— Ето какво било — измърмори той. — Благодарение на вашата щедрост, така да се каже.
— Е… както искаш. Като извинение за басейна, където си се опасявал да не срещнеш живи алигатори. Нали те беше страх?
Франк не отговори.
2. Колеги
В командната зала беше по-светло, отколкото Франк очакваше — просто стените, подът, таванът на помещението бяха облицовани с черен светопоглъщащ материал. Върху ръчките на апаратурата като малки полумесеци блестяха светли петна от разноцветните екрани и табла и образуваха интересни геометрични фигури като капки роса върху сплитките на невидима паяжина. Точно в центъра на „паяжината“ пред широк екран тип „Стереоспектър“ се мяркаше фигурата на много висок слаб човек. „Върлина на кокили“ — кръсти го наум Франк.
Трима други оператори, наполовина скрити от рамките на апаратите, се суетяха нещо пред малки плоски екрани. Лицата им не се виждаха под ажурените шлемове на мускулопултовете. Франк имаше чувството, че във всяко лице се бе впило металическо насекомо, голямо колкото паяк-птицеловец. Техниката беше изключителна. Мръдваш само веждата си — и някой там на полигона пропада в люк, отваряш слабо устата си — мощен водовъртеж. Намигваш — изстрел, помигаш по-дълго — цяла серия изстрели… Ефектно допълнение към шлемовете на мускулопултовете бяха розовите удължени и изпъкнали капаци на наушниците — от слепоочията чак до брадата. Също като огромен двустранен флюс. Добре чувам, ясно виждам, мога да направя с теб, глупако, каквото си поискам… Не, колкото и да се възмущава Вебер, да си премериш силите със съгледвача на равни начала е по-почтено.
Вебер бутна госта си в едно кресло, сам се стовари в съседното и попита тихо:
— Искаш ли бира?
Франк не успя да отговори — в ръката си вече държеше висока чаша с бяла пенеста шапчица.
— За твое здраве, Франк. — Вебер наля и на себе си и вдигна чашата.
— За твое здраве, Мартин.
На големия екран се появиха скелетите на решетестите ферми.
— Ало, Джими! — извика Вебер.
Джими се приближи. Краката му почти не се препъваха в коленете — илюзията, че е на кокили, беше неопровержима.
— Главният режисьор на полигона — представи му Вебер помощника си.
— Много ми е приятно — каза Джими. — Отдавна ви познавам. Вие обикновено плътно взимате полигона, с вас се работи леко.
— Какво значи „плътно“? — попита Франк.
— Този не много сполучлив термин включва в себе си перманентно множество понятия… — Джими направи движение с главата си, сякаш яката на белоснежната му риза го стягаше. — Всъщност полигонът може да се разглежда като сложен комплекс от методи за тренировъчно въздействие върху психиката на реалигента. Обаче практическата трансформация на разработените от нас детайли на сценария не винаги… — Джими се запъна. — Разбирате ли ме?
— Да — каза Франк. — На полигона аз действувам твърде еднообразно и това е добре дошло за вас.
— Ще кажем малко по-иначе — намеси се Вебер. — На полигона ти действуваш рационално. — После посочи екрана: — Джими, как така е станало, че Егул е тръгнал по горния път?
— На взривения участък при басейна се бе натрупал много метал и като избирах нова позиция, поставих неудачно кибера-стрелец под пожарогасителя. Реалигентът се възползува от това и унищожи с бластера си подпорите на пожарогасителя.
„Бива си ги нашите!“ — зарадва се Франк.
— Киберът, естествено, е станал на питка, нали? — попита Вебер, отмествайки чашата си.
— Не, не е чак толкова деформиран, но комплексът на функционалните му възможности сега е ограничен. Действията на реалигента бяха неочаквани за операторите, не успяхме да неутрализираме реакциите му.
— Доста добре — каза Вебер. — Егул еднакво умело използува и бластера, и обстоятелствата, но ми се иска да го потопя във водовъртежа. Можем да направим така… — Вебер забоботи нещо за „малък дъжд“, „универсална жаба“, „люлеещ се тандем“. Джими го слушаше внимателно, наведен над креслото. Носът му като наточена томахавка бе надвиснал застрашително над оплешивяващия Веберов череп.
Джими получи инструкции и си отиде. Разнесоха се отривисти команди, в мълчаливата компания на операторите настъпи забележимо оживление. „Трима срещу един“ — Франк мислено съчувствуваше на Егул.
— Не им обръщай внимание — посъветва го Вебер. — Сега не им е до нас.
Пиеха бавно, с наслада. Франк призна вкусовите достойнства на бирата, но изрази съмнение:
— Казват, че бирата прави корем.
— Глупости — промърмори Вебер. — Всеки ден пия, а къде ми е коремът?
— Да, ти нямаш корем, а коремче. Спортно коремче.
— Е, в сравнение с коремчето на шефа ни… Впрочем напомни при удобен случай на Носорога, че отдавна не съм го виждал на зарядката. Няма да е зле да посмъкне малко корема си.
— Добре — обеща Франк, протягайки се с удоволствие в креслото. — Но едва ли… Скоро няма да има такъв случай. Шефът е затънал до гуша в работа.
— Виждам, че всички там… сте затънали до гуша. Дисциплината ви никаква я няма! Хайнц и Лангер пропуснаха вече два полигона, Кюсак се отметна миналия път и избяга, Хаст и той изчезна нанякъде. Май ще трябва да докладвам за вас на началството, какво ще кажеш?
— Ох, съвсем отмалях — каза Франк с разнежен глас. — Мартин, всичките си претенции предявявай на шефа. Налей ми още малко… Казваш за дисциплината… — Франк издуха пяната и отпи. — Ние също си имаме своя дисциплина, напразно ръмжиш срещу момчетата… те не са виновни. Имаме работа до над шапките. Хайнц например в момента е преследвач, а Кюсак и Лангер пресушават блатото. Хаст го суши някъде отвъд хоризонта. Изглежда, скоро ще се върне… Оня ден шефът и на мен ми даде виза за блатото.
Вебер попита предпазливо:
— Поне красиво ли е това блато? Впрочем, съдейки по настроението ти…
— Добър психолог си — похвали го Франк. — Нали съм бил на Корк-Айлънд — каква ти красота!
— Не съм ходил на Корк-Айлънд — каза със съжаление Вебер — Да си призная, не съм бил още в нито една от зоните на СК1.
„На нас, бедните реалигенти, страшно ни е провървяло.“ — помисли си Франк. Погледна над чашата събеседника си и каза:
— Хич недей и да си мечтаеш. В зоната на СК няма да те пуснат… А ако те пуснат, то ще е завинаги. Ти не искаш завинаги, нали? — Франк започваше да се забавлява. — За какво ти е притрябвала тази зона?
— Интересно ми е.
— Хм… Ако знаеше само колко е интересно там. В моргата интересно ли ти е? А на Корк-Айлънд е още по-интересно.
— Нима е толкова… хм… неприятно?
— Неприятно не е точната дума, Мартин. Ти… наистина ли не знаеш?
— Откъде да знам? Чувал съм туй-онуй, разбира се. В най-общи линии. Корк-Айлънд, „Енорис“. Зони на „пълното отчуждение“… Кой ще ти разкаже нещо по-подробно! Поскачат при нас, пострелят… и дим да ги няма. Изпускаме новините. Сякаш не работим в една и съща кантора. Ще взема един ден да кажа всичко на шефа.
— Не те съветвам.
— Защо? Да не е някаква голяма тайна?
— Не, но все пак не те съветвам. Това, което не знаеш, няма да ти навреди.
