— Минали са осем години — измърмори Палмър. — И сега аз…
— Забравили сте подробностите ли?
— Не, но…
— Споделяли сте за тази история с някого?
— Да, разказвал съм на приятеля си за чужденеца.
— Сигурно нямате много приятели. На кого именно?
— Не бих искал да назовавам имена.
— Да не би да предполагате, Палмър, че ви задавам тези въпроси от празно любопитство?
— Именно заради това не бих искал… Извинете, но не желая приятелите ми да бъдат обезпокоявани.
— Това зависи от вашата откровеност. Ако не сте откровен… резултатът, уви, ще се окаже коренно противоположен на това, което искате. Ще бъдем принудени просто да разговаряме с Бугримов.
На лицето на Палмър се изписа объркване.
— Вие… Но откъде знаете?
— Такава ни е службата. Бугримов повярва ли на разказа ви за чужденеца?
— Разбира се. Никога не съм го лъгал или подвеждал. И изобщо… това не е в характера ми.
— На кого още сте разказвали за чужденеца?
— На командира на десантния отряд на „Лунна дъга“ Нортън.
— Нортън повярва ли ви?
Лицето на Палмър се вкамени.
— Защо мълчите?
По челото на Палмър изби пот.
— Какво ви е?
Десантчикът мълчеше. Бившият десантчик. Франк гледаше със съчувствие светлокафявите му, силно увеличени на екрана очи — можеше да си представи какво му е сега. Увеличените изображения на лицето някак си грозно, неприятно разголваха хората… Но това беше един от методите на следователската практика, не можеше нищо да се направи.
— Не разбирам съвсем състоянието ви — каза меко шефът, — но трябва да се стегнете и…
Палмър не го слушаше.
— Попитайте Нортън сам — каза той.
— Значи Нортън можем да го безпокоим. Нортън не ви е приятел.
— Работата не е в това. Просто не искам да си пъхам носа в личните работи на Нортън.
— Нима въпросът дали Нортън ви е повярвал или не, не засяга с нищо вашия нос?
— Отначало бях убеден, че Нортън не ми повярва.
— А после?
— После… Виждате ли, това вече беше без значение.
— Засега аз нищо не виждам. Добре… Разкажете ни това, което сте разказали на Бугримов и на командира.
Палмър започна да разказва неохотно. Франк го слушаше разсеяно — не обичаше повторенията. Всичко съвпадаше с разказаното от медика. Шефът и Николски, обратно, слушаха с напрегнато внимание; Роугън привидно дремеше, но Франк вече малко вярваше на безучастните пози на язвителния консултант.
— Интересно! — проговори шефът, сякаш за пръв път чуваше тази история. — Твърде интересно!… И така, на борда на „Лунна дъга“ през нощта вие сте срещнали непознат човек, който не е могъл да бъде член на екипажа на рейдера. Не бих повярвал, ако някой друг ми разкажеше такова нещо… А вие самият какво мислите по този повод?
— Аз… и до днес… С една дума, не зная какво да мисля. Толкова много мислих!… Омръзна ми, Холбрайт! До гуша ми дойде този чужденец! Обърнете се с въпросите си към Нортън.
— Защо именно към Нортън? Той да не би… да знае за чужденеца повече, отколкото вие?
— Попитайте го сами за това. А на мен в края на краищата ми е все едно какво знае и какво не знае.
— Ще го попитаме. Но сега разговарям с вас. Нали не сте заинтересовани нашата организация да бъде водена за носа?
— Не, не съм заинтересован.
— Така и предполагах. Тъй като интересите ни съвпадат, кажете, Палмър… Когато се срещнахте с непознатия, не забелязахте ли в облика му някаква странна особеност?
— Непознатият сам по себе си е вече твърде странна особеност.
— Безусловно. Но аз имах предвид друго. Не ви ли е идвало наум, че това е могла да бъде изкусно направена маска? Или грим?
— И за това съм мислил. Наистина нищо такова не съм забелязал, но кой знае… Трябва да има поне някакво обяснение.
— Еднократна ли беше срещата ви с чужденеца?
— На борда на рейдера — да. По-късно ми се случи… Тоест аз, разбира се, не можех да го срещна, защото… вече го нямаше този човек. Просто ме учуди едно странно сходство и си помислих… Не, глупаво беше така да мисля. Защото… него го нямаше вече твърде дълго преди това.
Тръпки полазиха по гърба на Франк. Той почти с ужас следеше как бившият десантчик се опитва мъчително, със страшно усилие да се измъкне от хаоса на някакви свои представи. Лицето на Палмър беше мокро от пот.
— Вие — проговори шефът, като гледаше тавана, — вие не сте могли да го срещнете, защото… Е да, по тази причина, че него вече го е нямало… Кого, Палмър?
— Този… Е, този, който ми се стори, че е чужденец. Тоест сам по себе си той за мен, разбира се, е чужденец. Аз изобщо не го познавах, никога не бях го виждал… е… преди това. Само после… Но какво значение има? Нали ви казвам, че всичко това така… Изобщо не знам! И откъде ми се взехте на главата! Може всъщност да е нямало никакъв чужденец, а аз съм седнал сега пред вас и се оплитам като глупак!
— Успокойте се, Палмър. Искате ли да ви кажа защо става така с вас?
Палмър мълчеше.
— Затова защото вие нещо не казвате докрай.
Палмър се обливаше с пот и мълчеше. „Защо не си изтрие лицето?“ — въпросът като свредел се въртеше в главата на Франк. Съчувствието, което изпитваше към бившия десантчик, започна малко по малко да се изпарява.
— Добре — каза шефът. — Един въпрос ребром: имало ли е всъщност чужденец? Или чужденец изобщо не е имало?
— Зависи как го разбирате…
— Палмър! Да или не?
— Но… как да ви обясня? — измърмори Палмър. Лицето му беше крайно измъчено. — Защо не ми вярвате? Аз наистина не… Е, отначало така ми се стори. А после…
— Стоп! — каза Холбрайт. — Ето оттук и ще започнем. От началото. Опишете ни външността на чужденеца. Ако ви е трудно с думи… Знаете ли какво представлява фотороботът? Купър, дайте на екрана на Палмър работно поле на фоторобот.
— Знам какво е фоторобот, но ми се струва, че подобно нещо не ми е нужно… Почакайте, ще ви обясня! Когато вече работех в управленческия апарат на УОКС, веднъж преглеждах за нещо архива и… Попаднаха ми материали от Третата експедиция на Уран. В това число и една фотография на десантчиците от групата на Елдер. Освен самия Елдер не познавах никое от загиналите момчета от тази група и никога не бях ги виждал. Тоест бях ги виждал бегло по телевизионната информация… Но, първо, когато съобщиха за катастрофата на Оберон, ние с Бугримов прекарвахме отпуската си в скипоход по сибирското плато Путоран. И ако вземете предвид, че пред екрана с размер колкото човешка длан в тясната палатка седяха седем души, можете да си представите колко добре съм виждал. Освен това вестта за гибелта на Елдер така ме потресе, че на останалите десантчици, чиито фамилии нищо не ми говореха, аз отделих малко внимание. А с Елдер бяхме започнали да работим заедно още на Венера. Бугримов също се разстрои много. Както разбрах после, освен Елдер той познавал Бакулин, Асеев и Накаяма. Отпуската ни се провали… Второ, не бях имал
