аналогични молби от Йонге и Симич, а след месец и от Лоре. Трета година…
— Прощавайте — прекъсна го вежливо Николски, — забравихте Винезе.
— Наистина. Извинете. Винезе — червените елементи на схемата — веднага попада на Меркурий в отряда за специално патрулиране на „Мъркюри рейнджърс“. Там е работил до известното ви произшествие в Лабиринта на съмненията. Не е подавал молба за предсрочна оставка. Трета година…
Купър обясняваше, кратко, бързо, при което светваха съответните елементи на схемата, и беше много удобно да се следи разказът му. Франк слушаше и чакаше, кога най-после ще стигне до Нортън, и изпитваше нетърпение, защото редът му все не идваше.
— Да се върнем на Нортън — шефът прекъсна оператора. — В отговор на първата му молба УОКС го премества… Къде го преместваха?
— В системата на Сатурн.
— Така. И какво се променя?
— Нищо. Както и преди Нортън се стреми да излезе в оставка.
— Ясно… Нортън е преместен след това в системата на Юпитер, нали? Правилно ли се ориентирам във вашата живописна схема?
— Да, шефе. Но и в системата на Юпитер го преследва мисълта за оставката. УОКС не желае да изпусне опитния специалист и се решава на трето преместване. Сега вече на Меркурий.
— Точно там Нортън престава да тероризира администрацията със странните си молби, нали?
— Да. В резултат към края на петата година…
— Благодаря ви, Купър, достатъчно — прекъсна го Холбрайт и каза на Николски: — Интересна „география“, нали?
— Твърде! — отговори той замислено. — След събитията на Оберон нещо много пречи на нашите десантчици да работят нормално в зоната на далечните планети…
— И то толкова, че дори позорът от предсрочната оставка не им изглежда твърде скъпа цена за избавлението от това „нещо“.
— Но съдейки по всичко, на вътрешните планети това „нещо“ или отслабва, или изобщо го няма. Във всеки случай след провала на идеята за предсрочната оставка десантчиците си харесали Венера и Меркурий — най-вече, кой знае защо, Меркурий — и се успокоили.
— Бих казал: „спотаили се“. Колкото до Меркурий — според мен е ясно: традиционните трудности при усвояването на тази, меко казано, знойна планета, по принцип не позволявали на УОКС да изпраща в далечното космическо пространство силите на меркурианските отряди. Още повече отряда на „Мъркюри рейнджърс“. И в това е цялата работа.
Подчертаното от шефа „спотаили се“ породи у Франк интуитивен протест. От която и страна да го вземеше, понятието „спотаил се“ съвсем не се връзваше с характера на Нортън.
— С други думи — продължаваше Холбрайт, — налице е твърде загадъчната реакция на бившите десантчици от „Лунна дъга“ по отношение на тяхното пребиваване в зоната на далечното космическо пространство.
— Реакцията им твърде много прилича на изплашване — предложи своя версия Купър.
— Съмнявам се — каза Николски. — Страхлив космодесантчик, плах човек, който почти ежедневно рискува безразсъдно смело живота си… Не звучи убедително, сами виждате.
Николски и Холбрайт се съвещаваха няколко минути и решиха, че всичката полезна информация по въпроса, изглежда, е изчерпана и че е настъпил моментът да се заемат със самия Оберон.
— И така — каза Холбрайт и започна поредното си пътешествие около масата, — ние имаме сериозни основания да заподозрем здрава връзка между предмета на нашето следствие и системата на Уран. Кой е първият източник на сигурна информация за този район?
— Първи бяха транзитните станции-автомати от серията „Пионер“ — отговори Купър. — Основната програма на безпилотното разузнаване на Уран завършиха касетките-станции от серията „Радиант“.
— Даде ли събраният материал поне някакъв най-малък повод за съмнения относно безопасността на този район?
— Ни най-малък… Целият научноизследователски материал, както му е редът, бе прегледан в отдела за хипотези към нашето управление и от интересуващата ни страна се оказа чист като звездна целувка.
— Прекрасно. Преминете към етапа на експедиционните посегателства срещу Уран.
— „Гръмотевичната стрела“, разузнавателен рейдер с единайсет души екипаж. Изчезна на около половината път между орбитите на Сатурн и Уран.
— Оценявате ли това като пръв тревожен сигнал във връзка с нашето следствие? — обърна се Холбрайт към Николски.
— Нямаме право — възрази Николски. — При разузнаването на системата на Уран „Гръмотевичната стрела“ беше само една възможност, но тя така и не успя да стане инструмент. Рейдерът изчезна твърде далеч от целта и причината за това едва ли е била… хм… твърде екстравагантна. По време на полет всичко може да се случи. Взривяване на реактора например.
— Взривяване на реактора ли?… Добре, ще имаме предвид. Продължавайте, Купър.
— След една година за Уран стартира малотонажният рейдер „Леопард“.
— Това е вече нещо друго — промърмори Николски.
— С пет души на борда — продължаваше Купър, — под командуването на Елингхаузер. Сред космическите асове от онова време той бе широко известен под прякора Паул Късметлията. Екипажът му се бе прославил с умението да намира изход и от най-безнадеждното положение.
— Да, той беше елитен екипаж… — кимна с глава Николски. — Всички до един бяха опитни, добре подготвени, славни момчета.
— Въпреки тяхната опитност „Леопард“ изчезна също така загадъчно, както и „Гръмотевичната стрела“ — не се отказваше от становището си Холбрайт.
— Не… не е точно така — Николски изрази с жест несъгласие. — Първо, „Леопард“ достигна целта си. И, отбележете, без каквито и да е произшествия. Елингхаузер ни изпрати по радиото победен рапорт, в който впрочем освен неумерения възторг по повод пристигането в системата на Уран нямаше нищо, което да заслужава вниманието ни. Обаче друго е важно. Като се ориентира криво-ляво в системата, Елингхаузер се втурна хазартно към най-близкия спътник. И тук свърши късметът му, защото най-близкият спътник беше Оберон.
— Значи вие предлагате да се базираме на изводите, които направи комисията на Юхансен?
— Предлагам да се базираме на фактите.
— Страхувам се да не ни се наложи да се базираме на тяхното отсъствие — забеляза мрачно Холбрайт, като сядаше отново в креслото си. — Купър, хайде да си спомним как е действувал Елингхаузер.
Купър вдигна рамене.
— Действувал е правилно, шефе. Спазвайки типовите инструкции за лунно разузнаване, той изпратил на Оберон няколко кибер-сонди и телемонитори. Известно време правил транслация на оберонските ландшафти, като я редувал с данните от кибернетичното сондиране. Сенеолозите, които приемали транслацията от „Леопард“, проявили голям интерес към така наречената Ледена плешивина. Според думите на самия Елингхаузер Оберон приличал на „диня с отрязана горна част“. На фона на силно неравната повърхност на планетоида Плешивината изглеждала удивително плоска. Имала диаметър около двеста километра, а в центъра й зеел самотен дълбок кратер с диаметър трийсет и един километър…
— Купър, струва ми се, че ние си припомняме действията на Елингхаузер.
— Остана да добавим малко — взе инициативата Николски. — След телетранслацията Елингхаузер съобщил за намерението си да кацне с рейдера върху Плешивината в разузнатия от кибер-сондите район. Тук връзката с „Леопард“ прекъснала и не били получени повече никакви съобщения. След двайсет денонощия за Уран стартирала „Лунна дъга“.
— Представям си учудването на нейния екипаж…
— Да, „Леопард“ го нямало на Оберон. Орбиталното оглеждане на планетоида не изяснило нищо. Радарите и телефотерите на „Лунна дъга“ опипали щателно повърхността му — всичко било така, както казвал и показвал Елингхаузер: Ледената плешивина, отворът на дълбокия кратер. Нямало го само „Леопард“. И никакви следи от кацане, никакви следи от катастрофа… Мненията на членовете на екипажа на „Лунна дъга“ се разделили: някои считали, че „Леопард“ въобще не е кацал на планетоида, други — че
