бунищата на историята на философията, изнамира проядения от молците екзистенциализъм и се мъчи да издигне тези прашни вехтории върху космически пиедестал. И, разбира се, си въобразява, че действува изключително в интерес на цялото човечество. Виждали ли сте такова нещо? — последният му възглас явно бе адресиран към Николски.
Франк мълчеше. Николски го погледна и каза:
— Аверян Копаев… Запомнете това име, Полинг. Ако ви се случи да дойдете в Източния филиал, вие с Аверян май бързо ще намерите общ език. И той като вас е загрижен особено активно за спасението на човечеството.
— О, и вас ли ви смятат за ретроград?! — подхвана мигновено Холбрайт, сякаш самата мисъл, че и Николски е ретроград за своите, му доставяше огромно удоволствие.
— А може ли да бъде иначе? — отговори Николски. — Наистина моето положение е още по-сложно. Аверян Копаев е син на мой загинал другар.
— Копаев ли?… — Холбрайт разтърка с пръсти челото си. — Почакайте!… Не е ли Михаил Копаев, участникът във втора бригада на меркурианското допълнително разследване по делото за „Слънчевите халюцинации“?
— Точно той. Работата на Меркурий ни струваше много скъпо…
— Да, страшни истории имаше там… Само Каньонът на позора колко ни струваше! Ами Долината на литургиите, Лабиринтът на съмненията!… А неутринно-слънчевите синдроми! „Младежкият синдром“, наречен още „Меркуриански синдром на Камасутра“… — Холбрайт въздъхна. — Странно, но точно Меркурий се оказа за нас най-тежката планета. Пък и не само за нас… Струва ми се, че вие работехте там в групата за техническо наблюдение?
— Не. Запознахме се с вас в лагера на техниците, но аз работех в щаба на бригадата за допълнително разследване.
— Да, да, спомням си!… Дори си спомням, че някой от щаба на бригадата предлагаше да направим техническа блокада в Каньона на позора…
Николски присви очи в усмивка и добави:
— А някой от вашата група отиде по-далеч и предложи да се разправим с напълно невинния Каньон чрез залпове от анихилаторите. За щастие ние вече се бяхме сетили да вдигнем нагоре главите си и да разпитаме с помощта на хелиофизиците истинския виновник за злополучните синдроми.
Холбрайт се изкашля смутено и с неузнаваемо мек, кадифен глас каза нещо в смисъл, че на младостта е присъщ радикализмът и че, изглежда, така се проявява динамиката на формирането на личността. Блуждаещият му поглед попадна на Франк. Шефът неочаквано спря зелените си очи върху него, сякаш го виждаше за пръв път.
— Впрочем струва ми се…
Не успя да каже какво му се струва — чу се сигналът за вътрешна връзка.
Шефът погледна бавно часовника си.
— Прекрасно! — каза. После добави с по-висок тон: — Много добре! — И попита някого в пространството: — Е, какво има, момчета?
— Докладва старши операторът на групата за синтез Купър — отвърна говорителят на тавана. — Аналитиците свършиха работата си, шефе, свързаха се с нашата система. Ние сме готови, можем да започваме.
— Превъзходно, Купър, веднага започваме. Ще се срещнем в раутхола. — Обърна се към Николски: — Раутхолът е един етаж под нас, там ще ни бъде по-удобно.
Николски стана. Холбрайт го спря с жест и натисна някакво копче под плота на масата.
— Ние с вас нямаме време да ходим пеша. За съжаление.
Масата, креслата и седналите в тях хора се спуснаха бавно един етаж по-надолу.
4. Делото за предсрочните оставки, диверсията в базата „Синята пантера“
Светлият овал над главите им се затвори. Настъпи пълна тъмнина. Някой кихна и Франк, почувствувал лекия поток хладен въздух, помисли с безпокойство за стареца.
— Нещо много се бавите, Купър? — каза Холбрайт в тъмнината.
— За адаптация на зрението, шефе.
— Давайте, ще свикнем постепенно.
Нещо заблещука неуверено. Съдейки по контурите на пода и тавана, холът имаше цилиндрична или бъчвообразна форма. Стените му излъчваха меко сияние, създаваха илюзия за пространствена дълбочина и по нищо (Франк отбеляза това наум) не се различаваха от екранните стени на залите за експрес- информация в другите отдели на Управлението. Но ето че илюзорната дълбочина се оцвети слабо: лявата половина на хола в нежнозелено, дясната — в небесносиньо, и той заприлича на остъклена зала на океанариум с двуцветна вода. На мястото, където се предполагаше сливането на двата цвята, се появи едроформатното изображение на оператора. Той беше сивоок брюнет на около тридесет години, с черно- бяла униформена риза.
— Джон Купър — представи го Холбрайт, — специалист от синтезинформационната група.
Купър се надигна над пулта и кимна. В бавните му, небрежно-ловки движения се чувствуваше увереният в себе си човек.
Холбрайт премина към въпроса:
— В нашето полезрение… или по-точно ще е да кажем, под наше подозрение е рейдерът „Лунна дъга“ — корабът от третата по ред експедиция на Уран. Какви са резултатите от анализа, Купър?
— Същите, шефе. Заподозрени са космодесантчиците от групата на Елдер. Давам ви списъка.
Операторът извърши нужните манипулации на пулта и върху синята стена се появиха две колонки имена и фамилии:
Тимур Кизимов Юс Елдер
Дейвид Нортън Аб Накаяма
Едуард Йонге Мстислав Бакулин
Жан Лоре Леонид Михайлов
Марко Винезе Рамон Джанела
Золтан Симич Николай Асеев
Мъф Аган
— Във втората колонка е списъкът на десантчиците, загинали в момента на така наречения „Оберонски смерч“ — поясни Купър. — Пилотът на „Лунна дъга“ Мъф Аган и началникът на рейда Николай Асеев не са били зачислени официално в десантната група, но са участвували в десанта на Оберон.
— Първата колонка може да оставите — разреши Холбрайт.
Втората колонка изчезна от синьото поле и се появи на зелената екранна стена, вляво от образа на
