изход.
Рейдерът спря и „увисна“ на кръгова орбита близо до Оберон. Започна работата, за която бяхме дошли тук. За десантчиците, учените и корабната команда настъпиха горещи дни — разузнавателните и научноизследователските десанти на планетоида следваха един след друг и в тази обстановка Юхансен едва ли бе разбрал достатъчно ясно от рапорта ни какво точно искаме от него.
— Неотложно ли е? — попита ни той с недоумение.
Казах, че не зная, че подавайки рапорта, аз изпълнявам дълга си и не се наемам да съдя доколко е неотложно.
— Разбирате ли, уважаеми…
Да, той можеше да не продължава по-нататък, аз го разбирах.
— Ще разгледаме непременно рапорта ви на командния съвет, но не сега. После, уважаеми, после! Но може би настоявате да…
Не, аз не настоявах. Аз разбирах всичко и не настоявах. Напротив, изразих съжаление, че рапортът се бе родил в такова неподходящо време.
Всички имаха, повтарям, работа до гуша. Не ми се удаде случай да поговоря с командира на десантчиците, но аз и не се стремях към това — обстановката не позволяваше. Нортън през цялото време бързаше за някъде, постоянно организираше нещо, разпореждаше се, участвуваше лично едва ли не във всяка десантна операция, планираше и коригираше взаимодействието на десантните групи — работната му енергия можеше да се сравни с енергията на среден по размери действуващ вулкан. Рейдерът се покри с излъчватели и антени с най-различни конструкции, разтвори широко трюмовете и хангарите си, оголи ярко осветените палуби на вакуум-створовете и се превърна в орбитална майка на цяла флотилия сновящи насам-натам катери. За точността на външните операции отговаряше механикът по вакуумното оборудване на кораба, затова рядко виждах Баката — той почти не излизаше от скафандъра си и от подвижните херметични кабини. Между другото, безупречната работа на вакуум-стопанството накара капитана да измени донякъде мнението си за деловите качества на механика.
Колкото повече се разширяваше фронтът на проучванията в системата на Уран, толкова повече работа ми се отваряше. Навярно от гледна точка на преобладаващото мнозинство аз изпълнявах незавидната роля на спирачно устройство в кипящата атмосфера на всеобщия ентусиазъм: с голяма мъка ми се удаваше да накарам хората да се хранят нормално и да спят поне по седем часа в денонощието (за останалото да не говорим). Знаех горе-долу как се спазва режимът на борда на кораба, но не си представях добре какво става на самия Оберон. Съдейки по зачестилите случаи на преумора и леки травми, не можех да очаквам нищо хубаво. По време на поредното заседание на командния съвет аз бях принуден да поговоря сериозно с Нортън за това. Състоя се разговор на висок тон. Като медик на експедицията аз настоявах да ревизирам бункерите на временните бази, пръснати из Оберон. Нортън се противеше яростно, но съветът взе решение в моя полза и аз в края на краищата успях да въведа относителен ред във временните бази. Наистина с цената на обтегнатите ми отношения с командира на десантниците, но нямаше как.
Малко по малко програмата на проучванията приближаваше към своя край. След изключително напрегнатата работа на Оберон рейдерът бе насочен към планетата, бе изведен в орбита около Уран и десантниците получиха двуседмична почивка. Докато траеше дълбокият сондаж на набраздената от продълговати облаци атмосферна „шуба“ на тайнствения гигант и на неговия многослоен пръстен, аз „сондирах“ самочувствието на екипажа, като оказвах явно предпочитание към смелчаците с котешките емблеми на ръкавите. Естествено, лошата слава на Оберон ме безпокоеше извънредно много, бяха ми известни някои подробности от загадъчните и страшни оберонски катастрофи и аз тайничко се радвах, че този път всичко мина благополучно. Две навяхвания, пет травми от удари и едно не много сериозно отравяне с дихателна смес поради неизправности в системата на скафандровото жизнеобезпечаване — дребна работа… Десантчиците имаха отлично настроение, шегуваха се, хвалеха се един друг с успехите и синините си, отспиваха си, хранеха се с апетит, послушно и, бих казал дори, някак автоматично, сякаш между другото изпълняваха всичките ми лечебно-оздравителни предписания. Междувременно аз оправях и нервите си. Главният етап — етапът на разузнаване на зловещия планетоид, бе благополучно завършил. Комисията направи извод, че Оберон е загубил опасните си свойства, и то май завинаги. Очакваше ни не особено сложна (колко лекомислено си представях всичко) работа на другите напълно безопасни луни на Уран…
На „безопасната“, приказно красива малка Миранда едва не загубихме един разузнавателен катер. Няма да описвам външния вид на тази снежна принцеса, тъй като тя стана веднага любима „телезвезда“… по- точно, „телелуна“ на земните екрани. Ще напомня само, че чудноватите й снежни образувания крият в себе си ажурна „арматура“ от твърд лед. Първият катер кацна благополучно върху една ледена арка, покрита с парцали замръзнал газ. Вторият нямаше късмет — затъна дълбоко в пухкава пряспа и вдигна около себе си такава снежна буря, че и досега не ми е ясно как успя да маневрира и да се измъкне изпод надвисналите ледени колоси…
На Ариел скафандровото отопление на един от десантчиците отказало да работи и медицинската ми „колекция“ се попълни с нов случай на твърде сериозно измръзване. А „безопасният“ Умбриел само за едно денонощие ми „поднесе“ две изкълчвания и вътрешно счупване на коляно. С ужас очаквах кацането на най- голямата луна на Уран — Титания. Разбирах, че хората са измъчени до крайна степен и че бдителността им е намаляла. Изказах опасенията си на командния съвет, с което го поставих пред сложната дилема: или да се откажем от разузнаването на Титания, или да дадем на десантния отряд достатъчно дълга почивка. Първото положение не бе удобно никак за научната комисия, второто — за техническите ръководители на полета: ресурсите за осигуряване на условия за живот на кораба, предвидени за разузнаването на системата на Уран, бяха почти изчерпани.
Съветът взе компромисно решение: да се извърши кацане на Титания, но обемът на разузнавателните и научноизследователските работи да бъде съкратен три пъти в сравнение със запланувания. И по-нататък, както си му е редът, по точки. Точка първа: комисията да представи срочно на съвета коригиран план за работата си (отговорник: председателят на комисията Юхансен). Точка втора: медикът съвместно с командира на десантчиците да избере за извършването на горепосочените работи десантна група от дванайсет души, най-надеждните във физическо, физиологическо и психо-динамическо отношение (отговорник: медикът на експедицията Грижас). Точка трета: времето на десантните работи на Титания се определя на сто часа, начиная от момента на съгласуването на списъка на участниците в десанта между медика на експедицията Грижас и командира на отряда Нортън, който поема непосредственото командуване на десантно-оперативната група „Титания“… И т.н., и пр. — няма да изброявам точките, които не се отнасяха пряко до мен.
След придирчивия медицински преглед аз със свито сърце утвърдих предложените от Нортън кандидати. Да, хората бяха изморени… Те бяха железни момчета — Нортън, трябва да призная, познаваше отлично хората си, — но и металът се изморява. Аз също бях изморен. Чувствувах безкрайна умора от постоянните тревоги. Какво ли им беше на тях, всеотдайни труженици на космическото пространство? Но десантчиците, които не можаха да влязат в числото на „дванадесетте апостоли“ (както сега, по сполучливото определяне на обидения Ян, започнаха да наричат групата „Титания“), щурмуваха кабинета ми. Всеки от тях идваше наперен като орел, придаваше си бодър вид — изпъчваше гърди — и ми искаше обяснение. Сдружението на „мелничарите“ дори се опитваше да използува „връзките“ си. Не знаех дали да се възмущавам, или да се възхищавам. Впрочем двама от тях — Бугримов и Степченко — бяха включени в предварителния списък на Нортън. Утвърдих и единия, и другия, макар че ме безпокоеше ударът, който Степченко бе получил в лявата китка по време на оберонските операции. Разбира се, утвърдих го не защото имах намерение да комплектувам „апостолите“ с Тома неверни — просто десантчикът изглеждаше по-бодър от останалите, тъй като му бях забранил да участвува в операциите преди кацането на Умбриел. Ако и сега го зачеркнех, той до края на живота си щеше да ме счита за свой личен враг… Но работата не бе само в това. Много по-важно беше, че Степченко се оказа едно от звената на психологическата верига в групата. За него се застъпи категорично Бугримов. Бе готов дори да направи отвод на собствената си кандидатура. За Бугримов се застъпи Ранд Палмър и също с цената на самоотвод… За Ранд… и така нататък. Нортън ме гледаше тежко с немигащ поглед, без да се намесва в тази сцена нито с жест, нито с дума. Истинско взаимно поръчителство. „Какво пък — помислих си, — групата демонстрира сплотеността си — лошо ли е?“
— Добре — казах с шеговит тон на разтревожените „апостоли“, — запазете енергията си за скока на
