрайт — намеси се Роугън. — Както и за неговите приятели. Грижас не можа да участвува в последния рейд на „Лунна дъга“, към Плутон, защото… първо, предстоеше му защита на докторска дисертация в Москва, която между впрочем мина твърде успешно. Второ, необходимо беше неговото присъствие във Вилнюс в отговорния момент на същественото увеличаване на семейство Грижас. Инга Грижас се готвеше да стане майка на поредната четворка близнаци.
— Ето откъде ми е познато това име! — оживи се Холбрайт. — „Вилнюският феномен“, „Два пъти по четири — сензация!“
— Наистина — каза смутено Николски. — „Прибалтийските юнаци — близнаци“, „Демографският микровзрив в Европа“. Не бях обърнал внимание…
— Естествено — забеляза Роугън. — Фактите около раждането на близнаци не влизат в сферата на грижите на Управлението за космическа безопасност.
— Засега — подхвърли Франк.
— Какво е това „засега“? — реагира нервно на репликата му шефът.
— Засега не влизат — поясни Франк.
— Не разбрах. Изглежда, това е някоя много тънка шега.
— Още не се знае какво може да стане тази „шега“ за нашите потомци.
Холбрайт вдигна учудено вежди.
„Какво ми става днес?…“ — вече с тревога помисли Франк, защото усети надвисналата в раутхола атмосфера на всеобща неловкост.
— Младият човек е прав в известен смисъл — прекъсна мълчанието Роугън. — По данните на статистиката в семействата на работещите в космическото пространство или в семействата на (не обичам тази дума) космените близнаци се раждат двайсет пъти по-често, отколкото в семействата на постоянно живеещите на Земята. Това се отнася особено за „потомствените“ работници в космическото пространство, тоест за космените от второ и трето поколение. Споменатият резултат не може да се обясни с просто съвпадение. Сега дори скептиците разбират, че става въпрос за генетична аномалия с извънземен, така да се каже, произход. Как ще се прояви тази аномалия по-нататък, на нас не ни е ясно. Ще бъде ли това вредно за човечеството… Въпросът се проучва.
— Честно казано — намеси се Николски, — аз не съм в състояние да си представя какъв проблем за човечеството могат да крият в себе си фактите на така рязко нарасналата раждаемост на близнаци.
— Твърде сериозен проблем от антропогенетично естество — Франк избърза да се намеси преди Роугън. — Ако се докаже, че количеството близнаци на Земята нараства по експонент, нашите потомци могат да се окажат пред опасността от антропогенетична задънена… — Някакви бълбукащи звуци му попречиха да доизрече последната дума. Той погледна към Роугън. Роугън се смееше.
— Моля да извините стареца — каза най-после консултантът. — Не е възпитано, разбирам, но… съгласете се, че ми е трудно да се удържа, когато такъв специфичен въпрос поражда тревога в главите на абсолютни неспециалисти в тази област. Самите антропогенетици тепърва едва-едва се размърдват, вдигат още рамене, а някои хора нямат вече търпение да забият тревожно камбаните!…
— Времето е такова, професоре — напомни му вежливо Франк.
— Какво?
— Такова… бързотекущо. Докато специалистите вдигат рамене, специфичните въпроси на времето заставят Управлението за космическа безопасност да действува по най-недвусмислен начин с юмруци. Наистина от това няма твърде голяма полза, но нали трябва все нещо да се прави?
Роугън втренчи във Франк невиждащ поглед и каза замислено:
— Или много съм остарял и нищо не разбирам от възгледите на съвременната младеж, или… Може наистина да е време?… Впрочем… — старецът направи пауза.
