документи — бавно, дълго и много внимателно. Отказваше се от телепосещенията, но с готовност отговаряше на всяко повикване по видеотекторния канал. Търсеха го колеги, приятели — по работа или просто така. И пак чакаше — неизвестно какво. Накрая реши да отиде да обядва сам. На вратата го задържа плахо повикване… Обърна се и цяла минута гледа през рамо чистата плоскост на видеотекторния екран. Но на екрана нямаше картина и той не пожела да завърже разговор с пустотата.
Обядва в компанията на Герхард Хлопе, имуногенетик от лунния биоцентър, спокоен риж мъж с голям нос, връстник на Валентина. Хлопе го попита нещо за нея и той му отговори доста разсеяно. От главата му не излизаше това странно видеотекторно повикване.
Без да се отбива в стаята си, слезе долу и отиде на площад „12 април“. За да не среща много познати, тръгна наляво, под стъклената колонада на Музея на космонавтиката, покрай залените в светлина витрини с експонати. Забеляза група идващи насреща му хора и зави под арката между витрините с „Луноход-I“ и „Луноход-II“. В дъното на изложбената зала се извисяваше един от първите тендери, летели до Луната; вратите на вакуумтрюма на основно ремонтирания лунен кораб бяха отворени. Към него водеше алея от изящно извити като шии на плезиозаври клинозахващащи държатели, в които лежаха изпълнени в естествена големина копия на орбиталните модули „Восток“, „Восход“, „Джемини“, „Союз“, „Салют“, „Скайлаб“, „Аполон“, „Сибир“, „Хермес“, „Заря“… Беше ги виждал много пъти, но за разлика от повечето посетители на музея не изпитваше благоговеен трепет пред старата техника. Тесни, примитивно оборудвани и практически незащитени бидони — ето какво бяха те, откровено казано. Той мислеше само за хората и всеки път, когато минаваше по алеите на орбиталната техника от миналото, биваше поразен от великата гордост и дързост на онези, които първи бяха започнали овладяването на Далечния космос. Истински герои! Дори в Близкото космическо пространство те можеха да се надяват само на себе си — нямаше отде да очакват помощ. Нямаше още нито служба за космическа безопасност, нито космодесантни групи, нито гулети¤ за мобилно базиране, нито спасителни крайцери… — нищо, абсолютно нищо. И те „не със стени оградиха града, а с мъжеството на неговите жители“. Здрави нерви, сила, смелост, песни и вяра в успеха. Истинска „Илиада“!… Блазнеше го мисълта, че днешните пионери на Далечния космос са техни преки потомци.
На излизане от музея Андрей се отби във видеотекторната зала. Кабините бяха стилизирани като хермошлемове. В залата нямаше хора. Влезе, озъртайки се, сякаш се криеше от някого в една кабина, и седна припряно. Огледалната полусфера щракна и се затвори зад гърба му. Едва сега осъзна, че инстинктивно търси усамотение. Лампите светнаха, сигналът за връзка изписука и на екрана се появи тъмнокос момък с угрижено лице. Загорели твърди скули (на лявата — белег, спомен от Хималаите), на бузите — трапчинки, които така харесваха на Валентина… Не остана доволен от вида си, оправи машинално прическата си — субектът от екрана повтори жеста му. Как си, Андрей Василиевич? Не ми харесваш днес нещо… Той повика информационното бюро „Справки“ — съобщиха му, че индексът на В. В. Тоболска е регистриран в хотел „Денеб“. Това бе вече сериозно…
Трудно му беше да си спомни за какво мислеше по пътя за „Денеб“. Еднорелсовият вагон бе открит, вятърът духаше в лицето му. Сигурно за нищо хубаво не е могъл да мисли. Пред очите му се мяркаха плавно извити или пресечени под ъгъл стъклени повърхности, пронизани от слънчевите лъчи гигантски витражи, огледални арки; прелитаха дървета, храсти, цели острови тропическа зеленина, административни здания — „кристални вази“, „пчелни пити“, — фасади на многоетажни блокове в академичното градче, алеи на скулптурни ансамбли, покрити чаши на басейни, многоцветни прозрачни етажи на препълнени с хора делови квартали, надувни куполи на стадиони. Обзорното пространство край еднорелсовия път ту се стесняваше до размерите на тунелните процепи, ту изведнъж се разгръщаше така нашироко, че се виждаха едва ли не всичките етажи на жилищните, промишлените и помощните нива на мегаполиса, пъстрите шарки на подвижните тротоарни ленти, исполинските свещи на надувните и блестящите върхове на металните опорни кули, светлите тръби на пътепроводите, изящните виадукти, увиснали над кратерите, грамадните стъпаловидни полидукти. А после се замяркаха разровените недра на обширни строителни райони, изкопи, запълнени с отряди строителни механизми, кариерни ями… — верен признак, че вагонът наближаваше Гагарин. Нишката на еднорелсовия път описа дъга и влезе в един тунел; вагонът се понесе край тъмни скалисти склонове и внезапно изскочи на зелен градски проспект, притиснат плътно от двете страни с кристални високоетажни здания и губещи се сред тях куполи и хангари полуцилиндрични стари постройки. Хотел „Денеб“ бе единственото гъбообразно здание в Гагарин.
Стаята на Валентина изглеждаше необитаема — вътре нямаше никой… Но беше нейната стая: във въздуха се чувствуваше мирисът на жасмин. Той вдигна от пода до дивана смачканата и още влажна от сълзи носна кърпичка. Седна и стиснал в юмрука си тази пропита с мъка топчица, се замисли вцепенен. Стените на стаята бяха плътно облепени с прозрачно-тънки като пощенски марки ивички на дистанционни радиоиндикатори с течни кристали. Те образуваха неярка дъга от проблясващи цифри. Лилавите означаваха дните в календара. Розовите — часовете, минутите и секундите. Червените — температурните показания, небесносините — налягането, сините — влажността… и така нататък. С такива прозрачни „радиомарки“ обикновено облепяха якетата си ловците, лесничеите, геолозите, агрономите… с една дума, хората, чиято професия е свързана с работа на открито. Спомни си, че по време на последната отпуска, когато тримата се приготвяха за екскурзията до Соловецките острови, Лилия за ужас на Валентина бе облепила с радиоиндикатори всичките им дрехи… Блуждаейки с поглед по стените, Андрей беше уверен, че нито той, нито Валентина не можеха да не си спомнят тук за това. Дъхът му спря, стана рязко. Погледна часовника. Не му бе трудно да съобрази къде е Валентина. До заминаването на сектейнера за първия вечерен лихтер оставаха десет минути…
Хората отскачаха встрани да му направят път. Добре, че сред смелите космодесантчици това лудо бързане не смущаваше никого — какво ли не бяха виждали. Мнозина го познаваха, подире му се носеха поздрави, шеги и подвиквания от рода: „Ама че форсира албатросът!“ Познаха го сигурно и дежурните от товаро-разпределителния сектор, защото никой не направи опит да го задържи, когато той едва ли не презглава се изтърколи по ескалатора на долното ниво, прескочи, без да спре, през лъскавите бариери в контейнерната зала и се понесе покрай подредените товари. Да бяха само опитали!… Навеждайки се, за да не разцепи главата си в манипулаторите на електротоварачите, той зави към перона и като видя зеления сигнал за тръгване, скочи моментално върху платформата на един празен вагон и се вкопчи в закрепващия бандаж. Успя! Внезапното, рязко тръгване беше ужасно; бандажът го амортизира, но въпреки това почувствува рязка болка в лявата си китка. Тунелът беше абсолютно тъмен: оглушителен грохот, вой на пронизващия до кости леден вятър, песъчинки-игли в лицето, тракане и скърцане, задух. Затова пък бе много по-бързо от пътническия пневмотранспорт. Рязко спиране с удар — отново остра болка в китката. Видя осветения перон, редиците товари в космодрумния товаро-разпределителен център. С мъка разтвори вкочанените си пръсти и скочи от вагона. Дежурният го гледаше зяпнал, с широко отворени от учудване очи. Хукна към асансьорната кабина. Ескалаторите на гаровите етажи, галерия номер тринайсет. Перонът. Шареният като зебра сектейнер, оранжевите сигнали за минутна готовност за излизане в шлюза — двата люка бяха отворени…
Блъсна се в някого при задния люк и срещна внимателния поглед на диспечера, който му кимна и каза: „Да, тя е вътре. Мога да задържа излизането в шлюза за петнайсет секунди.“ Петнайсет… Бяха достатъчно, за да скочи в сектейнера и да види разширените й от учудване очи…
Извади носната си кърпа и избърса окървавената си длан. „Благодаря, няма нужда.“ Постоя малко, изпращайки с поглед отдалечаващия се сектейнер. Кръглите крила на първата шлюзова врата се разтвориха. Зад втората се откриваше космодрумното поле… Изведнъж го прободе мъчително ясната и нетърпимо жестока мисъл: с глупавото си милосърдие той преди минута бе убил, счупил, обезобразил всичко, което го свързваше с Валентина. Вместо да я хване здраво за ръката и да я спре!…
Кръглите крила на вратата се затвориха. Той я пускаше. Пускаше я на свобода в равното Море на спокойствието…
Сдържайки стона си, Андрей помръдна глава — еластичният шлем се бе изкривил на една страна. Не, това не беше отчаяние. Нещо много по-просто и по-лошо. С отчаянието той веднага и твърде решително се бе справил — без особени размисли и сантименти го бе смачкал грубо, за да може… ако не да живее, поне да работи нормално. Твърде много неща зависеха от качеството на неговата работа — животът на стотици хора. Но имаше моменти (като този сега), когато му се струваше, че играта е съсредоточена само в едното поле и слабостта надделява над силата. Обида изгаряше мозъка му. Бе обиден на нея, на самия себе си…
