твърда увереност, че в миналото не са открити никакви следи от действието… хмм… на смерча-феномен. Тук понятието „в миналото“ обхваща цялата еволюция на Слънчевата система до наши дни. Смерчът-феномен е някаква принципно нова и, няма да крия, много странна производна на сложния живот в нашия Космос. И без да искаш, започваш да мислиш с тревога за бъдещето. Ако смерчът-феномен е бил способен да отгризе солидно парче от Оберон, къде е гаранцията, че няма да може да направи същото с Япет или Луната? Със Земята, ако щете, с Юпитер, със Слънцето?… Гризачът с лунномащабен апетит трябва да се изследва незабавно, и то подробно. С всички достъпни средства.
— Март, по-нататък всичко ми е ясно: беззащитното човечество, съдбата на света и прочие.
— Вярно. А достъпните ни средства през идващото денонощие са един стар катер, примитивната му апаратура и вашето лично мъжество. И то когато нямате нито партньор, нито: изследователска сръчност, нито опит в десантни операции и нямате надежда за радиовръзка. На всичкото отгоре от двадесетината спасителни гулети с автономно базиране, намиращи се в системата на Сатурн, точно на Япет и в околностите му няма нито един. По наша вина. А освен това не сме в състояние да ви предложим достатъчно рационална схема за контактно разузнаване на смерча-феномен.
— Контактно ли? — попита Андрей, ясно осъзнавайки сега какво точно очакват от него. Разходката до Петното с остарялата флаинг-машина сама по себе си е твърде рискована в чисто технически план. Без връзка тя е абсолютно безобразие, някъде на границата на безочливия аферизъм. Но и това е малко — предстои му да се гмурне целият в проклетата мъгла…
— С една дума, действувайте според уредите и обстоятелствата и ако едните и другите позволяват, се опитайте да проникнете по-навътре в мъгливото тяло на Петното някъде по краищата му. Разбира се, нас повече ни интересува централната област, но там най-напред ще изпратим автомати. Ако успеем, естествено. Още не знаем каква каша се е забъркала в този котел.
— Съвпада ли геометричният център на Петното с някой забележим детайл от релефа на равнината Атлант?
— По-добре е да се каже хипоцентърът на Петното. Всъщност за какво ви е всичко това?
— В такава мъгла човек лесно може да се заблуди дори и по краищата на Петното. Естествено, няма да имам автокарта на синхронномаршрутно съпровождане, ще трябва да изобразя контурите на Петното върху обикновена карта.
— Разбрах. Според нашите разчети хипоцентърът може да се отъждестви с малко кратерче, чийто диаметър не е повече от стотина метра. В Лунния кадастър — раздел „Япет“, подраздел „Епигени на водещото полушарие“, кратерчето е отбелязано под номер 666. Абсолютно банален ориентир!
— И на това съм благодарен. Имате ли още нещо да ми кажете?
— Е, Андрей, желая ви успех!… На вас ви се падна тази рискована, сложна, но много важна за родната планета мисия. От друга страна, руският човек е свикнал да носи на плещите си съдбата на света. Ще чакаме с нетърпение завръщането ви. Надяваме се, че капитанът на „Анарда“ ще поддържа периодично Ф- връзка с нас, нали?… А смерчът във фазата на истински смерч за вас според мен не е много опасен. Първо, едва ли механизмът му ще бъде готов да задействува в близкото денонощие. Второ, казват, че вие сте отличен пилот с превъзходна реакция. Смерчът е опасен само с внезапността си и е резонно да предполагаме, че след трагедията на Оберон елементът внезапност не съществува. Довиждане! Край на връзката.
„Хм, ако знаеше само с какво е опасен смерчът“ — помисли си Андрей, наблюдавайки как Аган напразно се мъчи да потисне в себе си дяволските позиви за гримасничене и конвулсивна жестикулация.
— „Байкал“, кой е на пулта за връзка?
— Инженер-свързочникът Андрей Круглов — отвърна услужливо-бързо и явно изплашено операторът.
Странната уплаха на Круглов прободе болезнено Андрей. „Да не би там да ме оплакват вече предварително?“ — помисли си той със свито сърце, но каза с бодър глас:
— Здравей, едноименнико! Трябва да се отлъча оттук по неотложни задачи и… Бих искал да предам известен обем информация за съхранение на борда на „Байкал“. Включи звукозаписа.
— По разпореждане на капитана звукозапис се прави непрекъснато.
„Нима би могло да бъде иначе“ — мина му през главата и той изложи кратко и сухо детайлите на своя неволен контакт с „меките огледала“ във вакуумствора. На Круглов каза, имайки предвид Копаев:
— Предай на всички: много ми е мъчно за вас. Много. Край на връзката! Довиждане.
Аган не трябва да се оставя без наблюдение. Дори само едно денонощие неконтролирана самота близо до Япет е твърде много за загадъчно възбудения супер-екзот… Копаев изглежда съобразителен момък — трябва да се досети какво иска да му каже, има достатъчно материал за обобщение. Ако се досети — Ярослав ще бъде принуден да стартира незабавно за Япет във форсажен режим. Дано поне успеят да балансират както трябва „полилея“ по време на предстартова тревога…
Андрей стана. Постоя мълчаливо, разглеждайки заскреженото полушарие на Япет (сега на траверса то не изглеждаше така бяло както на хоризонта, а по-скоро белезникаво — приличаше на смачкан светъл картон, изпъстрен с черни йероглифи). Не знаеше какво да каже на екзота на раздяла.
— Е, шкип, желая ти меко кацане — пръв заговори Аган. — Само не минавай над центъра на Петното и… изобщо не се пъхай в централната му част. Фролов е прав — един дявол знае каква каша се вари там.
— Благодаря ти, кеп. Тръгвам… — На излизане Андрей се забави до вратата. — Трябва да настаниш удобно гостите. Щеш не щеш, ти сега си комендант. — Чувствувайки погледа на новоизпечения комендант в гърба си, той се обърна назад и замря: Аган се зъбеше в поредната си гримаса с два реда огледално блестящи зъби!…
— По-добре да беше помислил за себе си — каза екзотът с блестящата си уста. — Не вярвам в пришълците от другите звезди въпреки дяволски отчетливата геометрия на този кръгъл облак… Но ако се случи чудо и ги срещнеш там — предай им моето проклятие. Моето и на всички онези, които те убиха на Оберон. А заедно с това и своето…
Вратата се затвори.
7. Страшният облак
Андрей вървеше бавно по коридора. Краката му бяха като от памук, движеше се без да мисли, сякаш насън. В главата му се раждаха откъслеци от странно неосезаеми мисли — върху нито една от тях не можеше да се съсредоточи както трябва. Пред очите му все бяха блестящите зъби… Най-после се спря със смътното чувство за нещо недовършено. Какво трябваше да направи преди старта? Ах, да — картата на Япет.
Той включи фотоблинкстера, който носеше със себе си, към информационния канал на библиотечния дисплей и изгледа на екрана касетата с необходимия му подраздел на Лунния кадастър. Стометровата метеоритна яма номер 666 изглеждаше на картата по-малка от маково семенце. Рисуващото осветително устройство начерта по зададения радиус (от „маковото зрънце“ до външния гребен на басейна на Плеона) тънка синя окръжност — контурите на Петното. Сигурно най-лесно щеше да бъде да се приближи до кръглата мъглявина от югоизток — откъм долината Хиади. Не му се искаше да приближава до Петното, още повече да се пъха в мъглата. Изпитваше много силно желание да се върне на „Байкал“. Толкова силно, че цялата му готовност за десанта за момент увисна на косъм. Но той познаваше характера си и дори в тези мигове разбираше, че минутната слабост ще мине и нищо няма да бъде в състояние да го накара да отстъпи. Макар, откровено казано, да се страхуваше да приближи до Петното. Особено сега, когато и то, и страшните зъби на екзота се бяха слели като едно зловещо цяло в потресеното му съзнание.
По пътя за скафандровия отсек той почти сериозно започна да мисли дали да не употреби за десант тежък скафандър с противорадиационна защита от типа „Сентанк“. Тази безразсъдна идея бе отзвук от преживяната паника. Чудовищната броня на „Сентанк“ е добра защита, дума да не става (издържа на лъчевото натоварване в работната секция на стеларатора), но това е и всичкото й предимство. Андрей си представи как ще се чувствува в неповратливата бъчва на „Сентанк“ в кабината на катера. Мда… по-сигурен начин да се затрие в долината Атлант май не можеше да намери. Е, ще трябва да облече обикновен корабен скафандър от типа „Снегир“. Веднъж вече бронята на обикновения „Снегир“ бе отразила атаката на „меките огледала“ (дори екзотът се бе учудил), защо пък да не продължи в същия дух? Разбира се, когато
