— И ти… с тях…

— Не съм! — досети се Франк. — Само през бетонна стена. През стъкло и бетон! Аз изповядвам хуманизъм, но… Пък и никой нямаше да ми позволи. Покривът на лечебния корпус и кабинетът на главния лекар — само това е разрешено.

— И все пак как можа?

— Да ги видя ли? Главният лекар, с когото разговарях, освети специално за мен външната стена на кабинета си. Погледнах и изтръпнах. Покрай нас минаха, накуцвайки, неколцина. Голи, сини… Лекуват ги със слънце и въздух. С какво само не ги лекуват! Главите им са без коса, набръчкани с цицини и бучки. Очите им са силно изпъкнали, устата — чак до ушите, сякаш се усмихват със сините си зъби. Движенията им приличат на кокошите — конвулсивно-резки, съставени от отделни фази. Виждал ли си кокошки? Много приличат на тях. Извръщането на главата им например има три-четири фази… Ходят все поотделно, сами, изгърбени. Кретат без умора, с някаква странна упоритост. И при това ръцете им са малко настрани, с дланите напред, сякаш през цялото време се мъчат да хванат някого със завързани очи!… Изобщо — страшно е да ги гледаш. Разбираш ли… наоколо им има цветя, изящни вили. Небето е синьо, морето е синьо и те… сини като удавници. Под ритъма на барабаните. Освен това, знаеш ли, на площада има люлки и на тях синини… Акуратно подредени. Люлеят се…

Лицето на Вебер някак странно се вкамени и Франк започна да му обяснява:

— Разбира се, това не са обикновени люлки. Другояче ги наричат там — въздушни компенсатори май. Когато настъпва кризата, сининът започва да дращи земята с ръце и тогава го издигат, нещастния, с тези меки каиши. Порита с крака и се успокоява. След половин час го пускат да се разхожда. За тамошната медицина впрочем това е нещо съвсем в реда на нещата. Виж, през светлите нощи, особено при пълнолуние, на лекарите им е много трудно. Тогава синините са опасни. И гледат всичките да ги… на тези… въздушни компенсатори. А понякога и с главата надолу… Интересно ли ти е?

Вебер измуча нещо в отговор.

— Разбираш ли, Мартин… Това е, така да се каже, илюстративната страна на нещата. Синини, барабани, въздушни компенсатори… Същността е много по-сложна. И по-проста… Диалектика, с една дума. Нашата предприемчива цивилизация излезе в просторите на Слънчевата система, без да си представя добре какво ще й струва това?

— Твоя ли е тази диалектика? — полюбопитствува Вебер, бършейки с кърпа влажното си чело.

Изтегнал се свободно в креслото с ръце под главата, Франк известно време разглеждаше тавана. После каза:

— Не. Това е диалектиката на битието. На нашето с тебе днешно битие.

Искаше да добави: „И на утрешното“, но се въздържа. Помисли си: За какво ли му е? Тоест за какъв дявол му е всичко това на Вебер? Нервите му са наред, има прекрасно храносмилане, отличен сън — ето я неговата диалектика. В края на краищата Корк-Айлънд, „Енорис“ и всички останали зони на СК, взети заедно, не означават нищо за Вебер. И цената, с която човечеството трябва да заплати за нахлуването си в космическото пространство, лично него, Мартин Вебер, малко го интересува. Две зони на „пълно отчуждение“ ли? Ако ще и двайсет и две да са. Само да има гаранция, че не са опасни. Ах, науката днес упорито търси начини да излезе в просторите на големия Космос, при звездите?! И утре, може би… Да, ще се наложи да се удвои, утрои сложността на утрешните полигони. Вместо „малък дъждец“ ще има душ от напалм и веднъж седмично скокове от Ниагарския водопад. Не, никой не спори, разбира се, ще се наложи да се плаща с истинската цена за излизането в звездните простори, но… Какво казахте? Две хиляди двайсет и две „зони на отчуждение“ ли? Една трета от човечеството в здравия обръч на специалната карантинна забрана?! Да-а, много е… Но нека за това, извинявайте, да имат грижа потомците ни. Потомците ни… хе- хе… сигурно ще станат по-умни и непременно ще измислят нещо. Както в миналото — помните ли? — децата, загрижени за бъдещето, излязоха по-умни от бащите на термоядрената бомба…

— Прав си — наруши мълчанието Вебер. — Усвоили сме само малка част от космическото пространство, практически само в пределите на орбитата на Юпитер, а вече имаме толкова проблеми. Всеки ден ни носи нов сюрприз…

— Усвоили ли сме? — попита Франк.

— Е, във всеки случай процесът на усвояване е в пълен ход.

— Ах, процесът!…

— Че как иначе? По данни на статистическия отдел към нашето управление из космическите обекти работят шестстотин и две хиляди души, без да броим личния състав на Обединения космофлот на Системата. На мен би ми било неудобно да нарека това „бегло запознанство“.

— Да, не може да се нарече бегло, особено ако се има предвид това, за което говорехме. А също и онова, за което не споменахме…

Вебер мълчеше. Не беше трудно да се разбере, че се мъчи отчаяно да вникне в логиката на събеседника си. Франк го погледна и добави:

— Условията на специалната карантина, Мартин, се променят пред очите ни. И то твърде радикално. Ти допреди две години беше ли чувал нещо за зоните на „пълно отчуждение“? Виждаш ли? Днес Корк-Айлънд и „Енорис“ не ни учудват. Старият ни девиз „Предпазливостта не вреди!“ се е превърнал в отчаян супердевиз „Предпазливост и само предпазливост!“ И днес този супердевиз сме го издигнали в ранг на безусловен принцип в отношението ни към космическото пространство.

— Правилно — отсече Вебер.

— Да, но това е верен признак на объркване и страх. Това е отбрана. Ние започваме да се защищаваме, Мартин. Днес със стъкло и бетон. А утре?

— Стъклото и бетонът ще ни стигнат и за утрешния ден.

— Ах, това е прекрасно!

Франк погледна чашата си. Вече не му се пиеше. Не му се и говореше. Вебер му беше омръзнал. Чувствуваше се достатъчно отпочинал, за да си тръгне, но все още не дотолкова, че да може незабавно да го стори.

Вебер го попита:

— Ходил ли си на „Енорис“?

— Да.

— Как е там?

— Нищо особено. Обикновена космическа оранжерия. Зеленчуци, плодове, цветенца… Доколкото помня, там имаше прекрасен ресторант с красив изглед към съзвездието Лебед.

— Ресторанта и аз го помня. А друго нещо?

— Друго ли? Комфортен космически затвор за хваналите на Марс „гумен паралич“. Затвор, който ние с присъщата ни деликатност наричаме обект СК–4. Или зона на „пълно отчуждение“ номер две, което според мен е по-малко деликатно.

— Питам те: по-късно ходил ли си там?

— Разбира се, че не. И да ти кажа, никак не съжалявам.

— Попитах те, защото исках да разбера дали е вярно, което разправят, че костите на „гумените паралитици“ били еластични като гума?

— Глупости! Костите им са нормални, твърди. Но ставите им, хрущялите, сухожилията — те наистина са… Мускулите им са като парцали. Паралитика можеш да го сгънеш на четири. Коленете му можеш спокойно да ги огънеш назад, лактите — напред, а главата да я извиеш почти на 360 градуса. Това е свръхгъвкавост. Има такива кукли, виждал ли си ги, ръцете и краката им се люлеят на ластици? Истинско копие на паралитиците. По-точно — модел.

— Ами тук — Вебер почука с пръст по челото си — всичко ли им е наред?

— Абсолютно. Занимават се с научна работа — повечето от тях са свързани с институтите по вечните ледове и глациология. Уравновесени и спокойни са, продължават да се надяват, че скоро ще оздравеят. Дори имат добро чувство за хумор.

— Добре, щом е така… А какво казват лекарите?

— Различни работи… Но също се надяват. Работят много усилено. Едни от тях казват, че вирусът не е тукашен, не е земен, други подозират мутация на грипния вирус. Изобщо на „Енорис“ има цял научноизследователски комплекс. На двеста болни глациолози се падат толкова, ако не и повече лекари.

Вы читаете По черната следа
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату