безусловно на страната на тези много сериозни свидетели, ако… Ако не вярвах на десантчика Ранд. Ако в предишната част на анализа имаше поне един логически фал. И най-после, ако на борда на кораба нямаше никакви други истории… Но сега Ранд сам отричаше съществуването на чужденеца!…
Какво пък, изглежда, си струва да се помисли върху логиката на схемата: „имало е чужденец — нямало е чужденец“. Как да се разбира? Отначало е имало, а после е нямало ли? Не става. Къде ще се изпари от кораба?… Значи трябва да се вземе предвид едновременността… Но как е възможно: да бъде и да не бъде на кораба в същото време? Оптическа илюзия ли е? Или измамно зрително възприятие в състояние на силна халюцинация?… Уви, аз, медикът, знаех прекрасно, че на психическото състояние на десантчика можеше само да се завижда. От друга страна, оптическите илюзии нямат навика да разблъскват с лакти срещнатите минувачи. Но какво още е възможно да бъде?… Ако се пофантазира, може май да се измисли нахален робот, достатъчно добре имитиращ човек. Робот по образ и подобие на човек. И всичко би било превъзходно, всичко би отишло на мястото си. По външна форма е чужденец, а по същество — го няма, само едно чучело. Имало е и не е имало чужденец. И Ранд е прав, и аз съм прав, схемата на дислокацията и логиката не са пренебрегнати. Жалко, че в пределите на Слънчевата система човекоподобни роботи, уви, засега не се произвеждат — това е единственият негативен момент в моето оригинално предположение.
Но какво ли ще е, ако… Стоп! Та това е идея!…
Не са нужни никакви несъществуващи роботи, нито пък оптически илюзии, всичко е толкова просто: Ранд е взел за „чужденец“ някой добре маскиран „свой“!… Ето я логиката на схемата „имало е — не е имало“. Първо Ранд се е заблудил — „имало е“. После е разбрал истинското положение — „не е имало“!
Но откритието ми, както става обикновено, повлече след себе си верига от нови въпроси… Да допуснем, че на някого от десантчиците е хрумнала странната идея да измени за известно време външността си чрез изкусен грим или изкусна маска. По принцип това е възможно, макар и да не е така просто, както изглежда на пръв поглед. За да бъде излъгано набитото око на Ранд, гримът или маската трябва да са като естествени. Като естествени… Това май не е по силите на всеки специалист-гримьор… Впрочем откъде да знам: може в отряда на нашите десантчици да има бивши големи специалисти по гримиране. Трябва да се има предвид това. Но въпросът е друг: с каква цел е замислен този маскарад? За шега? Ама че шега: префучал покрай Ранд като побъркан, скочил в атриума, сякаш в земята потънал. И край — никакви последствия, никаква разгласа. А шегата не е шега, ако не й се даде гласност. Шегаджията е като актьора: нужна му е публика, нужни са му аплодисменти — хората трябва да оценят изкуството му. Да, тук, както се казва, шегата настрана…
Но (ако говорим сериозно) маскарадът понякога се замисля с цел да се запази инкогнито, и колкото по- строго трябва да се запази инкогнито, толкова по-изкусен трябва да бъде маскарадът… Между другото през онази „маскарадна“ вечер Баката бил цапардосан в кухненския отсек именно поради това, че направил опит да познае „диверсанта“. Кръгът май се затваря?… Ох, какво става при нас на „Лунна дъга“?…
— Може ли да вляза? — прекъсна размишленията ми познат глас.
— Да, разбира се. Влезте.
Обърнах се към вратата и видях приятно усмихващата ми се физиономия на Баката. Зарадвах му се. Отдавна не бяхме се виждали. По-точно, бяхме се виждали, но все в движение, все мимоходом и едва успявахме да си махнем за поздрав. Многото неотложни работи не ни оставяха време за частни разговори. Днес сутринта видях отдалеч Баката в бюфета и можех да се закълна, че той явно нямаше настроение. Сега не бих казал същото.
— Седнете, Феликс. Радвам се на дългоочаквания гост.
— Минавах наблизо… Реших да се отбия — той хвърли поглед към приготвената за работа диагностична апаратура и добави: — Ако, разбира се, не сте зает.
Механикът изглеждаше доста отслабнал, но освежен и бодър както никога. Очевидно работата в профила на основната специалност му бе от полза — сякаш се бе подмладил. От него се носеше прохладен, лек аромат на хубав парфюм. Дали не беше одеколон „Антарктида“? Приличаше ми на него. Баката рядко се ползуваше от услугите на парфюмерията и ако това се случваше, предпочиташе тежките, сладникави аромати…
— Не, не много… — сепнах се аз и отговорих. — Как е настроението? Как вървят работите ви?
— Засега всичко е наред — отвърна Баката и се осведоми загрижено: — Как е при вас… в болницата?
— Също е наред, благодаря.
— Ако трябва с нещо да ви помогна, готов съм, можете да разчитате на мен.
— И ти ли, Бруте! — възкликнах с престорен ужас. Доброволните помощници се виеха като орли над медицинския сектор, предлагаха всевъзможните си услуги и трябваше да изразходвам много енергия, за да не се превърне той в шумен площад, а приетите за лечение десантчици в главна забележителност на корабния бит. — Вероятно имате вече много свободно време?
— Как да ви кажа… В сравнение с това, което беше в системата на Уран…
— Да, разбирам ви, не може да става никакво сравнение… Не, Феликс, не ми е нужна помощ. Но въпреки това, благодаря ви. Ако ми потрябва, ще ви имам предвид… Между другото, как са нашите екрани? Много ли бяха изпочупени по време на десантните операции?
— Много — усмихна се Баката. — Има-няма ще се съберат около две десетици. Обстановката беше ужасна… И досега още някъде вместо екрани зеят дупки. В техническите отсеци, трюмовете, хангарите, на катерите. Още не мога да сколасам. Най-напред трябва да сложа ред в своето вакуумно оборудване. Пък и с екраните също ми се налага… Ето току-що смених горе екрана на дисплея.
— На горната палуба ли? — наострих уши аз.
— Да, но туй… е друго. — Баката се усмихна. — В салона за съвещания, където работи комисията. Не знам какво е ставало между учените, но ми се наложи да ремонтирам дисплея. Мисля, че здравата са спорили там за нещо… Сега човек не може да ги познае. По-рано бяха тихи, солидни, ходеха редовно в спортната зала… Но получиха купища материали за луните на Уран и сякаш някой ги подмени. Изобщо не се съобразяват с вътрешния ред, спят и ядат както и когато им скимне, пуснали си бради. Някои по цели денонощия не излизат от салона. Днес отидох да им сменя екрана, а вътре се чуваше такъв шум, че ме беше страх да вляза. Влязох, но никой не ми обърна внимание. Викаха, смееха се, поздравяваха се един друг по някакъв повод, удряха се по раменете. И мен ме удряха, докато се занимавах с ремонта. Също като децата, честна дума. А пък вчера на вечеря един от тях… такъв един дангалак математик, че и фамилията му на всичкото отгоре двойна — Чулимов-Енисейски… в бюфета изсипа цяла купичка кисел върху себе си и мен. Без да иска, разбира се, много бързаше. „За къде бързате?“ — попитах го. Той започна да се извинява: „Чакат ме горе. Без мен работата им не върви“. Видях, че му е много неудобно за непохватността, и обърнах всичко на шега: „Работата — казах, — няма да избяга, трябва да си почивате“. Той ме погледна някак си объркано и отговори: „Наистина няма да избяга, затова, проклетата, трябва да се върши…“ А самият такъв един — необръснат, блед, очите му зачервени, с кръгове около тях… С една дума, мисля, че е време да се намесите в тази история. Дай им малко свобода — ще се съсипят с това бързане!…
— Непременно ще се намеся. За съжаление, Феликс, всичко наистина е така… Хайде да сменим темата — предложих. — Как е нашият „диверсант“? Миряса ли вече?
— Не зная — отговори вяло механикът. — Може да е мирясал. Има много счупени екрани и засега ми е трудно да се ориентирам. Един екран повече или по-малко — в сегашната обстановка човек не може лесно да следи…
Помислих си, че капитанът, изглежда, е прав. Този тромав, пипкав човек с бръсната глава, прекрасен специалист по вакуум-оборудването на кораба, като инженер-домакин, напротив, търпеше критика. Поне в сферата на стопанската отчетност.
— Добре — казах, — да допуснем… Няма ли никакви новини около чужденеца?
Баката вдигна неуверено рамене.
— Конкретно — никакви. Но ми се струва, че чужденецът е обезпокоил не само десантчиците.
— Нима? А защо ви се струва така?
— Разбирате ли… Наскоро бях свидетел на едно интересно произшествие — Баката се оживи. — То, общо взето, не е нещо особено, но има криминален оттенък… Взимах си душ преди сън, някъде половин час преди полунощ. Беше късно, тихо, в банята бях само аз. Преоблякох се в съблекалнята и тръгнах към изхода. Вече бях понечил да отворя вратата, но се сетих, че не бях хвърлил бельото си в камерата за отпадъци. Все
