става) беше от най-престижните след суперпрестижната професия на космодесантчика. Реши, че тя повтаря, без много да мисли, нечии чужди думи, учуди се, но не даде вид и скоро забрави всичко. И нямаше да си спомни никога, ако… Мда… Спомни си, за нещастие на своите съперници по бокс, в самото начало на тукашния шампионат и три срещи подред спечели с нокаут. Останалото зависеше от финалната среща с Копаев (бяха им изпратили този момък от резервите вместо излезлия в оставка координатор). Знаейки стила на Копаев да се придвижва бързо и да нанася прави, остри удари от разстояние, той замисли да победи съперника си в бой отблизо. Предчувствуваше как ще стане това. Първи рунд — разузнаване, втори — преминаване в защита с редки контраатаки, в началото на третия — приближаване, форсинг, преминаващ в зашеметяващ спрут, избор на момент за лъжлив удар с лявата и с дясната — и къс, точен удар в корпуса. Беше добре замислено, но не стана бой от близко разстояние, а нещо като балет. Публиката се забавляваше. Те се въртяха по ринга като танцуваща двойка: Копаев правеше лъжливи маневри, извиваше се като смок, играеше си с ръкавиците и отстъпваше назад, изплъзвайки се лесно от файтинга. Изобщо не нанасяше остри удари и той, объркан от тези необичайни за бокса движения на съперника си, все не можеше да се съсредоточи за атаката и твърде късно загря, че Копаев просто го разиграва. Жалко, че оставаха само пет минути преди финалния гонг. А когато му връчиха шампионския пояс, искаше да се откаже от него, но долови настроението на околните и реши да не го разваля. Настроението беше весело.
Андрей свърши с бръсненето и на излизане от банята така силно изсвири, че тънката преграда на гардеробното помещение се разтвори с трясък като парашут по цялата си дължина. Той обу сини панталони, отвори нов пакет с бели пуловери. На гърдите му блестеше златна емблема — стилизирана лилия и летящ над нея албатрос. Постоя пред огледалото, поиска връзка с диетолога и се разпореди да донесат закуската му в каютата. Погледна часовника си. Нямаше закъде да бърза — до стартирането на люгера оставаха повече от три и половина часа. Блазнеше го да излезе на ски-шанцата „да го продуха вятърът“. Не, Грижас няма да даде. Ще вдигне скандал и дори само веднъж няма да му разреши да мине по пистата, макар толкова да бяха я отъпкали, че беше противно да се кара по нея. Още вчера му бе казал: „Моля ви се, Андрей Василиевич, оставете организма си да се стабилизира след работното натоварване. За две денонощия ви забранявам каквито и да е силови тренировки. Басейн и само басейн. Но и във водата без спортни фокуси.“ Тъй да бъде — басейн. И това не е лошо. А колкото до „фокусите“ — Грижас ще трябва някак си да го преживее, не му е за пръв път.
Андрей наслага личните си принадлежности в гнездата на фиксаторите и излезе.
2. Орлите не ловят мухи
В неговото отсъствие автоматите-чистачи бяха свършили работата си: изкуственият мъх беше измит и вчесан акуратно, миришеше на здравец — свежо и чисто. Спалното бельо бе изчезнало. Работната маса и столът — също. В хола нямаше нищо друго освен чантата му — тя не влизаше в програмния регистър на чистачите.
— Тринайсет-девет — произнесе Андрей фразата за обръщение към битовия автомат. — Закуска.
Еднометровият участък от килима пред него се изду, замърда неприятно (сякаш нещо живо се мяташе там отдолу), мъхът се смъкна на пухкави гънки, пропусна навън една матова полусфера и пак се затвори около крака на подемника.
— Кресло — добави Андрей.
Неприятното размърдване на килима се повтори. Сядайки, Андрей почувствува последното трепване на креслото и си помисли: „Хармония между вещите и хората.“ Удари с пръст по ръба на полусферата и тя се разтвори като пъпка на водна лилия. Очакваше го приятен сюрприз: живо клонче разконсервиран люляк в кристална ваза. Не бе успял още да напълни чашата си с кумис и прозрачните като пролетни капки звуци на Хайдновия клавир прогониха тишината под сводовете на пещерата. Закуската бе сервирана в кристални съдове с елмазен блясък. Отдавна трябваше да бъде така — металът му беше омръзнал… О, салата от омари!
— Тринайсет-девет, ако обичаш… прозорец.
(Кристалът, омарите и Хайдн го настройваха за изящни маниери.)
Лунният блясък на горската поляна угасна — пред пещерата се разтвори звездно-черната пропаст.
В стъкловидните, причудливо вдлъбнати масивни детайли на интериора на каютата потекоха ручеи рубиновочервени светлини (в спалнята — меднооранжеви). Сякаш се намираше в огнената вътрешност- кухина на нажежен до блясък кварцов масив. А хладината на въздуха като че ли идваше от отворената в звездния безкрай страна на тази кухина, която пропускаше вътре космическия студ.
Под прав ъгъл към траекторията на орбиталния радиус-полет не се виждаше нищо друго освен звезди, Андрей пиеше кумиса си и гледаше как елмазеният черпак на Голямата мечка бавно се обръща с дъното нагоре. Оста на това бавно, едва доловимо за окото преобръщане минаваше през крайната звезда на черпака — Дубхе (днес, както и вчера, тя се намираше в левия край на прозореца-екран). Колкото и да е парадоксално, космонавтите по-често имат работа именно с неподвижни звезди. По време на крайцерски полет практически пълната неподвижност на звездната сферокартина уморява младите стажант-пилоти повече от всичко друго — и те се опитват по всевъзможни начини да направят по-поносимо, по-приятно шестчасовото еднообразие на вахтите. Той гледаше да не им се меси. Трябваше сами да свикнат — нямаше друг начин. Освен един: нито за миг да не губят чувството за скорост. Но за това човек трябва да се роди пилот.
На него лично му бе провървяло да се потопи в романтиката на полетите в твърде ранна детска възраст, когато всичко се възприема свежо и остро. Прекрасно време беше. И мястото беше прекрасно — наричаше се Еланя гар.
И до днес помнеше индекса на базата на горската служба в тайгата: АДО-15-ЗАТОН. Олег Попов, патрулиращ пилот от десантния отряд на горската противопожарна охрана (ГПО), обичаше да прави различни шеговити тълкувания на този индекс и в първите дни на тяхното запознанство предложи следното: „Андрей — Дългокрак Овен — на Петнайсет години — на Запалянкото Андрей Тоболски му Отрязаха Носа.“ Той не се обиди. Никой не го смяташе за Овен, запалянко — също, по ръст и телосложение приличаше на Олег, а че Олег бе прибавил една година повече към възрастта му, го ласкаеше. В действителност индексът АДО-15-ЗАТОН означаваше: петнайсети авиодесантен отряд, Западноангарски териториален окръг за наблюдение. Базата на отряда се намираше на север от фермата за диви животни. На високия бряг на бързоструйната рекичка Каменка (в слънчево време над водата й скачаха пъстърви) се издигаше високото, приличащо на островърхо яйце, синьо-бяло здание на главния корпус на базата; по-нататък се виждаха бели къщички, овалният турбодрум, хангарите, авиотехниката по пероните, а над върховете на боровете — чашата на антената за връзка със спътниците от серията „Тайга“. Когато ходеше в Еланя гар, баща му взимаше и него със себе си и се радваше, че Андрей проявява любопитство към охраната на горското стопанство (та нали трябваше с нещо да заинтригува момчето, което след драматичната смърт на Рубин упорито избягваше да ходи във фермата). През лятото на бащата не му беше до Еланя гар и синът започна често да идва в базата сам. Привличаше го не Горската служба и не охраната на горското стопанство само по себе си, а турболетите¤ на десантчиците. Не изпитваше особено влечение към малките „ластовички“ на лесничеите и „ястребчетата“ на биолозите. Въображението му бе изцяло във властта на мощните огненочервени „мечки“ на десантчиците от ГПО с издадени напред блистери¤ на кабините и четири прикачени бомбоцистерни. Преди беше виждал такива машини само в небето — местните жители заради характерната им форма ги бяха кръстили „контрабаси“ — и сега бе щастлив, когато го взимаха в патрулен полет. А това се случваше често. Вече бе пътувал на реактивни авиолайнери високо в небето, но не му беше интересно: летящи киносалони — нищо особено (качиш се в Братск, гледаш филма, слезеш в Крим — толкова). Друго нещо бяха турболетите. Дъхът му секна от изненада и възторг, когато за пръв път видя при остър завой как се преобърна хоризонтът, как отдясно се разтвори синята небесна пропаст, а отляво изведнъж се изправи като стена необозримият, пухкав, целият в зеленовлакнести хълмчета и гънки величествен килим на тайгата и започна да се върти бавно, тромаво, а после — все по-бързо и по-бързо — и се понесоха с невероятен наклон белите къщички, синьобялото яйце на главния корпус, поляните с малинажа на Еланя гар, блесналият на слънцето завой на Каменка… Олег набра височина и насочи машината по курса, усмихна се весело (носът му като копче, очите — хитро присвити, веждите — сламени),
