разделя с чувството за безметежност, но характерният удар при изхода от канала, шумът на водородния двигател и леките претоварвания му дадоха добре да разбере, че днешният прекрасен ден е към своя край… Светна надпис: „Височина 105 км, пригответе се за безтегловност.“ Той разтвори противопретоварващия пашкул на съседното кресло — Лилия моментално се премести в скута му. Както винаги след старта тя изглеждаше малко зашеметена. Обви ръце около врата му и легна на рамото му.
— Изплаши ли се, детето ми?
— Нне…
— Браво! Гледай: включиха обзорния екран. Виждаш ли колко ярки са звездите?…
Лилия погледна звездите така, както децата гледат развилнялата се виелица. Обърна се и притихна. Загорялото й личице стана спокойно съсредоточено, очите й се затваряха.
— Татко, утре ли заминаваш?
— Да, утре… Нали няма да тъгуваш без мен? Ще се постарая по-често да се срещаме по видеотектора. ¤
Неочаквано тя трепна, развълнувана от някаква мисъл:
— Тате!…
— Какво има?
— Може ли да ме вземеш и мен?
— Чуй, моето момиченце… Мама ще си дойде и няма да те завари. Хубаво ли ще е?
Тя кимна. Притисна се по-силно до гърдите му — отляво, там, където е сърцето.
След изминаването на маршовия участък от пътя двигателят млъкна. Настъпи безтегловността — иглолетът бе достигнал върха на балистичната траектория и сякаш спря да се движи. Увисна в пространството, обсипано с очите на звездите. Момиченцето спеше, над люлката му се бе склонила Вселената. „Бъди внимателна и ласкава, Звездна майко, на рамото ти спи една малка звездичка — твое детенце…“
Андрей отвори очите си в полумрака на спалното помещение-пещера. Лесно излезе от сънното състояние. Като че ли не бе спал изобщо. Глупости — спал беше. И то — благодарение на сънотрона — приятно. Сънотрониката била прекрасно нещо! Жалко, че преди не го знаеше… По време на лекциите бе усвоил механично принципите на сънотронните системи и след изпита не помнеше почти нищо освен основните начини за използуване. Спомняше си, че аудиторията бе проявила интерес към неутрализирането на натрапчивите сънища: преди да се пренесеш в спящото царство на Морфей, трябва да натиснеш едно копче до възглавницата и да си мислиш за различни растения — най-добре за цветя. Тогава фантасмагоричният колаж от тежки, кошмарни сънища, след които понякога човек се събужда плувнал в студена пот, непременно се измества от реалиите на спокойните спомени. Спомени насън. Андрей никога не бе се ползувал от услугите на сънотронната техника, но предния ден след минутно колебание реши да опита. Не защото се страхуваше от нощния кошмар, а просто така… Не искаше да сънува Валентина. Натисна копчето до възглавницата си и започна да мисли за разни растения. О, ирония на обстоятелствата! Мислейки за растения, той не можеше да не мисли за Валентина… Но сънотронът си свърши работата. Андрей не я сънува и за пръв път в живота си се радваше на това. Ето докъде бяха стигнали нещата…
Какво да се прави, значи и това трябваше да стане.
Горчива обида и гняв задушиха гърдите му. Стиснал зъби, Андрей се обърна настрани, отхвърли одеялото и си заповяда да се успокои. Чувствуваше как студеният въздух циркулира над леглото му. Навън, сред тайгата, се синееше горска поляна, огряна от луната. Поляната бе покрита със сняг. Снежни шапки бяха нависнали по голите клони на две стари брези, по тъмнеещите се зад тях ели и черната грамада на повалените от бурите дървета. Високите ели образуваха стена, но дори и тя не можеше да заслони богатирските върхове на кедрите. Към брезите се промъкваше рис. Андрей дълго го гледа. Снегът беше мек, рисът се придвижваше с усилие, оставяйки по преспите добре забележима бразда.
Будилникът иззвъня тънко и унило. Андрей се сви по навик като пружина, преди да скочи, но си спомни, че няма закъде да бърза. А трябваше да мине и медицинският преглед, което можеше да стане по-лесно в леглото.
Той прокара ръка по голите си гърди. Горчивината още не беше се утаила.
Нещо трябва да направим, Валентина. Но какво? Сам аз нищо няма да мога да реша. А ти, кой знае защо, не поиска да решим заедно. Как да си обясня нежеланието ти да се срещнем? И това твое бягство?… Не ме ли обичаш вече?… Ела и ми кажи откровено и ясно. За пет години си ме опознала добре и няма защо да се боиш, че ще ти направя неприятна сцена — ще обезумея от ярост или ще се просна в краката ти да моля и хленча. Знаела си, че нищо подобно няма да има, много добре си знаела. Значи не от моята, от своята слабост си се страхувала? Сигурно е така. Иначе би постъпила другояче, нали аз също те познавам добре… Е, размисли и анализирай. Имаш време до моето връщане. Ще мислим и анализираме поотделно, щом така искаш. Аз наистина нямам какво особено да анализирам. Обичам те и ужасно се страхувам да не те загубя. Разбираш ли? Ужасно!…
До най-малките подробности помня всичко, което ни е свързвало. Още от деня, когато бродех като лунатик по алеите на дендрариума и като гъба попивах ботаническите сведения, които ти с наивността на строга учителка се мъчеше да натикаш в черепните ни кутии — по равно на всички. За пръв път в живота си като теле в стадо преминах с екскурзионната група целия маршрут от началото до края. А когато групата се разотиде, веднага се включих в следващата, за да чувам отново твоя глас. Да ловя върху себе си внимателно-строгите погледи на кафявите ти, със зелени точици очи. Вълнувах се… Бях малко закъснял — ти вече се беше представила на екскурзиантите и аз поисках сам да отгатна името ти. Мислех, че ще е на хубаво. Прехвърлях в главата си десетки имена — обикновени, редки, екзотични — и кой знае защо, избрах Диана. За да се застраховам, помислих си, че ако не си Диана, то поне едно от имената, подсказани ми от интуицията, ще бъде твоето. Уви, сред тях нямаше Валентина… Гледах как слънцето пронизва листата на дърветата и светлите му петна променят загадъчно израза на твоето очарователно-строго лице, как трептят в тъмните ти коси и тези златисто-трепкащи шарки ми приличаха на някакъв тайнствен йероглиф на съдбата. В непретенциозната ти и мила прическа „Альонушка“, в малко студените ти (до рязкост) и красиво (страшно красиво!) удължени очи имаше нещо езическо…
А после — лунни лъчи в морето, едно малко островче и голи камъни, нагрети от слънцето през деня. Доплувахме до островчето направо, както си бяхме с дрехите, от нас течеше вода, сандалите ти стърчаха от джобовете ми, полукецовете си бях захвърлил в морето — бяхме като луди. Някъде бръмчеше катер, нечии гласове ни молеха да се връщаме обратно, ти не им отговори, аз те прегърнах силно, закрилящо, с благодарност и почувствувах как бие сърцето ти, как се учести дишането ти. Мократа ти коса блестеше на лунната светлина, изглеждаше съвсем черна и миришеше на море; голите ти рамене бяха призрачно бели от лунния блясък и призрачно сияние заливаше отметнатото ти назад лице, устните ти, неочаквано полуотворени, топли и нежни…
— Добро утро — чу се откъм главата му. — Ако разрешите — дистанционен вариант на медицински преглед. — Гласът тихо шумолеше и се плъзгаше като коприна. — Готов ли сте?
От медицинския бокс изпълзя дълга кутия, обърна се и изсипа съдържанието си върху леглото. Андрей напипа меката каска, обсипана с брадавиците на датчиците, и я сложи мълчешком на главата си. Чувствувайки студа на метала, нахлузи доста стегнатите чорапи и ръкавици.
— Музика? Или новини? — изшумоля загрижено автоматът.
— Новини от космическото пространство. Мъжки глас. Без екран — Андрей впери очи в тавана. Под сводовете на спалнята-пещера не се виждаше нищо друго освен смътно блещукащите връхчета на сталактитите.
Космическото пространство беше пълно с новини. Андрей чу с половин ухо кои кораби от кои пристанища са стартирали, какво са карали и къде са финиширали. Със слаба усмивка реагира на съобщението за приближаването на „Байкал“ до лунната система на Сатурн — не стига, че новината закъсняваше, ами агенцията за космическа информация погрешно нарече лидерконтейнероносеца „Байкал“ балкер-трамп.¤
Изслуша внимателно бюлетина за научно-космическите новини. Меркурианският филиал на НИИ по
