— Оставете ни на мира, инспекторе: Лоре, Йонге и мен… Тази „следа“ не води за никъде. Искам да кажа, че това не е криминален случай. Не ровете в душите ни, не бива. Макар и само за това, че е и безсмислено, и жестоко. Останете си със здраве, инспекторе!
Записът свърши, лингверсорът млъкна. Николски и Холбрайт си размениха многозначителни погледи. Останалите като че ли очакваха още нещо. Дори неуморният Лангер седеше неподвижно, подпрял буза с ръка и очите му бяха дълбоко замислени.
Холбрайт порови в купчината пръснати по масата документи, отдели половината и направи знак на Кюсак да се приближи до него. Кюсак взе отделените документи, шефът му каза нещо тихо и го изпрати някъде. Франк се сети, че документите отиват за обработка в аналитичния цех.
След като Кюсак излезе, Холбрайт обяви почивка.
— Момчета — каза той, — свободни сте до шестнайсет нула-нула.
Франк стана заедно с другите.
— Всички освен Полинг — допълни шефът. — В уречения час — сбор в този хол.
Колегите му тръгнаха към изхода. Франк стоеше до масата и гледаше подире им. Лангер се обърна и му намигна ободряващо. Франк седна. На масата вече нямаше никого. Николски се разтъпкваше край прозореца. Холбрайт и плешивият старец разговаряха за нещо тихо до бара. По-точно, говореше шефът. Консултантът го слушаше разсеяно, като държеше неудобно в протегнатата си ръка чаша млечен коктейл. Явно беше, че я държи просто от деликатност, да не обиди онзи, който му я беше натрапил. Франк подпря главата си с юмруци и впери поглед в калъфа с лесковата пръчка. Искаше да пипне с ръка загадъчното произведение на Нортън, но, кой знае защо, не се решаваше да отвори калъфа.
Николски отиде до самия прозорец. Отгоре, от седемнайсетия етаж, се виждаха разноцветни автостради, малко езерце с бетонни брегове, наполовина скрито от короните на стари платани, огромен стар парк, пресечен от блестящата ивица на прав, също бетониран канал. В далечината, зад хълмовете с петнисти жълто-зелени гърбици беше морският бряг, но не се виждаше оттук и Николски си помисли за него с малко завист. Приближи се Холбрайт, погледна хълмовете и каза полугласно:
— Изглежда, Полинг нервничи.
— Как няма да нервничи — отговори Николски, без да се обърне. — Не е трудно да го разбере човек.
— Него — да. Обаче дали той самият ще разбере изключителната важност на своята мисия?…
— Прав сте. Ситуацията, хм, е деликатна.
— Без неговата помощ рискуваме да проточим много това дело.
— Да ви призная, Холбрайт — каза меко Николски, — надеждата, която възлагаме на мисията на Полинг, ми се струва илюзорна.
— На мен също. И ако не беше тъй крайно необходимо, бих пощадил роднинските чувства на своя подчинен. Но може пък да излезе нещо…
Слънцето се отразяваше в огледалото на езерото и заслепяваше очите им. Николски си сложи очила със светофилтри.
Холбрайт го попита:
— Кога ви дойде идеята да се свържете с нас, след разговора с Кизимов ли?
— Да, в момента, когато Кизимов, сам без да забележи, се изпусна за Йонге. Освен това появяването на Хаст в Памир ни убеди, че „черната следа“ е попаднала в полезрението на Западния филиал. Решихме да не пречим на опитите ви да установите самостоятелно контакт с Кизимов. Мислехме, че неуспехът ще накара Хаст да се обърне към нас с някакво предложение за съгласуваност на действията.
— Правилно сте мислили — одобри Холбрайт и след кратко мълчание добави: — Сега и вие, и ние мислим, че от мисията на Полинг не може да се очаква много. А ако така продължи и по-нататък, рискуваме да се окажем в глупаво западно-северно-юго-източно положение.
— Не е изключено — каза Николски. — И за това мислим също не по-малко.
Холбрайт си свери часовника с Николски.
— Изпратих в аналитичния цех едно от най-бързите си момчета — каза той, сякаш се оправдаваше.
— Ще го почакаме. Изглежда, задръжката при аналитиците е свързана с нашия материал.
— Имали сте голям късмет с метеорологичната станция, Николски. Получили сте великолепен предлог за разговор с Кизимов.
— Впрочем, за нашия късмет, Холбрайт. Не ви ли се струва… ако не странно, то поне интересно, че в показанията на първите очевидци фигурира само „черната следа“? Изключително „черната следа“…
— И нито дума за нещо от рода на „ефекта на метеостанцията“ или на пеещите пръчки?…
Холбрайт се замисли. Николски гледаше през прозореца и мълчеше.
— Да… в това май има нещо — проговори Холбрайт. — Или тези, които са виждали „черната следа“, не са забелязвали всичко останало, или…
Николски мълчеше.
— Или това „всичко останало“ по-рано просто не го е имало?
— Склонен съм да приема последното — отговори Николски. — Иначе е трудно да си обясним как притежателите на подобни свойства са успели да минат през преградите на специалната карантина.
— А после след половин година да преминат задължителния преглед за бившите работници от Космическото пространство — добави Холбрайт.
— Да. Освен това разговорът с Кизимов… Разбира се, той е доста дискретен, настроен е ако не враждебно, то във всеки случай не и дружелюбно. Обаче не лъже, не се опитва да заблуди следствието. И когато ни дава да разберем, че произшествието в метеорологичната станция е било неочаквано за самия него, нямаме основания да не му вярваме. Ние стигнахме до твърде тревожен извод: интересуващият ни феномен по-рано е бил в спящо състояние, а сега по неизвестни причини е станал чувствително по-активен. В последно време буквално…
— Демонът, вселил се в нашите подопечни, започва да си показва зъбите, така ли?
— Това е само една хипотеза — избегна прекия отговор Николски.
— И то твърде зловеща — Холбрайт хапеше устните си, размишлявайки. — Да, трябва да се съобразяваме с нея… Нямате ли освен това и хипотеза за причините за активността на феномена?
— Уви, не…
— Жалко. Ако пружината се е задвижила някъде вътре в самия носител на „черната следа“, то това е половин беда. Но ако тласъкът идва някъде отвън… — По бузата на Холбрайт премина нервен тик.
Николски погледна лицето му, което беше почти без загар, и каза съчувствено:
— Впрочем утре е събота.
Холбрайт го изтълкува по своему:
— Утре е много удобен за нас ден. По-точно за естествената окраска на визитата на Полинг в Копсфорт.
— Шуреят ще бъде безумно щастлив да го види.
— Н-но… предложете ми тогава по-оперативен начин на разузнаване. — Една минута Холбрайт изучаваше пространството отвъд прозореца. — В края на краищата ние даваме на Полинг пълното право да се върне, ако там замирише на изгоряло. Тревожи ме нещо друго…
— Неопитността на Полинг ли?
— Не. Той е съобразителен и умен. Безпокои ме въпросът разполагаме ли с достатъчен брой сведения за носителите на „черната следа“. Няма да е лесно с Нортън. Можем да го заставим да участвува в смислен разговор само ако го притиснем с факти.
— Да, само така… Но да видим с какво ще ни зарадват аналитиците.
Настроението на Франк, който прекара това време в компанията на черния калъф и немия старец, се развали и той с несвойствено за него злорадство отбеляза наум, че с тъмните очила дългият Николски
