роля изпълнява тук?
— Помощник е на Валаев. Второ по значение лице на кораба.
— Зависи как ще се погледне. В шахматната игра царицата също е втора по значение фигура. — Грижас пъхна ръце в джобовете на пижамата си. — Добре е замислено. Разигравайки някаква своя комбинация, вашето ведомство смята да направи рискован ход с нашата царица… Аз съм решително против участието на Тоболски в подобни авантюрни истории. Дори рискът да е минимален.
— Ето защо, Албертас Казиевич, предвиждайки вашата позиция, ние не искахме излишно да ви безпокоим. Но по моя вина нищо не излезе, извинете.
— Вие… ние… — намръщи се Грижас. — Като че ли не сме в един колектив. Като че ли аз трябва да бъда загрижен за нашата обща безопасност повече от вас, служителя по безопасността. Дори е странно… Разбирате ли? Странно!
— Но това няма да ви попречи да направите ФЛ-картата, нали? А за да не останете с впечатлението, че ви разиграваме и мамим, можете всеки момент да обсъдите с Ярослав Иванович подробностите на нашия разговор. — Посетителят раздвижи белите си дипли и добави учтиво: — По всяко време, когато ви е удобно.
— Не се безпокойте, няма, разбира се, да будя Валаев сега. Та казвате — той знае за вашия замисъл и Тоболски?
— В необходимия обем.
„Това донякъде променя нещата“ — помисли си Грижас.
— Разбира се, осъзнавам особената важност на секретните мероприятия на вашето ведомство — каза той, стараейки се да придаде на гласа си добродушна интонация, но добродушието му стигна само за една фраза. — Още отсега ви предупреждавам обаче, че без специалното разпореждане на Валаев от мен няма да получите нито ФЛ-карта, нито нейно копие в какъвто и да е вид. А в този… — Грижас посочи одеянието му — още по-малко.
— Получателят на ФЛ-карта няма да бъда аз. На мен тя не ми е нужна. Важното е да се осигури наличието й в натура. Позволете да ви пожелая всичко хубаво.
— Със здраве!
Бялата фигура се стопи във въздуха.
— Ммного ззабавно — процеди през зъби Грижас, стискайки брадичката си. — Едно-дванайсет, откъде беше преди малко телепосещението по моя канал за видеовръзка?
Твърдият глас на битовия автомат (чист и ясен за разлика от заваленото произношение на посетителя) отсече:
— Няма данни.
„Ама че чудеса! — помисли си Грижас. — Впрочем би трябвало да ги очаквам.“ За всеки случай попита:
— Паметта ти наред ли е?
— Паметта ми функционира нормално — каза ясно автоматът.
— Попитай паметта на видеовръзката от централния възел.
Възелът отговори с дълбок контраалт:
— По вашия канал преди малко не е имало телепосещение.
Чудесата продължаваха. Грижас изключи автоматите. Трябваше да признае, че въпреки небрежните отвори за очите фантомът все пак беше класически. Не бе оставил никакви следи. Всичко бе заличил… И ако не беше името на Андрей Тоболски, Грижас можеше да изръкопляска на майсторската конспирация и спокойно да отиде да си легне.
Той тръгна към стената, щракна с пръсти и мина през образувалата се пролука; електричеството светна и стената зад него се затвори безшумно. Нямаше какво да прави в приемния кабинет. Затъвайки до глезените в еластично меката килимена настилка, той пресече помещението и вече се канеше да мине направо в операторската зала, но неочаквано за самия себе си — почти инстинктивно се спря и замря, напрегнал слух. Нищо не се чуваше, освен едва доловимото дишане на вентилатора. Обаче… да, бе готов да се закълне, че го спря някакъв особен звук. Спря го и изчезна. Очите му трескаво огледаха кабинета — работните мебели, ребрестите стени, боядисани в спокоен жълт цвят, медицинската кушетка, масата с двата странични дисплея, прозрачните хранилища на фармакотеката — и се спряха върху лъскавия капак на оползотворителя. Завършекът на тихото, монотонно мъркане се чуваше, разбира се, оттам. Оползотворителят имаше навика да мърка като сит котарак, щом някой хвърлеше нещо в него… Грижас намигна на лъскавия капак и надникна в бокса, където винаги държеше неголям запас бельо за медицинската кушетка. Липсваха два чаршафа и една калъфка за възглавница. Отворите за очите в калъфката чевръстият субект, разбира се, бе направил ей с тия ножици. Сега всичко беше ясно: и триковете с телепосещението по вътрешния канал, и загадъчният кретенизъм на автомата. И дори защо късният гост бе отказал да седне по време на разговора: стопанинът можеше да познае собственото си кресло от кабинета.
— Едно-дванайсет, откъде беше телепосещението по вътрешната система на моя канал?
— От вашия кабинет.
— Кой го поиска?
— Един човек без лице.
— Без всякакви други белези ли? Я се порови в паметта си.
— Човекът беше с очи.
— О, пресвета Дево Марийо!… — простена Грижас. — Добре, край на връзката.
Отивайки към вратата на операторската, Грижас попита:
— Кой се е опитвал да влезе в операторската зала?
— Опитът на Дева Мария да влезе в операторската зала беше неуспешен.
Грижас дори не можа да разбере веднага за какво става дума. Постоя малко, озадачен.
— Изтрий от паметта си словосъчетанието „Дева Мария“. Вместо понятието „човек без лице“ употребявай „гостенин“.
— Задачата е приета.
— Кои цифри опита гостенинът? Покажи ми ги.
Автоматът освети върху ключалката комбинация от цифри. Грижас подсвирна тихичко — беше годината на раждането му. Една от най-популярните цифрови комбинации, с която глупаците кодират ключалките си.
— Поиска ли от теб някакви услуги гостенинът?
— Гостенинът поиска да избера и да дам на екрана изокопие на практическото ръководство по физиолептика.
— Така ли? А ти какво му муш… ъ-ъ предложи?
— Изокопие на монографията на А. М. Леонтиев „Физиолептика в клиничната практика“.
— Добре го даваш!… Колко време прекара гостенинът пред екрана?
— Трийсет и четири минути.
Доста време… Момчето, изглежда, беше волево, упорито. Повече от половин час се бе потило в ужасната си дреха над сложните текстове. Безумството на храбрите…
Грижас разкодира ключалката. Прекрачи прага на операторската, огледа по навик кръглата почти като топка зала. Отляво имаше пет контролно-диагностични кресла отдясно — толкова терапевтични. По стените бяха залепени плътно един до друг като пчелни пити кехлибареножълти петоъгълници. Започваха от пода, значително по-нисък от площадките с креслата, и стигаха до малкия виолетов таван, приличащ на капак на чайник. Стените-пити излъчваха неравномерна златиста светлина — ту в един, ту в друг сегмент блясваха ярки, ослепителни петна, в резултат на което тук винаги се създаваше много странно впечатление: сякаш си в сферичен пчелен кошер, където в ужасяваща тишина се роят милиарди светещи пчели от някаква особено мълчалива порода.
На централната площадка като на разтворена длан стоеше едно самотно кресло. Грижас седна. Пневматиката засъска, краищата на площадката почнаха да се издигат като доста широк пръстен — образува се подобие на бордюр. По протежението на бордюра премина вълна от металически шум и блясък: защитното покритие се разпадна някак много интересно на сърповидни пластини и се свлече надолу,
