очите, когато пипна мъртвото телце на Рубин, студено и твърдо като дърво… Роденият в клетка не знаеше какво да прави в зимната тайга и бе заплатил скъпо мига свобода, от която нямаше никакво понятие. Бяха откъснали зверчето от ситата хранилка и вместо нея му бяха дали свобода, от която то не се нуждаеше. „Свободата е за този, комуто е нужна — заяви бащата. — Запознаването ти с твоята бъдеща професия започва с грешка.“ Освободителят се завря в най-тъмния ъгъл на гаража и стоя там през цялата вечер. „Ти знаеше, че жестокостта е нещо много лошо — каза баща му. — Сега разбра, че и милосърдието може да убие…“. Да, той бе разбрал. Седеше в тъмното и сълзите капеха по ръцете му — горещи сълзи по замръзналите пръсти. Плачеше и си представяше, че е вече ръководител на селекционна лаборатория на Луната: в красив бял скафандър с емблемата на биолозите, с блестящи жълти и пурпурни катофоти¤. Виждаше ясно превърнатия в оранжерия лунен циркус и уютната ферма за диви животни, сочната зеленина, черното небе и палещо-йодовите лъчи на слънцето, отслабено от светофилтровата защита. Миришеше на горски теменужки, не се чувствуваше никаква друга миризма от волиерите и клетките, всъщност нямаше клетки — червените самури се разхождаха сред непознати за него растения, сто рубинови самури, и той решаваше всичките да ги изпрати подарък на баща си. На всъдеход с много колела откарваха сребристия биоконтейнер към лунодрума, но по пътя някакво момче (също в бял скафандър) от жалост към пленниците ги пускаше на свобода в хълмистата равнина в Морето на спокойствието и те до един загиваха без въздух…
— Моля — чу Андрей над ухото си гласа на медицинския автомат, — направете пълно издишване в газоанализатора.
Той напипа тръбичката на газоанализатора и издиша — мембраните на апарата запукаха. Чувствуваше, че медицинският преглед се проточва повече от друг път. При първото му отиване Луната го бе поразила със своя ландшафт. Оказа се, че е съвсем обикновен, такъв, какъвто той си го бе представял като дете. Или почти такъв. Може би затова всеки път го изкушаваше мисълта да намери време и да поскита сам — в скафандър, изпъстрен с катофоти — по каменистата равнина далеч от столичния мегаполис. И всеки път, напускайки Луната, той съжаляваше, че пак не му се бе удал случай да осъществи тази всъщност дребна, но не много проста за изпълнение своя прищявка. Прищявка на турист. На туристите се предлагаха разкошни хотели в столичния център, а освен това и други — „блуждаещи“ извън пределите на мегаполиса; вили, хижи и бунгала в осигурени с въздух каньони, клисури, циркуси и тераси. И още — галерийни влакове, екскурзионни всъдеходи и катери. Всичко, каквото пожелаят — освен скафандри. Свръхмодерните скафандри — съвременни вакуум-лунни модели, бяха на специален отчет у контролните органи на службата за космическа безопасност и можеха да се ползуват само от онези, на които се полагаха. Той не беше турист, но нямаше и пряко отношение към работите на лунната повърхност.
Не всички правила на лунния бит му харесваха. Ала сред тях нямаше нищо по-тягостно от трите денонощия „арест“ в зоната на специалната карантина СК-I. За членовете на косменските¤ семейства, откъснати един от друг поради работа на различни обекти, администрацията на Съвета за усвояване на Космоса бе въвела така наречения „съвпадащ график на работния цикъл и отпуските“. Дума да не става — беше добър и удобен: гарантираше на съпрузите отпуска от три месеца и половина на Земята плюс около два месеца общо в лунната столица по „съвпадащия график“. Но понякога синхронът в пристигането и заминаването на двамата се нарушаваше и отлагането на срещите действуваше на нервите им. Обидно беше, разбира се. Излезеш, да кажем, от специалната карантина, а за половинката ти, току-що долетяла от Меркурий, започва първото мъчително денонощие в зоната на СК. Няма нищо по-тъжно от това… И не остава друго освен взаимните телепосещения. Може наистина да проникнеш в предзоната на СК и да видиш своята Жулиета през стъклената стена. А ако по време на срещата дадеш на медиците да разберат, че си готов да направиш на сол тази стена, може да пуснат при теб за някой и друг час твоята половинка в прозрачен медицински скафандър с влачещи се след нея вентилационни ръкави. Можеш да прегърнеш гладките й топли рамене, покрити с тънкия полиетилен, да я целунеш по стъклената издатина на херметичния шлем — трижди проклет да е! Една такава среща им бе достатъчна, на него и на Валентина, за да не се безпокоят повече взаимно през останалите дни на карантината. Последния път всичко като че ли вървеше нормално. Поне той така си мислеше. След като се сбогува с дъщеря си в Ангарския интернат, той замина за Сулан-Херхе и посрещна утрото на Гобийския космодрум. Излезе вятър, въздухът почервеня от прах и сред заминаващите плъзна слух, че на земната лазекторна¤ станция бригадата по изстрелването е покрила с калъф своята ВПЗ (батерия за външнопринудително засилване) и че стартът на лихтера „Метеор- 27“ се отлага. Нищо подобно нямаше — „Метеор“ взе на борда си препълнения с пътници сектейнер¤ и съвсем навреме го изведе в орбита. Затова пък там чакаха четири часа лунния тендер¤, от чийто борд съобщиха, че гобийският сектейнер ще бъде взет след сахарския и флоридския. Като допълнение трябваше да чакат още около половин час, докато орбиталната лазекторна станция-автомат заеме удобна позиция спрямо тендера. Най-после започна засилването. По време на пътуването до Луната както винаги се мъчеха да развличат пътниците с музикална комедия. Филмът беше стар и глупав, никой нямаше желание да го гледа. Младата съпружеска двойка, която седеше отляво, спореше кой от сектейнерите има повече шансове да попадне пръв на лунния лихтер. Той мислеше за своите си работи и не им обръщаше внимание, но младоженците го заприказваха и в края на краищата се запозна с тях. Сватбеното пътешествие в Близкия космос бе станало нещо обикновено. Младите хора искаха да пипнат лунните скали със собствените си ръце. Веднъж като се почне…
„Съвпадащият им график“ бе разчетен почти идеално. Лайнерът „Молдавия“ бе пристигнал от Меркурий преди две денонощия и на Валентина й оставаше да бъде в затвора на специалната карантина до следващия ден по обед. Той с мъка потисна желанието си да поиска незабавно телепосещение, нае тристаен луксозен апартамент в любимия й хотел „Вега“ на традиционния за тях седми етаж, съобщи лунния си индекс в информационното бюро на градския справочен център и като не знаеше какво друго да прави, тръгна за басейна. Но не можа да стигне до него. Имаше твърде много приятели и познати. „Здравей!“ „Здрасти!“ „Как си?“ „Отлично“. „Ще се отбиеш ли при нас?“ „Да изчакам Валентина, пък после ще видим“. „Кога заминаваш?“ „Току-що пристигнах“. „Значи имаш една седмица на разположение?“ „По-малко.“
Върна се в хотела, взе душ и преди да заспи, изслуша разсеяно вечерните новини. Нещо смътно го тревожеше и гнетеше. Не искаше да вижда никого освен жена си. Май че такова нещо му се случваше за пръв път… Пренебрегвайки условностите, той се свърза със зоната на СК и поиска телепосещение. Сега би го задоволил дори само един видеотекторен разговор, но за съжаление бе закъснял. Автоматът-информатор с дефект на буквата „р“ му даде следната справка: „Зона на СК-I, четвъгти. Валентина Николаевна Тоболска (еди-кой си лунен индекс) си почива след вечегните физиопгоцедуги. Извинете, молим да не я безпокоите.“
В девет часа сутринта го събуди изщракването на телепощата. Дали не бе от Валентина?… Издърпа изокопието от апарата. Беше служебната му програма за лунната петдневка. Единствената му задача за днес бе срещата с Морозов и Леонов — твърде странна задача за разлика от останалите в програмата… Трябваше да отиде, макар и да не му бе ясно за кой дявол… Знаеше само, че директорът на космическо- експертния отдел не организира лични срещи без причина. Още повече с човек, чиято работа нямаше отношение към поверения му сектор. Е, това бе добре дошло. Щеше да има с какво да запълни времето си до обед.
Върна се от Леонов в столичния център по друг маршрут — по радиално-пътническата артерия на скоростния пневмотранспорт. Така беше по-бързо. По двайсет и пет километровото разстояние имаше само четири спирки: Леонов, Зоопарка, „Вега“ и „Форум“. Той си представи как ще влезе в апартамента и веднага ще усети тънкия мирис на любимия й парфюм „Жасмин“… А после ще се качат в ресторанта и по време на обеда, шегувайки се и имитирайки гласа и жестовете на Морозов, ще й разкаже за резултатите от посещението си в леоновския сектор. Наистина, като че ли някой си бе направил шега: докато се опомни, Морозов натовари него, страничния всъщност човек, със задълженията на експерт и му пъхна документите на някакъв грохнал „кашалот“ от първобитната серия А. „Ще ви затрудни ли, драги? Работата е проста и, честно казано, формална. Няма да ви отнеме много време. Ще поставите обща диагноза, ще се разпишете — и хайде обратно вкъщи.“ „Извинете, но как ще погледнат на всичко това моите шефове?“ „Всичко е съгласувано, не се тревожете.“ Е, поне този товар му падна от раменете.
Валентина не беше в хотела. Той погледна часовника си и отново почувствува как го жегва предишната тревога. Кой знае защо се пъхна под студения душ. После се зае да преглежда натрапените му от Морозов
