защото преди е бил свързан с Космоса. Участвувал в изследването на атмосферата на Юпитер, случила се някаква авария, всичко завършило сравнително благополучно, но пътят към Космоса за Тимков бил вече затворен и той се задоволил със скромната длъжност „инженер на времето“. Преди месец, поемайки поредното дежурство, той поканил Кизимов да посети високопланинската му резиденция. Кизимов пристигнал на „Орлов връх“ с едноместен спортен аерокар от типа „Фазан“. Тимков посрещнал радушно госта си, запознал го с апаратурата на твърде сложното си метеорологично стопанство и цял ден от малката площадка, на която се намира станцията, приятелите се любували на суровия ландшафт на Памир.
Вечерта Кизимов си заминал, а Тимков, който бил в отлично настроение, включил видеотектора и предал вечерния рапорт. За негово учудване вместо обичайната фраза: „Рапортът е приет, лека нощ, край на връзката, край“ дежурният свързочник го помолил да стои до апарата, тъй като старши инженерът- синоптик на Средноазиатския метеорологичен център искал срочна връзка с „Орлов връх“. В разговора с Тимков старши синоптикът се мъчел твърде темпераментно да изясни по каква причина уредите на метеостанцията са предали през деня в Центъра невероятните резултати от измерванията. Тимков отговорил, че апаратурата на станцията работи нормално, че обвиненията по негов адрес са несъстоятелни и че е абсурдно да поддържа разговор в подобен тон. Старши синоптикът вече малко по-учтиво намекнал, че ако Тимков намира температурата на въздушната среда равна на температурата на топилна пещ за нормално явление в метеорологията, наистина няма за какво да разговарят. Смаяният Тимков напразно цяла нощ проверявал уредите. Апаратурата била изправна…
Загадката щяла да си остане загадка, ако седмица след това Кизимов не бил посетил за втори път „Орлов връх“. Когато се появили първите звезди, Кизимов си заминал с аерокара, Тимков му помахал на изпроводяк и с някакво лошо предчувствие тръгнал да предаде вечерния радиорапорт. Предчувствието му не го излъгало. Центърът съобщил, че резултатите от дневните измервания са изцяло бракувани.
Заварихме Тимков в момент, когато даваше твърде неприятни за него обяснения пред комисията на Центъра. Обърканите членове на комисията се мъчеха да намерят поне някаква убедителна обосновка на своя протокол, но Тимков, объркан повече от тях, с нищо не можеше да им помогне. Той разбираше, че подозрението му спрямо Кизимов така надхвърля рамките на „убедителните обосновки“, че е по-добре да мълчи. Като схванахме смисъла на обвиненията, отправени към дежурния инженер на „Орлов връх“, ние помолихме уважаемите членове на комисията да ни предоставят поле за действие и те твърде охотно се съгласиха.
Бяхме се приготвили за труден разговор, но щом само споменахме за Кизимов, Тимков веднага ни изложи своите подозрения… Впрочем не подозренията, а твърдата си увереност, че било достатъчно само Кизимов да се появи близо до измерителния комплекс на метеорологичната апаратура, и уредите започвали да дават неверни данни. Помолихме Тимков да си направи труда да проведе още един експеримент, но получихме отказ. „Нямам намерение да експериментирам с приятеля си — заяви той. — Освен това аз съм убеден, че и третият експеримент в условията на «Орлов връх» няма да даде нищо ново.“ Оставаше ни да признаем правотата му и да впишем в картотеката си странния „ефект на метеостанцията“. Решихме да отложим за известно време експериментите — допълнителен материал би могло да ни даде и най- обикновеното наблюдение върху Кизимов…
Николски млъкна и погледна въпросително Холбрайт.
— Моля, продължавайте — кимна му Холбрайт.
— Всъщност аз ви разказах почти всичко. Наблюдението върху Кизимов наистина даде резултат. Отделът за наблюдение ни направи сюрприз — подари ни пеещи пръчки, подобни на тази — Николски почука по капака на калъфа. — И ние решихме, че разполагаме с достатъчно материал за непосредствен разговор с производителя на малките чудеса. Един от сътрудниците ни посети Кизимов във вилата му и се опита да установи контакт с него. Опитът се провали. Кизимов изпроводил посетителя си не по-вежливо, отколкото сторил това с мистър Хаст. Тогава предложихме на опърничавия ни събеседник да ни върне визитата. Ако се интересувате от подробностите на състоялия се разговор, ние сме подготвили звукозапис на картон номер дванадесет.
Холбрайт намери съответния картон и го подаде на Франк. Вдигна ръка, молейки за тишина, макар безмълвието в хола да се нарушаваше само от нетърпеливото сумтене на Хаст. Франк напипа в плота на масата процепа на лингверсора и мушна в него пластмасовия правоъгълник.
— Записът е съкратен малко — успя да предупреди Николски. — Изрязани са детайлите, които нямат отношение към въпроса.
В звуковите колони на тавана рязко запищя настройката на лингверсора.
Първата фраза не можеше да се разбере. Автоматът-преводач сменяше бързо вариантите на фонемите, търсейки най-близката до звуковия оригинал тоналност. Втората фраза звучеше сравнително чисто:
— Моля ви, кажете… фами… името си, професията.
— Извинете, как да ви наричам?
— Можете да ме наричате „инспекторе“.
— Инспекторе, моля ви да не ме мъчите с формалности. Кажете ми направо какво искате от мен и аз ще се постарая или да ви отговоря направо…
— Или?
— Или да не ви отговоря.
Последва дълга пауза.
— Кажете, Кизимов, защо избягвате да разговаряте откровено с представителите на Управлението за космическа безопасност?
— Въпросът ви не е зададен точно. Избягвам да говоря на теми, които според мен не подлежат на обсъждане.
— Разрешете да ви попитам защо?
— По твърде лични причини.
— Не можете ли да разкажете по-подробно за причините?
— Не, не мога.
— Обвързани ли сте с някакви определени обещания?
— Не разбирам въпроса ви.
— Давали ли сте на някого обещание да не засягате интересуващите ни теми?
— А, ето какво било… Не, не съм давал.
— С кого поддържате приятелски отношения?
— Това е моя лична работа.
— Смятате ли Жан Лоре за свой приятел?
— Да, смятам го.
— Разбирате ли, че вашите необикновени свойства, които, изглежда, сте придобили извън пределите на нашата планета, не могат да не ни заинтересуват?
— Това си е ваш личен въпрос.
— Това е обществен въпрос, Кизимов!
— Но аз не съм казал, че е и мой личен.
— Вие се противопоставяте на обществото?
— Нищо подобно, инспекторе. Ще ми разрешите ли един въпрос?
— Да, разбира се.
— Аз според вас опасен ли съм за обществото?
— Трябва да разберете, че ние нямаме право да не вземем под внимание и подобна вероятност. А вие самият как бихте отговорили на подобен въпрос?
— Отрицателно. За обществото аз съм опасен не повече, отколкото всеки друг „обикновен“ жител на планетата Земя.
— Значи вие осъзнавате своята необикновеност?
Последва кратка пауза.
— Разбира се, осъзнавам я… Но кому пречи тя, освен на мен самия?
— Извинете, не ви разбрах.
— Инспекторе, повярвайте ми: моята необикновеност за мен е също такава загадка, както и за вас.
— Може би това е болест?
