Младите дръзки биолози са готови на всичко, само и само да попаднат на „Енорис“. За щастие прекомерната дързост днес не е на почит.
— Охраната сигурна ли е?
— Бъди спокоен! Най-парадоксалното е, че нашият почтен хуманизъм тук не търпи никаква критика. Та тия затворници не могат физически да живеят на Земята. На тия нещастници им е нужна безтегловност.
— Също както в цирка… — Вебер поклати глава. — Синини, барабани, орбитални паралитици… На Земята става твърде весело, нали?
— И май скоро ще стане още по-весело, Мартин.
— Сериозно ли мислиш така?
— Ще приемем, че това е плод на моето остроумие. За всеки случай няма да е зле да попълним запасите си от стъкло и бетон. Колко още такива оранжерийни спътници като „Енорис“ имаме?
— В какво е според теб изходът?
— Значи цениш остроумието ми? Благодаря ти. Но аз лично не виждам изход. И засега не познавам някого, който да вижда.
— Но ако наистина е така… Какво ще стане по-нататък?
— Както в цирка — отвърна разсеяно Франк. — Нали сам каза: усвояването на космическото пространство е в пълен ход. Така е. Човекът крачи по съседните планети или ги сондира от планетарните орбити. Защо тогава се учудваме, че у нас на Земята, кретат сините синини, а в небето се клатушкат гумени паралитици? Ние усвояваме космическото пространство — космическото пространство малко по малко усвоява нас… Защо пък не? Това е обратната връзка…
Някакво мелодично писукане наруши тишината в командната зала. Франк се ослуша и потърси с очи тонколонката на скипера за вътрешна информация.
— Внимание! — чу се женски глас. Писукането изчезна. Кокетно разтягайки гласните, гласът съобщаваше: — Всички участници в операцията „Черната следа“ трябва да се съберат в инструкторския хол на втори отдел. Повтарям…
— Това е за мен — каза Франк и стана с въздишка.
— Седни — помоли го Вебер. — Нещо интересно ли е?
— Кое?
— „Черната следа“.
— Не зная.
— Аз подочух нещичко…
— Какво точно и от кого?
— Е… това няма значение.
— Щом като няма значение, не ми казвай нищо. Къде е изходът или асансьорът?
— Седни, ти казвам. Ще пътуваш с всички удобства.
Франк седна. Вебер мрачно го посъветва:
— Повдигни облегалката под ръката си.
Франк я повдигна и видя миниатюрен пулт с бутони.
— На седемнайсетия ли трябва да отидеш?
— Да.
— Какво се бавиш? Търси бутона с цифрата „седемнайсет“. Първо натисни белия клавиш. Момент! Кажи ми само едно нещо… Много ли е опасно за момчетата, които са там? — Вебер посочи с пръст над главата си — имаше предвид навярно целия контингент работещи в космическото пространство.
— Казах ти, че не зная — Франк натисна клавиша. Пунктирът на червените светлинки се отмести встрани, креслото се устреми към някаква тъмна ниша. — Всичко хубаво, Мартин. Ако срещнеш Егул, не забравяй да го почерпиш с бира!
— Добре, тръгвай.
На седемнайсетия етаж Франк излезе от асансьора и видя широкия гръб на Барнет Лангер, който се отдалечаваше по коридора, навел напред глава, сякаш имаше намерение да пробие с челото си видима само нему преграда. Този маниер на вървене пораждаше у минаващите покрай него леко объркване.
— Здравей, Барни! — обади му се Франк.
Лангер се обърна енергично и му махна с ръка.
— Охо, ти използуваш персоналния асансьор на Вебер! Да не е награда за полигона?
— Не, за награда Вебер ме заведе зад кулисите.
— За пръв път чувам такова от един редови реалигент.
— Защо пък редови, сега аз съм любимец на стареца.
— Виж ти каква била работата!
Изравниха се.
— Да не би да си успял да намериш слабото място на Вебер? — осведоми се Лангер.
— Две слаби места дори. Първото е полигонът, разбира се. Старецът и насън се мъчи да измисли за нас някаква по-сложна и по-хитра мръсотия. На мен ми стъкми тъмен водовъртеж, а аз, без да искам, му подхвърлих идеята да пусне в басейна живи алигатори…
— Моят полигон е вдругиден — съобщи замислено Лангер. — Под кодовото название „Дивеч“. Но ако вместо с бекас трябва да си имам работа с жив алигатор, после ще си разчиствам сметките с теб.
— Моят полигон се наричаше „Шамандура“. Нагмурках се и се наплувах до побъркване. Мисля, че ролята на горски бекас ще изпълняваш самият ти.
— Добре — Лангер хвана Франк под ръка. — Кое е второто слабо място на Вебер?
— Невероятното любопитство.
— Ти ме разсмиваш.
— И все пак така е… Страхувам се, че в това отношение задълго му развалих настроението.
— Така му се пада! Да не си пъха носа по-нагоре от нулевия етаж!
— Но на мен ми е жал за него. Той започва да подозира, че с помощта на средновековни вериги, ръждиви подпори и съвременни пожарогасители не е възможно да се моделират вариантите на „космическите изненади“. И това го измъчва… Наумил си е, че обикновените ни тренировки не са достатъчни. Търси някакъв универсален полигон, с помощта на който се надява да ни създаде имунитет против всякакви — всякакви! — сюрпризи на космическото пространство. Не ми стигна смелост да му кажа направо, че тази задача по начало е неразрешима…
— Стоп! — каза Лангер и се спря. — В опаковка от Веберови разсъждения ти май ми поднасяш собствената си философия?
За миг гърлото на Франк се сви от ярост. Не срещу Лангер, не. По-скоро срещу омагьосания кръг на мнимите двусмислености, в който все по-често и по-често попадаше, когато в разговори с колегите си волно или неволно засягаше вълнуващите го въпроси. Той се спря също и огледа — от горе на долу — масивната фигура на приятеля си. Гневът му премина.
— Какво има? — вече напълно спокойно попита Франк.
— Нищо — Лангер му намигна заговорнически. — Ти си прекрасно момче, ето какво. Но щом почнеш да философствуваш, мен, кой знае защо, ме засърбява носът и имам чувството, че съм умствено преуморен.
— Да, това не е съвсем нормално за теб… Впрочем нали трябва с нещо да започнеш.
Стояха един до друг и преграждаха пътя, но освен тях в коридора нямаше други хора. Матовобелите светещи ивици от луминесцентна пластмаса покрай стените и корнизите на тавана се губеха в дълбочината на коридорната перспектива. За наличието на врати в стените човек можеше да се досети единствено по монтираните в тях символични фигурки от неръждаема стомана; фигурките повече приличаха на украшения, отколкото на кодови обозначения на отделите, за което бяха предназначени. Само тук, в това крило на Управлението, имаше такъв прав коридор и само тук, на седемнайсетия етаж, крилото се виждаше цялото. — Зная какво си мислиш — Лангер удари съчувствено другаря си с юмрук по рамото. — Космосът
