разкривайки кръга на ротопулта¤ в цялото му многоцветно великолепие. Движейки облегалката на креслото под ръката си като ръчка, Грижас повъртя замислен ротопулта на големи и малки обороти, макар да нямаше особен повод за размишления. Схемата бе пределно проста: монтирани в спалния диван на Андрей Тоболски датчици — канал за регистриране — ФЛ-монитор. По принцип това бе всичко. Службата за космическа безопасност чисто и просто се бе оплела като петел в кълчища. За нелегалния ФЛ-запис е логично да се включи само секретният ФЛ-монитор в канала за регистриране там, където е удобно. Най-вероятно бяха постъпили точно така — цялата работа е малко по-сложна от правенето на допълнителен кран във водопроводна тръба. Сега ставаше ясно, че „кранът“ им не работи. Вчера работел, а днес, виждате ли, не. Твърде странно… Оставаше да се провери „водопроводът“.
Грижас спря за малко ротопулта, придърпа нужната му секция и раздвижи по навик пръстите си като пианист над клавиатурата за сензорно-бутонно управление. Но щом погледът му се плъзна по многоцветната мозайка на светлинните сигнали, ръцете му се отпуснаха. Стана му смешно. Работата придобиваше анекдотичен характер. Впрочем трябваше да се сети веднага… Днес в спалнята на Андрей Тоболски бе включен сънотронът и, естествено, каналът за регистриране бе задръстен с различни шумове. Дори на ФЛ- мониторите от висш клас едва ли бе по силите да филтрират толкова много шумове.
Грижас даде за проба команда на кардиорегистратора и включи панорамния екран. Стените-пити се покриха с лека мъгла, звънко ритмично чукане наруши тишината на залата. Мъглата се разпръсна и зад нея се показа зеленикаво пространство, така гъсто нашарено с импулси от сънотронен произход, че погледът трудно можеше да проникне през тях. Грижас включи филтъра — многоцветните импулси помътняха и в панорамното пространство се появи изображението на нещо голямо, което се движеше ритмично. В мътнозелената вода се мърдаше, опитвайки се да изплува, някакъв пъстър хипопотам… Изменяйки спектрозоналната окраска на изображението, Грижас огледа без особен интерес сърцето на Андрей Тоболски от всички страни. Аортната дъга. Белодробният ствол. Лявата камера. Дясната. Коронарният синус. Идеално здраво сърце. Не можеше да има никакви претенции към него. Едно само не му беше ясно: защо Тоболски бе включил сънотрона? Никога не прибягваше до услугите на сънотрониката, а днес — не беше ли това нагледно доказателство за неговата нервност?… От отделните щрихи се оформи някаква зловещо-детективска картина: службата за космическа безопасност, тайната на рискованото мероприятие, нелегалната физиолептика, Тоболски и накрая изкуственият сън.
Грижас се замисли озадачен.
I ЧАСТ
1. Да убиеш с милосърдие
Загубиха се. Смешно беше да се загубят в алеите на дендрариума. Впрочем не чак толкова. Щяха да закъснеят за първия вечерен иглолет.
Алеята на манчжурските аралии свърши, изчезна в гъстия канадски тис. По-нататък, от оградата бамбукови стъбла, започваше пътека. Той се огледа и позна мястото. Наблизо трябваше да има изкуствено езеро.
— Не се ли измори, моето дете? Искаш ли да те понося?
— Не, татко, сама ще вървя! — Но изведнъж момиченцето клекна. — Гледай, намерих гъба! Виж колко е смешна! Синя!
— Не е гъба, а топка. Някой я е загубил. — Той вдигна топката от тревата и я тупна няколко пъти в земята. — „Моя топко, веселяк, накъде заскача пак?…“
— „Жълта, алена и синя, ти далеч пред мен отмина…“2 Татко, гледай! Лебеди! Ей там! — Детето разпери ръчичките си като крилца.
Да, това беше езерото, а в тъмната му вода плуваха бели лебеди. Наоколо се извисяваха стройни араукарии, кипариси като четки за рисуване, радиалните кълба на екзотичната ксантарея… Беше красиво. Като декор. Над бялата пяна на цъфналите ендохордии се виждаше куполът на градинския павилион, залян от лъчите на ниското слънце… Беше вълшебно, неестествено красиво. Фризът на павилиона блестеше с нажежената си позлата.
— Днес здравата ще си изпатим от Ирина Леонтиевна — каза той.
— Няма да си изпатим — отвърна момиченцето. — Ирина Леонтиевна е добра, тя обича всички деца. И техните татковци и майки обича. Виж едно цветенце!… Дай ми го, искам да бъде мое.
— Не, детето ми, не може. То е живо, нека да си расте.
— Как се казва?
— Като теб.
— Лилия Тоболска ли?
— Не, просто лилия. Тоболска е фамилията ти.
— Ами на колко годинки е?
— По-скоро на дни… Не зная. Затуй пък знам, че онова дърво там, виждаш ли го, е на толкова години, на колкото си и ти. Е, може само мъничко да е по-голямо.
Той вдигна дъщеря си на рамо и й показа сребристосинкавата рядка корона на едно младо дръвче.
— И то ли се казва като мен?
— Казва се кавказки студоустойчив евкалипт. Преди четири години го засади и отгледа тук майка ти — това е дипломната й работа.
Дипломната работа на Валентина не растеше много добре.
Чу се рязък изстрел; прокънтялото над тъмната вода ехо го повтори. Андрей погледна планината, наметнала рунтава зелена пелерина, снежния връх с кулата на катапултера на местния иглодрум и видя проблясналата в небето продълговата искра. Беше се отдал на днешното безгрижие и този рязък изстрел съвсем не бе на място. По-добре би било да го нямаше.
Щяха да пътуват с втория вечерен иглолет за Сибир.
Оставаше по-малко от половин час, докато ги поканят да се качват, и нямаше смисъл да търсят детския сектор по етажите на многолюдния иглодрум. Лилия беше много доволна от това. Пред очите им се откриваше приятна гледка. Слънчевият диск вече бе докоснал нажежената линия на хоризонта, крилатите облаци пламтяха, небето почервеняваше постепенно и в ниските долини се събираше тъмносива мъгла. Те гледаха залеза от остъклената веранда на експрес-бюфета „Изгрев“. Лилия изпи цяла чаша млечен кисел, а той — две чаши кумис. Залезът беше разкошен. После ескалаторът ги откара в една галерия с двуетажни перони; отвън през стъклата се чу прекъслечен вой „ау-ау-ау…“ и Лилия, без да поиска разрешение, се спусна от пешеходната пътека към обзорния прозорец.
В чашата на мястото за кацане пулсираха жълтите вълни на светлинните сигнали. Извън нея се виждаха осветените от прожекторите стръмни скали. В цепнатините им блестеше сняг, светваха фарове, а още по- нататък, високо в тъмното небе, се издигаха дисковидните секции на кулата на катапултера. Воят изчезна. Над изкопа за кацане блесна златистото дълго тяло на безкрил лайнер — рязък удар разтърси стъклата на галерията. Иглолетът се плъзна вертикално в пристанищния кладенец, откъдето с грохот изскочи стълб пара; съобщиха, че е пристигнал иглолетът от Камчатка. Повече нямаше какво да се гледа.
— Змей Горянин — каза Лилия.
Думите й привлякоха вниманието на околните, намери се и коментатор: „Вижте колко интересно интерпретира своите възприятия това дете!“ — и той се почувствува горд като баща. Обявиха качването. Той вдигна дъщеря си на ръце и заедно с всички забърза към перона, по чието протежение вече лъщяха като сапунени мехури кабините на асансьорите.
Последва стремително спускане; вагонът на тунелния пневмотранспорт; многоетажната чакалня с ярките оранжеви спирали около ескалаторните виадукти; квадратният тунел-подлез, където винаги миришеше на нагорещени метали, пластмаси и смазки; заленият с розова светлина люк на лайнера; стерилно белият салон, меките дълбоки противопретоварващи кресла, които се полюляваха на осите си и тракаха при най-малкото движение. И най-после — бръмченето на херметизаторите, прохладата от вентилацията, последните съвети на бордовия радиоговорител и първите тласъци на старт-люнета¤ в пусковия канал на катапултера. Всичко това едва уловимо се плъзгаше покрай съзнанието му — той бе приятно загрижен само за едно — да е добре на детето. Дори при излитането все още не му се искаше да се
