по баща Полинг. Така ли е?
Франк асимилираше бавно зашеметяващата новина.
— Дейвид Нортън!… — с някакво странно задоволство каза Николски. Погледите на присъствуващите оставиха Франк и се отправиха към него.
— Виждам, че това име прави впечатление не само на Полинг — отбеляза Холбрайт.
— Искрено казано, да. — Николски беше доволен и не се опитваше да го скрие. — Да си призная, очаквах да чуя друго име…
— Интересно. — Гъстите вежди на Холбрайт се сключиха над носа му. — Ще бъда откровен: засега не разполагаме с други сведения. Йонге, Кизимов и Нортън — само за тях можем да говорим повече или по- малко убедително във връзка със загадъчната „черна следа“. Материалите, които придават убедителност на разговора ни, са пред вас. Това е всичко, което мога да ви кажа в отговор на вашето очакване.
— Не е толкова малко, Холбрайт. А дали ще бъде достатъчно, ще покаже сравнителният анализ, на който разчитам много.
— Аз също. Особено ако колегите от Източния филиал имат някакво съществено допълнение към сведенията, с които вие, Николски, се запознахте и оценихте достатъчно високо.
— Допълнения ще има. Ето как стоят нещата. Третото лице за вас се е реализирало в лицето на Нортън, а за нас — в лицето на Лоре. Лоре е космодесантчик в оставка… Впрочем, като сте преглеждал списъците на бившите космодесантчици, сигурно сте срещнали това име. Нали няма да започнете да ме уверявате, че сте открили Нортън случайно?… Но независимо от всичко, идеята за съвместното обсъждане на операцията „Черната следа“ обещава да даде добра реколта.
В хола настъпи мълчание. Всички очакваха какво ще каже шефът. Франк улови погледа на мистър Хикс. Старецът го разглеждаше внимателно и Франк се почувствува много неловко. Като забеляза това, старецът премести погледа си върху черния калъф. „Добър ден, деца!“ — тихо, но весело поздрави черният калъф и над масата се замяркаха прозрачни образи, бледи и неясни като улични отражения в стъклата на витрините. Дървеният телевизор бе започнал да демонстрира изобразителните си възможности.
— Та-ака… — каза шефът. — Наистина имаме реколта.
— Казвам се Р-руби — прозвуча жизнерадостно от калъфа. — Вижте какви красиви пер-р-рца имам! Моят бр-рат…
Холбрайт хлопна капака на калъфа и събра документите.
— Йонге, Кизимов, Лонге, Лоре… — произнесе той, нареждайки документите в акуратна купчинка. — Кои са те? Другари по нещастие ли? Пострадали от Космоса хора? Или нехора? Безопасни ли са за нашата планета, или са потенциално опасни?… От решението на тези въпроси може би зависи съдбата на човечеството. Изрекох гръмка фраза, но докато не бъде доказана напълно нейната излишна високопарност, тя си остава в сила. И в четирите случая е налице непонятно за нас изменение на природните свойства на човека…
Франк плъзна погледа си по лицата на присъствуващите. Те бяха сурови — всеки чувствуваше отговорността си за съдбата на човечеството. Освен може би Николски и плешивият старец. Той дремеше или се преструваше, че дреме, а Николски разбъркваше разсеяно със сламка леда в чашата си.
Франк разбираше, че в скоро време му предстои среща с Дейвид. Това беше ясно като бял ден. И че срещата няма да бъде приятна — това също му беше абсолютно ясно. След съобщението на Холбрайт той се чувствуваше най-малкото в глупаво положение. Франк ходеше често в семейството на по-голямата си сестра, но не можеше да каже, че срещите с Дейвид Нортън му доставяха някакво удоволствие. Обаче… той ходеше заради Силвия. Сега беше длъжен да направи това заради човечеството. Ни повече, ни по-малко. Неприятна история… Дейв никога не му беше изглеждал опасен. Дори потенциално. Още повече за човечеството. Да, наистина, той е малко рязък, често е мрачен, неразговорлив. Но да е опасен?… Обича природата, децата. Не обича съседите си и приятелите на жена си. Към своите приятели и бивши колеги от Космоса, които от време на време посещаваха вилата му в Копсфорт, се отнасяше много радушно. Наистина след подобни посещения Дейв ставаше по-мрачен. Космическият леопард в оставка не можеше да свикне с рутината на равномерния живот в „тази овча кошара“, както той наричаше вилата си в минути на душевна депресия. Но, от друга страна, „черната следа“, дървените „телевизори“… Отделът за наблюдение едва ли грешеше. И ако Дейв наистина е в една компания с онези, за които така тревожно говори шефът… Бедната Силвия! Какво ли прави тя там с него… сама? Холбрайт побутна купчинката документи към Николски и каза:
— Изцяло са на разположение на Източния филиал. Кога ще можем да получим от вас пълни писмени сведения за Лоре?
— Зависи от експедитивността на вашия сътрудник — пошегува се Николски. Хаст се надигна зад гърба му, разтвори синята папка и подаде на шефа връзка пластмасови правоъгълници.
— Първите двайсет листа са за Кизимов — поясни Николски. — Следващите девет — за Лоре. Йонге е само на два картона, но ние решихме да ви дадем копия на всичките материали по „Черната следа“, макар че половината от тях вече не ви е нужна. Предавайки ни вашата покана, мистър Хаст забрави май да ни посвети в подробностите на предстоящия разговор.
— Той изпълняваше моите инструкции — каза Холбрайт, преглеждайки жадно документите. — Впрочем, Хаст, аз още не зная подробностите по провала на мисията ви в Памир…
— Достатъчно е да си припомните подробностите по провала на мисията в Калифорния и няма да има нужда да ви обяснявам — реагира смело и бързо Хаст. Отговорът му явно беше подготвен предварително.
— И все пак интересува ме как завърши беседата ви с Кизимов.
Хаст попипа върха на луничавия си нос, както правеше обикновено в затруднителни за него положения.
— Почти така, както завърши беседата на Кюсак с Едуард Йонге. Посдърпахме се малко…
— Така ли? — Холбрайт бавно обърна прочетения лист. Франк и останалите гледаха Хаст със съчувствие. Шефът почти никога не мъмреше подчинените си, но рядко изпускаше възможността да разиграе публичен спектакъл. — И какво ви каза Кизимов на сбогуване?
— Нищо не ми каза — предаде се Хаст накрая. — Веднага щом го запознах с показанията на служителя от „Есплънейд“, той, без да каже нито дума, ме изтъркаля надолу по стълбите.
— А защо не стана обратното? Ако Вебер подуши, следващият ви полигон ще бъде изключително от стълбища.
— Най-малко следващите два полигона — промърмори Хаст. — Но какво е полигонът в сравнение с този… с тази…
— В случая си е казала думата неочакваността — застъпи се Николски за Хаст. — Мистър Хаст е имал непредпазливостта да разчита на етикета на светската беседа и се е убедил, че космодесантчиците ненапразно носят емблемата „Уайлдкет“.
— Пръв се убеди Кюсак — съобщи разсеяно Холбрайт. — Йонге го понатупа малко. Сега и на Хаст се падна случай да се убеди в това. Полинг ли е следващият? Кажете, Николски, защо във вашите материали не мога да намеря преки данни за съпричастието на Кизимов към „черните следи“?
— Много просто. Ние нямаме преки данни. Но вие имате. Заинтересувахме се от Кизимов след визитата на Лоре. Както при случая в „Есплънейд“ Лоре имал непредпазливостта да остави „черна следа“ в хотел „Памир“ и с това ни даде повод да започнем разследване. Без да подозира нещо, Лоре погостувал известно време на Кизимов и поел спокойно към дома си на брега на Адриатика. Разбира се, под негласната опека на нашите сътрудници от отдела за наблюдение. И Кизимов, естествено, също се оказа в нашето полезрение. Наблюдавайки другарите му, ние неочаквано открихме нещо странно, което нарекохме „ефект на метеостанцията“…
— Извинете — прекъсна го Холбрайт. — Аз прочетох тук вече за него, но моля ви, изложете на останалите същността на „ефекта“.
Николски помълча малко, да се съсредоточи.
— В северозападния район на Памир действува високопланинска метеорологична станция „Орлов връх“. Дежурен в станцията е някой си инженер-метеоролог Тимков, с когото Кизимов поддържа приятелски отношения. Трябва да кажа, че в метеостанциите от този тип са монтирани изключително надеждни автомати и там няма почти никой, освен дежурните. Приятелят на Кизимов ни заинтересува най-вече,
