Някъде съвсем близо се чуваше самотното, тъничко и до вледеняващ ужас беззащитно гласче на дъщеря му: „Краставичке, краставичке, не ходи на онзи край. Там живее мишленцето, ще ти гризне опашленцето…“3 Андрей почувствува, че лицето му изтръпва.
Някой попита над главата му:
— Извинете, Тоболски… Безпокои ли ви нещо?
— Не — отвърна рязко Андрей. — Не можа да съобрази веднага, че не беше гласът на автомата. — Защо?
— Нищо особено, Андрей Василиевич, нищо… — продължи гласът на медика. — Аритмията на пулса ви ми се видя много интересна. Впрочем… Ето сега е почти нормален. Нямам никакви претенции към вас. Струва ми се, искахте да кажете нещо?
— Да. Вие неведнъж сте ни уверявали, че сънотронът е не само безвреден, но и полезен, дори приятен. Вчера ми хрумна да опитам вашите препоръки.
— Така ли? И какво?
— Ами ето какво, Албертас Казевич — почувствувах интереса на вашия сектор към моята съвсем обикновена в медицинско отношение особа. Почувствувах го с напълно обяснимо недоумение.
— Мое свято и приятно задължение е да разсейвам недоуменията. Причината не е сънотронът, а вашето предстоящо заминаване. Когато се върнете, ще трябва, уви, отново да пожертвувате за мен около половин час от личното си време. Доволен ли сте от отговора ми?
— Май че… да.
— Мога ли да ви бъда с още нещо полезен?
— Май че не.
— Всичко хубаво! Довиждане!
Андрей смъкна от себе си медицинската амуниция. Наметна на раменете си стария боксьорски халат.
В хола беше по-светло, отколкото в спалнята: снежно-лунният ландшафт, който се виждаше от спалнята-пещера, тук беше два пъти по-просторен. Андрей отмести документите към края на масата и отвори кутията на портативния фотоблинкстер¤ — над огледалото на отражателя се заредуваха стоп- кадрите на стереоизображенията на Лилия. Ето я в бяло кожухче — прегръща пухкаво кученце. Ето я на шейна — лети надолу с главата в преспата!… На изпращането на руската зима: щастлива, със зачервени бузи, едва държи с двете си ръце шарена дървена черпалка във вид на Жар-птица — награда за смелостта й (заедно с момчетата от старша възраст бе участвувала в превземането на снежна крепост под грохота на фойерверките). Валентина се страхуваше — трябваше да я успокоява, а тя не сваляше напрегнат поглед от дъщеря си и беше толкова красива, че той отново се влюби в нея — в ясно очертания й профил, руменината, стиснатите от вълнение устни, в събраната на тила й тъмна коса…
Проблесна сигналът за телепосещение. Андрей вдигна очи. В хола стоеше блондин в полетен костюм на координатор: жълти панталони, черен пуловер, сребриста емблема — импулсен зигзаг на фона на стилизиран цвят на магнолия. Андрей позна Копаев и се обърна. Превключи машинално фотоблинкстера появи се изображението на дъщеря му, която духаше едно глухарче. Той си спомни как пухът летеше и какво откритие бе това за нея, хлопна капака на уреда и го пъхна в пътническата си чанта. Сложи и пълномощното от експертния отдел на УОКС и другите си документи. Не поглеждаше към Копаев. Когато на масата не остана нищо, тракна ключалката и захвърли чантата си на дебелия мъхест килим. Край за днес! Малко да се пораздвижи, да закуси и после — в басейна…
Сваляйки в движение халата си, той мина през Копаев (търпението на телепосетителя изглеждаше натрапчиво) и погледна подире си. Копаев вдигна ръка и замислено почеса бронзово загорялото си ухо. За миг Андрей се поколеба, но точно тогава посетителят изчезна. „Много добре“ — помисли си Андрей, отдръпвайки вратата на битовия отсек. Преди седмица този бронзовоух блондин му бе отровил радостта от спортната победа. В битовия отсек миришеше на горчиво-тръпчив боров екстракт, в тръбите се чуваше далечният пулс на водоразпределителния възел. Андрей хвърли халата в освежителя, сложи си боксьорските ръкавици и извика манекена-тренажор за спаринг.
Лъжливо нападение, удар и маневра. Твърде близко бе — да не пропусне отговора на манекена… Защитен финт, гмурване под ръкавицата. Удар!… Не, не успя — реакцията на машината бе великолепна. Размяна на удари. Серия удари. Форсинг!!! Прав в корпуса! Отлично!… Напоследък той все печелеше и никой не можеше да разбере защо. А всичко беше заради нея… Излизаше на ринга с такова чувство, сякаш тя беше сред зрителите, и водеше боя така настървено и агресивно, като че ли искаше да й докаже нещо с него. А щом си спомнеше двата дена от зимната почивка предната година край Усурийск, ставаше още по- агресивен.
Нищо не й харесваше там. Първия ден седеше в люлеещия се стол на откритата веранда на туристическата хижа, загърната в кожено наметало, и разглеждаше с непонятна тъга заснежените дървета; вторият ден не беше по-добър. Той не знаеше как да се държи с нея и си помисли дали да не отиде някъде със ските сам. В края на краищата така и направи: тръгна по ски-пътеката покрай горския път зад хижата, покрай ловния кордон, през поляната с отрупаните в сняг купи сено и по-нататък към рекичката. Първо чу кучешки лай, после видя едно момче в твърде голямо, не за ръста му ловджийско яке, а до брега — в една дупка на леда — потъващ елен. Момчето (още почти дете, но вече със светъл мъх по брадата) се мъчеше безрезултатно да извади изпод снега един дебел клон. „Помогнете ми! — отчаяно, задъхано извика «брадатото момче». — Ако не ми помогнете, Льоха ще загине!…“ Не бяха нужни обяснения. И без това се виждаше, че Льоха загива: животното с последни сили удряше по ледените късове в черната вода и извиваше конвулсивно назад рогатата си глава. Андрей свали ските си и постоя така, преценявайки ситуацията. Нямаше нищо подходящо подръка. Ледът беше чуплив и тънък като стъкло, не можеше да допълзи по него… Съблече пуловера си. „Дръж!“ — пъхна го в ръцете на слисаното момче, събу обувките си и се хвърли в ледената каша. Водата го опари като огън.
Малкият петнист елен беше красив, но бе много закъсал: на шията му имаше рана, задният му крак беше счупен. Животното лежеше върху снега и дори не се опитваше да стане. „Какво да правя? Ще умре! Олеле, какво да правя сега?“ — нареждаше в паника момчето. „Стига — каза му Андрей, като се обуваше. — Пуснал си брада, а не знаеш какво да правиш. Кой натири твоя Льоха на леда?“ „Росомахата.“ „А кучето ти къде се е дянало?“ „Изтича да извика баща ми.“ „Къде е баща ти?“ „Отиде на Еленовата сопка.“ „Далече ли е оттук?“ „На около два километра… Дрехите ви са замръзнали. Вземете якето ми.“ „Ще го взема. Как се казваш?“ „Валентин.“ „А баща ти?“ „Николай.“ „Много ми е приятно… Обличай пуловера ми, Валентин Николаевич, и запрашвай за ловната база. Дим да те няма! Имат ли там електрическа шейна?“ „Да! С ремарке!“ „Повикай ветеринарния лекар, вземи топло одеяло за рогатия си приятел и веднага тръгвай обратно.“ Валентин вкара ловко ботушите си в еластичните гнезда на юношеските пневмоски и изчезна в снежната вихрушка. Андрей погледна подире му, после нарами елена: „Спокойно, Льоха, спокойно!“ — и пристъпвайки неуверено с вдървените си крака, тръгна и той към склона.
Валентин не го подведе — двете трети от пътя до ловната база изминаха на товарен снегоход… Пристигналата със санитарната „палачинка“ ветеринарна лекарка — дребна жена с румени бузи на име Валентина Николаевна (колко е малък светът?) — прегледа Льоха, намръщи се и каза, че гарантира живота на „болния“ само в „болнични условия“. Андрей не видя кога откараха „болния“, защото в този момент се пареше във вълшебната баня, която бе набързо приготвил за него пристигналият навреме ловец, бащата на Валентин (казваше се между другото Николай Валентинович). Двамата станаха големи приятели. И след известно време, вече на Луната, в своя сектор, той получи от Валентин и Николай радиограма: „Льоха оживя, оздравя, изпраща поздрави, благодарност, спасителя, присъединяваме, удоволствие, прегръщаме.“ Тъй като радиограмата беше без уточнението „лично“, енергичната администрация на сектора започна ходатайство за награждаването на Андрей Тоболски с медал „За спасяване на човек“ и той трябваше да даде обяснения… Но това стана по-късно. А тогава, след банята, той се върна при жена си и я завари в ултрамеланхолично настроение. С измъчена усмивка тя неочаквано му каза: „Приятелките ми се възхищават от теб и съм сигурна, че ми завиждат. Но те не знаят, че всъщност си съвсем обикновен… Ех, защо си толкова обикновен?… Може би професията те прави такъв?“ Хм… Какво й е на професията му? Прекрасна професия! Не по-лоша от всяка друга.
Тогава още не се засягаше от странните нападки на Валентина. Професията му (не можеше и дума да
