изглежда просто нелепо (те наистина не му приличаха), а охраненият му шеф губи значително от солидността си, както се върти в креслото, току поглежда нервно часовника си, сумти тежко и се оглежда на всички страни, забравил сякаш по какъв повод се е озовал на това място. Момчетата очарователно точно му бяха лепнали прякора Носорог… Умният Носорог, страшният Носорог, праведният Носорог. Трудолюбивият и проницателният Носорог. Всички малко се страхуваха от Носорога, но го уважаваха. Интересно какъв беше прякорът на Николски? Сигурно си имаше някакъв източен прякор. Да кажем, Лоса или Зубъра. Или нещо съвсем екзотично — Копитото…
Ядът му премина и Франк постепенно се изпълни със съчувствие към тези двама корифеи на оперативното разузнаване, които носеха на отдавна нетренираните си рамене бремето на мъчноразрешимите разследвания и на постоянните тревоги за съдбата (като си помисли само човек!), на цялото човечество. Разбира се, на него му беше ясно, че освен от съчувствието му корифеите имаха нужда и от помощта му, и беше готов да преобърне Земята за тях от усърдие, но едновременно с това съзнаваше, съвсем определено, че само усърдието му нищо не струва в двубоя с такъв човек като Дейв.
— Не помня случай на аналитичния цех да му е стигал полагаемият се четвърт час — изръмжа Холбрайт.
— Дали пък да не рискуваме да предвидим в общи линии резултатите от анализа? — предложи невъзмутимо Николски.
Холбрайт го погледна:
— Добре… Да хвърлим ретроспективен поглед на общоизвестните, но подозрителни в светлината на подбраните от нас факти, събития. Да вземем например незавършеното дело с тригодишна давност — аварията на Люляковото плато…
— На Меркурий ли?
— Да. Ще си позволя да напомня обстоятелствата по това дело. Орбиталната станция „Хелиос — 2“ излиза по неизвестни причини от орбитата си и се забива в енергийния комплекс „Солар“…
— Спомням си. И какво?
— Интересен е списъкът на участниците в спасителната експедиция, изпратена на развалините на „Солар“. По-точно, списъкът на участниците в нейния десантен авангард.
— Гледал съм списъка. В него са Кизимов, Нортън и Йонге. Но го няма Лоре — Николски свали очилата си. — Чуйте, Холбрайт, космодесантчикът Лоре е излязъл в оставка преди осем години. Оттогава живее постоянно на Земята и няма нищо общо с Космическото пространство. От друга страна, ние категорично предполагаме, че „черната следа“ е феномен с извънземен произход.
— Значи вие твърдите, че Йонге, Кизимов, Нортън и Лоре са станали едновременно носители на „черни следи“?
— Аз не твърдя нищо. Просто е по-лесно да се предположи, че тази… хм… — Николски повъртя в ръцете си очилата, търсейки нужната дума — феноменизация, да я наречем, е обхванала и четиримата едновременно, при едни и същи условия. Хайде да се разберем да не засягаме засега събитията, отбелязани с по-късна от оставката на Лоре дата.
— Добре. В основата на бъдещата версия поставяме принципа на едновременността. — Холбрайт гледаше някъде встрани от Николски.
Франк, който внимателно следеше разговора, имаше впечатлението, че това беше не толкова размяна на информация, колкото разсъждения на глас. Предпазливи разсъждения, като оглеждане на намерена бомба със сложно устройство на взривателя.
— Принципът на едновременността — каза Николски — ни дава реален шанс веднага да хванем бика за рогата.
— Или поне да пипнем опашката му — добави Холбрайт. — Добре, ще считаме този шанс за основен довод в полза на нашия договор.
— И за единственото, което е в нормално съответствие с условието на нашия договор… във всеки случай, на мен така ми се струва.
— Да — каза Холбрайт. — „Лунна дъга“.
Николски сгъна рязко, с изскърцване очилата си.
Франк разбра: в прицела на корифеите беше разузнавателно-десантният рейдер „Лунна дъга“. Поточно, втората катастрофа на Оберон…
Моментът наистина беше твърде интересен: версията започваше да се изгражда въз основа на събития с десетгодишна давност. Нортън беше един от тези, на които се бе удало да останат живи по време на тези събития… Франк погледна стареца. Мистър Хикс спокойно разглеждаше черния калъф с лесковата пръчка и интересният момент на зараждането на версията, изглежда, ни най-малко не го интересуваше.
— „Лунна дъга“ — повтори Холбрайт, като барабанеше с пръсти по масата. — С екипаж от тридесет и двама души. Капитан на кораба — Игор Молчанов, щурм-навигатор — Гюнтер Дитрих, първи пилот — Мъф Аган…
— Началник на рейда към Оберон — Николай Асеев — подхвана Николски. — И командир на групата на десантниците — Юс Елдер. Изглежда, всичко, което се отнася до „Лунна дъга“, го знаем едва ли не наизуст. Това е симптоматично, Холбрайт. Много симптоматично… — Николски също започна да барабани с пръсти.
— Е, щом пълният букет от имената на феноменалната четворка може да се срещне само в списъка на десантната група на Елдер… Кажете, Николски, не ви ли смущава фактът, че събитията на Оберон имат почти десетгодишна давност?
— Смущава ме. В този смисъл, че ние очевидно работим лошо. Не зная дали за това трябва да упрекваме само отдела за наблюдение, но ситуацията е съвсем скандална: занимаваме се днес с това, с което сме били длъжни да се занимаваме поне преди осем години…
— А в идеалния случай веднага след злополучния рейд на „Лунна дъга“ — продължи Холбрайт.
„Пароксизъм на самобичуване — помисли си Франк. — Всеки път една и съща песен: лошо работим, не сме доогледали, не сме взели под внимание… Нима никога няма да разберат, че «космическата предпазливост» е чисто и просто сапунен мехур с ненормално голям размер?!“
— Извинете — не издържа той, — може ли един въпрос?
— Може — разреши му шефът и погледна свирепо часовника си. — Но имайте предвид, Полинг, времето ви е малко — с половин секунда повече, отколкото ще продължи безобразното мълчание на аналитиците.
— Благодаря, ще имам предвид. — Франк се обърна към Николски: — Мистър Николски… вие казвате: лошо работим. Вярно е. Но защо според вас?
Лицето на Николски имаше странен израз. Той произнесе с безцветен глас:
— Предполагам, че това не се отнася за предмета на нашето следствие.
— Прав сте. Отнася се за нашата стратегия като цяло.
— Ах, за стратегията!… — повтори Николски и странният израз на лицето му пролича още по-ясно.
— Искам да ви успокоя предварително: нямам намерение да ви задавам празни въпроси — продължаваше Франк. — Аз съм твърде рационален, за да не се занимавам с подобни неща. И така, осмелих се да засегна тема, която не е, меко казано, популярна в нашата служебна среда. По волята на съдбата, или по-скоро да кажем, по силата на обстоятелствата бе създадено Управлението, бяха определени задачите му, бе комплектуван щатът — два чудовищно разраснали се филиала. Солидни средства се хвърлят, персоналът е грамотен, техниката — най-нова, а работим невъзможно лошо… Отвратително работим, общо казано. Споменахте отделите за наблюдение… А ако отидем по-далеч? Та нали не е тайна, че работните ни методи на всяка крачка се провалят. А може би въпросът изобщо не е в това и нито нашите методи, нито ние имаме някаква вина? Може би причината е в природната ограниченост на функционалните възможности на нашия мозък?
— М-м… в какъв смисъл „природна ограниченост“? — осведоми се Николски.
— В пряк. Или, ако искате, в буквален. Виждате ли, природата е конструирала мозъка на човека на Земята и за земните условия. За космическите условия тя по силата на известни причини просто не е мислила. Ние мислим сега вместо нея. И както показва практиката, лошо се справяме с това, защото ни се налага да мислим с чисто земен мозък, който едва се е ориентирал криво-ляво във вътрешните, семейните проблеми на своята планета. Впрочем…
