— Но нали това, за което вие говорите, също влиза в сферата на „семейните проблеми“?
— Да, но с космическа специфичност. Има разлика — Франк вече съжаляваше, че започна тази дискусия: шефът му се въртеше тежко в креслото си и буквално излъчваше недоволство.
— Има известен смисъл в това, разбира се — съгласи се Николски, но очите му изразиха нещо такова, което засегна Франк: нещо като търпимостта на щрауса към експанзивното поведение на млад нагъл врабец. — Да се мисли със земен ум за загадките на Космоса наистина… м-м… не е удобно. Ако съм ви разбрал правилно, на вас никак не ви харесва слабата приспособеност на нашия мозък за оперативни оценки на космическите изненади. Впрочем и на мен също. Можете ли да предложите нещо… хм… позитивно?
— Позитивно, негативно… — Франк въздъхна. — Не предлагам нищо такова. Не съм имал намерение да предлагам нещо изобщо. Аз говоря за това, че докато човек не се замисли за стратегическия смисъл на нашите усилия, работи приятно увлекателно. Но щом започне да мисли… Разбирате ли?
— Разбирам. Отскоро ли работите в системата на нашето Управление?
— Да, но както виждате, вече съм успял да се замисля.
— Това ще мине — обеща му Николски. — Имам предвид вашата склонност да се отчайвате. Непременно ще мине, щом само ви се удаде случай да проявите деловите си качества.
— Може ли да полюбопитствувам от какъв източник успявате да черпите този субстракт от оптимизъм?
— От опита.
— А опитът не ви ли диктува, че при всяка дори най-малка заплаха от там… — Франк посочи с пръст над главата си, като имитираше жеста на Вебер — ние всъщност сме безсилни? А и наистина с какво сме въоръжени? С нищо особено… пардон! — като изключим деловите качества. Впрочем точно през тази седмица двама наши сътрудници — не броя тези от вашия филиал — успяха да демонстрират деловите си качества. И сега, както остроумно предлага нашият проницателен шеф, е мой ред.
Франк погледна шефа си. Холбрайт мълчеше. Лицето му беше на петна, в очите му напираше ярост, но той умееше да се владее. Лицето на Николски, обратно, стана по-меко и по-добро. За причините за тази метаморфоза можеше само да се гадае. Старецът-консултант седеше все така неподвижно и неизвестно защо гледаше към Холбрайт. „Консултант по въпросите на морала на мълчанието“ — мина през ума на Франк, но реши, че все пак трябва да си държи езика зад зъбите. „Иначе като се отприщя — мислеше си, — после за мен няма да е добре. Шефът явно се готви да ми погоди нещо…“
— Слушам ви, продължавайте — обърна се Николски към Франк.
— Благодаря — каза искрено Франк. — Ще се възползувам. Казвам неприятни неща, но ми е нужно най-после някой да ме изслуша…
— Говорехте за слабото въоръжение — напомни му Николски.
— Да. Та какво имаме ние в арсенала на „противокосмическите“ средства? За деловите качества вече казах… По-нататък — антисептика със съмнителна надеждност, малко по-надеждни от нея лъчемети. И още — зони за специална карантина. Това е, струва ми се, всичко. Не съм ли изпуснал нещо?
— Нещо съвсем незначително — целия арсенал на съвременната наука.
— Така ли? А какво се е произнесла науката поне по въпроса за „ефекта на метеостанцията“? Или за тези пръчки? — Франк посочи с пръст черния калъф.
— Засега — нищо, но, разбира се, ще се произнесе.
— И какво казва науката за взрива на Тунгуския метеорит? А за огнищата от „синя лудост“ на Венера? Доколкото знам, „засега, също нищо“. Мнозина се успокояват с това, че Тунгуският взрив е бил отдавна, и то в тайгата. Ами ако „тунгуското чудо“ си позволи да се повтори? И този път не в тайгата?… Думата „засега“ е много удобен, но много слаб аргумент.
— Между впрочем и единствен — добави Николски. — По същите причини, за които говорите. Но пред този аргумент е бъдещето, няма друга алтернатива. И… опитът и интуицията да са ни на помощ!
— За интуицията съм съгласен… Не зная каква е вашата интуиция, но моята, ще ви кажа откровено, излиза от рамките на приличието. С всеки изминал ден тя все по-убедително ми подсказва: ние сме победени. Ние, хората на Земята, планетният вид хомо сапиенс… Победени сме, но това е без значение, защото процесът е необратим. Ако с по-нататъшното ни навлизане в Космическото пространство количеството на „сюрпризите“ расте поне със същия темп, ние ще се окажем на ръба на биологическа катастрофа. Повърхността на планетата ще се покрие със „зони на пълното отчуждение“ и в края на краищата ние, истинските хора на Земята… С една дума, едва ли ще успеем да запазим природната си същност. Единствено може би в някакъв специално създаден резерват за „истински хора“.
— Твърде мрачна перспективица — каза Николски с безизразен глас.
— Разбирам го и сам, но бих искал да зная как гледате вие на нея…
— Ясно. Подсъзнателно — или съзнателно? — вие искате някой да ви помогне да откриете пукнатина във вашата монолитна, както вие си мислите, и безупречна логическа постройка. Разбира се, аз няма да отбегна отговора, но се страхувам, че моята гледна точка ще ви се стори тривиална. Виждате ли, Полинг, каква е разликата… За вас „космическата изненада“ е бомбата на днешния ден, която като дамоклев меч виси над съвременното човечество…
— А вие иначе ли си я представяте?
— Да. Аз мисля, че с „космическата изненада“ човекът се познава не от днес. Той е роден с нея, отгледан е и е възпитан от нея. Нима Великото заледяване е било по-малко ефектен сюрприз за троглодита? Прибавете към него и ужаса от земетресенията и наводненията и няма да бъде нужно да обясняваме колко често нашият космат прадядо е виждал пред себе си „края на света“. А какво е имал той в арсенала си от „противостихийни средства“? Тояга със съмнителна надеждност, малко по-надеждна каменна брадва и бързи крака да офейква по-надалеч от опасните зони на катастрофалните катаклизми…
— Нашето земно кълбо днес е толкова малко, че практически нямаме къде да избягаме — забеляза Франк. — Това първо. Второ, „космическо“ не значи „стихийно“. Това е друго качество. Неземно… Но това са подробности. Разбирам какво искате да кажете.
— Прав сте. Да, опасност от биокатастрофа за планетарния вид разумен човек теоретически днес съществува. Но практически… Практически хората във всички времена са демонстрирали твърде убедително своята изобретателност в борбата за самосъхранение. Защо да лишаваме човечеството от правото му да я демонстрира още веднъж?
— Ясно. Човечеството се надява на далновидността на лидерите, лидерите кимат към човечеството, а опасността от биокатастрофа през това време все повече назрява. Нещо повече, започва вече да дава плод… И няма достатъчно действени средства, да й се попречи.
— Ето тук нашите възгледи се разделят. Има такива средства. И най-ефикасното сред тях е нашата обща работа. Виждате ли, Полинг… Всяко стихийно бедствие — да кажем, голямо наводнение — е било за троглодита „космическа изненада“, но само дотогава, докато той не се научил да строи бентове.
— За да построим днес такъв бент, на нас ни трябва ясно обоснован и строго рационален проект. Иначе лесно ще заприличаме на… не, дори не на троглодити. На мравки, които правят мравуняка си на дъното на бъдещ голям язовир.
— Но нима няма такъв проект? — намеси се Холбрайт. — Полинг, прочетете внимателно служебния си устав. Там е казано: „Главна задача, задължение и висша обществена привилегия на щатните сътрудници на управлението е оперативната дейност и безпрекословното изпълняване на мерките за осигуряване безопасността на човечеството при разузнаване и усвояване на космическите обекти.“ Според мен казано е пределно ясно. Ето ви го и проектът, и ръководството за действие, и функционалната програма.
— Моля да ме извините, шефе — осмели се да възрази Франк, — но това засега е само една гола схема, изготвена по подобие на гробищните огради, което ще рече, че ограда има, а гробището продължава да функционира безупречно…
Франк си прехапа езика, но вече беше късно. Лицето на онемелия шеф предложи на присъствуващите пълната гама на спектралните цветови тонове — от сочно червения до бледовиолетовия. Шефът на няколко пъти отвори устата си без звук, като риба на сухо.
— Х-хлапе! — изсъска накрая той със свито гърло. — Бой! Бой за такива! Туй му е цялата педагогика! — По бузата му на два пъти премина тик и той се опомни, наложи си да се успокои (виждаше се колко усилия му струваше това). — Служебният устав за него е гробищна ограда! А самият той, виждате ли, рови из
