фиксира дясната ръчка на управлението и с думите: „Е как е?“ — го потупа по шлема и посочи надолу, където се виждаха постройките на фермата. „Нормално“ отговори той сдържано, макар че вътре в него всичко звънтеше, смееше се и пееше в един глас със свистенето на моторите и тътена на въздуха, който обтичаше блистера на кабината. От минутата, когато му облякоха огнеупорния комбинезон на десантчик от ГПО (блестящ и хлъзгав като живак, с емблема „меча глава“ на ръкава), когато му сложиха шлема с инициалите на АДО на слепоочията и го накараха да седне в креслото на втория пилот, той се почувствува голям мъж и вече нямаше намерение да предава завоюваните в света на възрастните позиции. „Ей, момче, какво се умълча? Не искаш ли да покараш турболета?“ Той погледна недоверчиво Олег: „А може ли?“ Потапов отсече: „Разбира се, че не може. «Мечката» не е учебна машина. Но виж какво… по време на полета ще ти позволявам да държиш леко ръчките на дублиращото управление — да свикваш по малко. Все едно че аз съм инструктор, а ти стажант по превозни полети. Разбра ли?“ „Да, командире“ — отговори той с глух от вълнение глас, плъзна ръцете си в ръкавиците напред по жлебовете на облегалките и почувствува как под пръстите му задишаха дифузорите и лостовете на дублираното управление… „Дръж по-здраво. Трябва да чувствуваш всичко, което правя, и да го съпоставяш с динамиката на инерционните сили при маньовъра и с поведението на машината. Поглеждай от време на време уредите. Между другото… практикантката-микробиоложка Олга Тоболска… сестра ли ти е?“ „Братовчедка. Защо?“ „А, братовчедка, значи… Така, нищо. Внимание, стажанте: ето го нашия район за патрулиране. Започваме хоризонтален зигзагообразен полет за патрулиране наблюдение в поверения ни квадрат. Донабираме нужната височина… Как се казва това в летателната практика? Да, правилно — «свещ». Разбра ли къде потънаха лостовете? Браво! Дозавиваме още на трийсет градуса. Почувствува ли? Прекрасно! Ехе, ще потръгне работата ни!“ И наистина потръгна. Лятото се случи горещо, сухо и напрегнато за десантниците от ГПО — имаха много полети. От съседния окръг идваха тревожни радио-съобщения. „Нашият участък също е като барутен погреб — мърмореше Олег при патрулиране, оглеждайки отвисоко горските масиви. — Достатъчна е една светкавица и гората ще лумне, да му се не види макар! Няма да успеем и дъх да си поемем!“ Зает с наблюденията, пилотът все по-често доверяваше на стажанта в съвместния полет сам „да тегли триона“. Той го „теглеше“ и все по-рядко чуваше от командира си: „Ей, фокуснико, на завои с малки ъгли не прави големи наклони!“ или „Отстрани надлъжния наклон, авиохоризонтът е пред носа ти.“ За един месец във въздуха той усвои техниката на патрулирането и страшно съжаляваше, че няма земен тренажор. Наистина, за тренажор понякога използуваше самия турболет на перона (ако успяваше да се вмъкне крадешком в кабината му под противослънчевото покривало), но нали там нямаше никакви учебни средства освен „Ръководството по експлоатация на турболети“ и собственото му въображение. От ръчките на управлението фантазията му го отнасяше в стратосферата, където започваше пътят към звездите… В края на краищата той стигна дотам, че започна да обмисля и изпълнява фигурите на висшия пилотаж насън. Веднъж Олег го завари в кабината на „тренажора“, погледна го внимателно и каза: „Я остави тези работи, момче. Хайде марш за малини! Върви да се къпеш, да ловиш пъстърва!“ Аха, за малини… Миналия път му набра, а Олег ги занесе на Олга и тя излапа целия буркан с приятелките си, пък после се оплакваше, че от малините я боли главата. И какво толкова е намерил командирът в тая важнотия?
Случайно чутият разговор между двама десантници изясни много неща. Единият — Аркаша (подвижен, гъвкав момък, с мустачки) казваше за Олег на другия — Гоша (неповратлив като бъчва): „Напразно взима Олга на прицела си. С тоя негов нос като копче!… Вчера танцувам с нея в бара, а той ме дърпа настрани и ме пита с лицемерно съчувствие: «Аркаша, защо са написали фамилията ти на таблото за заповеди?» И докато отида да видя, той се лепнал да я изпраща… Не зная как да постъпя. Да й направя предложение така отведнъж е опасно. Иля ме предупреждава: «На трима — вика — тя вече отказа, току-виж и в теб по инерция запрати някоя тиква.» А ти, приятелю Гоша, какво ще ме посъветваш?“ Приятелят Гоша изгрухтя нещо неопределено, а Аркаша се разбърза за някъде. Не, след толкова доказателства за загадъчната популярност на братовчедка му в Еланя гар той не можеше повече да наблюдава безучастно как командирът му се измъчва. Отиде в главния корпус, намери Олга в сектора на микробиолозите и учтиво я помоли да се омъжи за Олег Потапов (така учтиво с нея той още не бе разговарял). Тя вдигна черните си („самурени“ според думите на механика Федя) вежди и го попита много ласкаво: „Да не би слънцето да ти е напекло главичката?“ „Не, не ми я е напекло. Той те обича“. „И какво… изпрати те да ме сватосваш ли?“ „Сам дойдох.“ „Повози те, значи, на «контрабаса» си и ти се разтопи от умиление. Ох, котенцето ми то!“ „Хич не съм се разтопил. Да знаеш само какъв човек е Олег Потапов!…“ „Какъв?“ „Такъв… надежден, силен, издръжлив.“ „Издръжлив — на опън, натиск или усукване?“ „Недей да го извърташ, ами си кажи направо съгласна ли си да се омъжиш за Потапов, или не?“ „Представи си — не съм съгласна. Дори за Потапов.“ „Много се надуваш, Оленце… Добре, брой си микробите в епруветката. Олег лесно ще си намери друга жена.“ Зелените й очи още повече позеленяха от яд. Той си отиде с празни ръце. А на другия ден Олег неочаквано замина да патрулира сам. Бившият стажант разбра всичко и се потътри към рекичката. Дълго седя на камъните и разглежда белезникавото небе във водата. Олег дойде по обед, когато му свърши смяната, седна мълком до него и започна да хвърля камъни във водата. После му каза: „Напразно си мислил всичко това, момче. Ние с Олга сами ще се оправим. Помощници не ни трябват… И тя не е някоя фукла, а красиво, умно, гордо момиче. Добро и мило… Разбра ли?“ „Разбрах. Добро… Все гледаше да ме шибне с коприва.“ „Е, копривата ние с тебе сме си я заслужили, да му се не види… Добре, стажанте, оправяй наклона! Къпане, обяд, почивка! В петнайсет и трийсет — с предстартова екипировка.“
Точно в шестнайсет нула-нула излетяха и по препоръка на синоптиците поеха в северозападна посока. Отначало видимостта беше прекрасна — както казват авиаторите, в небето имаше две слънца. После се появи ниска двуслойна облачност. Той водеше самолета под линията на горния слой и току закачаше с блистера сивите валма пара, а долу се носеха малки облаци с цвят на олово. Машината потреперваше от време на време. Когато долните облаци станаха по-големи и по-гъсти, Олег измърмори: „Сложно положенийце!…“, пое управлението и включи екрана с автокартата на синхронно-маршрутното съпровождане. „Стажанте, внимавай, отваряй си хубаво очите!“ Стажантът си отваряше добре очите и пръв забеляза вдясно от курса между двата облачни слоя нещо като издатина на трети слой — пелена от възбяла мъгла. Олег насочи машината в процепа между облаците и заобиколи мътната стена на дъжда. На дъното на половинкилометровата пропаст се разстилаше мрачната тайга, а отпреде им, към облаците се издигаше добре забележимият в това царство на тъмнозелени, синкави и оловносиви краски бял стълб дим. „Пожар, командире!“ — викна изплашено той. Олег не му отговори. Заобиколиха мястото на пожара по елипса на малка височина. През кълбата дим се виждаха червени петна. Тук-таме проблясваше задимената лента на рекичката. Те се спуснаха над нея и заобиколиха пламтящия бряг — от него във водата летяха горящи клони. „Всичко е ясно, стажанте. Ще блокираме главната посока на огъня и югозападните му контури.“ Той не успя да вникне в думите на командира — претоварването го притисна в амортизаторите на креслото. Стремително набиране на височина, боен заход направо от дъгата на завоя, прицелно пикиране, изхвърляне на бомбоцистерната (машината потрепера), великолепен маньовър на отход пред димната завеса с кос лупинг. Турболетът зае хоризонтално положение. „Е, как е, стажанте?“ „Отлично, командире!“ „Погледни надолу, надолу погледни!“ Той погледна към мястото, където бе полетяла бомбоцистерната с щръкналите стабилизатори. Там се издуваше гигантски белоснежен октопод и протягаше грапаво-бели пипала по посока на удара; от всяко пипало се пръскаха ветрилообразно парцали белопенеста маса, разцъфваха като пищни хризантеми и всичко това мърдаше и се издуваше… Последваха още две атаки и два нови „октопода“, родени от взрива на касетъчните пенозаряди, покриха голям участък от пожара. Олег изпрати последната бомбоцистерна в центъра на огнището (димът веднага намаля), покръжи известно време да направи видеоснимки и издигна машината над облаците.
Под тях ослепително се белееше огряна от слънцето обширна облачна равнина, далече на изток се виждаха хълмообразните купесто-дъждовни облаци на отминаващата буря. Олег извика базата, предаде координатите на пожара и видеозаписа с резултатите от бомбардирането. Базата благодари на екипажа на „седморката“ за оперативността му и съобщи, че изпраща в района на пожара дежурната ескадрила „мечки“ с група десантчици. „Е, стажанте, десантът ще довърши останалото и край на цялата работа. Чувствуваш ли колко лека стана нашата «седморка»? Ами да!… Бомбите са половината от полетното тегло. А сега, ако искаш, изписвай фигури от висшия пилотаж. Няма ли да те е страх да направиш лупинг?“ „Несторовски лупинг ли? Ако имам разрешението ви, ще го направя.“ „Значи въпросът е само в разрешението?! — засмя се Олег. — Е, сетиш ли се името и презимето на Несторов — така да бъде, ще ти разреша.“ „Няма какво да си спомням, никога не съм го забравял: Пьотър Николаевич се е казвал.“ „Виж го ти!… Е, хайде, опитвай!“
