математически изчисления на мен и на другите, че еди-коя си формула предсказва в края на деветата година рязко свиване на границата на темпор-огъването и че вие имате шанс да издържите до този момент. Нищо не разбирах от доводите на математическата му логика, но те не ми и бяха нужни. Аз и така знаех, че вие ще се върнете. Чувствувах, че трябва да се върнете малко по-рано, отколкото обещаваха формулите на Март!… В мене течеше някакъв странен ток на постоянно очакване.
„Наистина «Япет-орбитален» не е «Байкал» — мина му през ума, — а орбитална психолечебница.“
Светлана обгърна събеседника си с очарователния поглед на широко отворените си сиви очи и Андрей почувствува как клепачите му неволно трепнаха.
— Не се безпокойте — каза тя, — аз наистина не мога да чета мислите ви.
— Но можете да отгатвате настроението ми, а това е почти същото — възрази й той.
— Като медик съм длъжна да отгатвам настроението ви… Изглежда, ви смущава повишеният, както се изразява Март, потенциал на моите съпреживявания спрямо вас…
— Да, в определени моменти от нашия разговор започвам да се чувствувам, кой знае защо, едва ли не ваш роднина. Но с Март сме поне задочно познати!
— Не мога още веднъж да не похваля вашата вече похвалена от самия вас силна памет — каза тя насмешливо и тъжно. — Надявах се, че нашето познанство ще бъде по-продължително…
— Извинете — прекъсна я той, — но стига сме говорили със заобикалки. Какво да правя — наистина не помня къде сме могли с вас да…
— Тук — промълви тя.
— Къде е това тук? В системата на Сатурн ли? Или в Далечния космос изобщо?
— На борда на „Байкал“, в приемния кабинет на Грижас, тоест в съседното помещение. Кога ли? Преди осем години и половина. Впрочем по вашата скала на времето съвсем наскоро… Минали са някакви си два месеца.
— А, ето коя сте била?… — Андрей с облекчение се разсмя. Той веднага си спомни корабния шампионат, втората си поред победа не по точки, а с нокаут, ироничните поздравления на Грижас, който преглеждаше в кабинета си пострадалия в суровия бой нос на победителя. Зад пулта на отвратително съскащия физиотерапевтичен апарат асистираше дългокрако, от петите до главата забулено в бяло момиче, което Грижас, както обикновено, му представи твърде церемониално: „Струва ми се, че не се познавате, нали? Сега моментално ще поправим това. Моята млада колежка, медик-стажантка Светлана. Колежката временно — до пристигането ни в системата на Сатурн — изпълнява много отговорните и, направо казано, много почетните задължения на рейсов медик в сектор П. Но тъй като в пътническия сектор поводите да демонстрира медицинското си майсторство са доста по-малко, отколкото в нашия, ние с колежката делим поравно плячката, която ни пада от време на време в двата сектора. Днес имаме късмет — в ръцете ни попадна най-големият албатрос на Далечния космос… Виждате ли, пострадала е хрущялната основа на носа му. Какво ще правим, колежке?… Тъй вярно — маска на Румкойл… Чувате ли, Андрей Василиевич? Колежката предлага радикален начин за лечение и след десет минути ще можем да ви поздравим не само с победата, но и с оздравяването ви. Ето че се запознахте. Моля да се обичате, няма да се побоя от думата, един друг, да си оказвате взаимно внимание. Убива ли ви маската?“ Грижас беше в добро настроение. Не бе изключено и настроението на колежката му да бе такова, но момичето много се смущаваше.
Пациентът също бе в добро настроение, та направи изпод маската на Румкойл някакъв подобаващ за случая комплимент. Не по нечий адрес, а изобщо за медицината. Обаче нещо стана с коефициента на разсейване и целият комплиментен заряд се стовари върху беззащитните емоционални центрове на младата, неопитна стажантка. Това трябваше да се очаква: той бе твърде известен първи пилот на единствения в света „свръхполилей“, зрял мъж, с приятна външност, в разкошна униформа — на гърдите с албатрос и златна лилия, а тя — млада птичка, за пръв път изпърхала в Далечния космос. Разбра го, но беше вече късно. Опитвайки се да я погледне изпод неудобната маска, той само подсили ситуацията: все пак успя да види с крайчето на окото си нещо алено зад пулта върху бял фон. Никога не бе мислил, че нормалната човешка кожа може да почервенява до такава степен.
И ако Светлана не бе заговорила за това, той за нищо на света не би се сетил, че онова дългокрако, постоянно изчервяващо се (без особен повод!) неоформило се още момиче с поривисти движения и тази вече уверена в себе си, макар на вид още много млада жена, прелестен профил и плавни жестове, са един и същ човек!
Като обясни честно на събеседничката си своя тогавашен безпричинен изблик на веселие, Андрей й се извини и изрази убеждението, че сега те като стари познати — почти приятели — много по-лесно ще общуват. Светлана, изглежда, разбра това по своему.
— Да, сега ние с вас сме почти връстници — промълви тя и събирайки безцелно в шепата си провисналия край на белия шал, добави тихо: — Много ви чаках… Много. През целите тези осем години улавях върху себе си съчувствени погледи… различни погледи, но вярвах, че ще се върнете. Знаех.
— Защо? — откъсна се от езика му съвсем неуместен, глупав въпрос и той изведнъж се почувствува истински глупак.
— Защото аз… ви обичам — каза просто тя. — И това започна при мен много по-рано, отколкото мислите.
Той не каза нищо. С бавно, меко движение Светлана свали от креслото дългите си, удивително стройни крака и плавно стана. Андрей се опомни, скочи също, неволно изправи раменете си и се изпъна. Ръстът й го порази. Разбира се, личеше, че удобно разположилата се в креслото жена е доста висока, но на него и през ум не му минаваше, че може да е почти колкото него.
— Не зная… изглежда, и така се случва: разглезен от внимание герой с приятна външност, известен пилот в красива униформа, с лилия на гърдите — продължаваше Светлана. — Да сигурно така се случва. Но при мен всичко бе по-иначе. Уплаших се, когато счупихте перилата и паднахте в пропастта от високата тераса на нашата къщичка в хималайската туристическа база „Гъливер“. Още повече се уплаших, когато видях отблизо обляното ви със замръзнала кръв яке, окървавеното ви лице, парчетата биопласт по небръснатата ви буза. Беше много страшно, когато, преодолявайки слабостта си, вие с мъка вдигнахте глава, напъхахте в устата си с вдървена ръка шепа сняг и усмихвайки се със здравата си буза, попитахте едно от зяпналите ви момичета ще се намери ли в нашето бунгало телефон, чист биопласт и нещо по- подходящо за ядене от изпоплашените ученички. После цялата група ходихме да гледаме откъде бяхте „скочили“ в нашата долина. Човекът, който ни показа мястото, сигурно грешеше, защото оттам само птица можеше да долети…
Светлана се отдръпна към „прозореца“. Подчинявайки се на едва забележимия й жест, добре запрограмираната битова автоматика смени бедния пейзаж на сивата зимна вечер с безбрежна звездна нощ. И Андрей отново неволно обърна внимание на осанката на събеседничката си. Плавните й движения бяха грациозно-изящни… Създаваше се впечатление, сякаш от дълго време не е била на Земята и тялото й вече е свикнало да живее изключително в условията на намалена гравитация. Но да не бъдеш толкова време на Земята, също е възможно само при изключителни обстоятелства. Да кажем, ако УОКС е разпуснал отделите си ОТ и ОЗ („Охрана на труда“ и „Охрана на здравето“). Гледаше я и чувствуваше, че е нещастен. Беше вече разбрал всичко и почти не я слушаше. Думите й вече нямаха значение. Него във всеки случай те не трябваше да вълнуват.
— Пилотът с приятна външност — продължаваше Светлана — се появи в живота ми също много преди вие да заслужите златната лилия. В едно от предаванията на Агенцията за извънземна информация видях лицето ви и разбрах, че сте втори пилот на балкера „Фомалхаут“. Така се развълнувах — не ме свърташе на едно място. Дълго не можех да разбера защо… Поръчах си видеокопие на това предаване и оттогава стереопортретът на втория пилот на балкера „Фомалхаут“ бе постоянно с мен. И изведнъж — о, вълшебна случайност! — двамата се оказахме на един и същ кораб! Можех да ви виждам почти всеки ден, и то отблизо, понякога да разговарям с вас! А имаше и моменти, когато можех наяве да се докосна до героя на моите девически сънища!… Знаете ли, бях щастлива. Сигурно ви е трудно да разберете такова щастие, но повярвайте ми — аз бях щастлива. Внезапно вие заминахте на разузнаване — и се случи… това, което се случи. Направих всичко възможно да замина на Япет като помощник-медик на група десантчици с люгера „Вомбат“. Опитвах се нееднократно да превзема с атака непроницаемо-лепкавите стени на белия исполин и плачех от безсилие под акомпанимента на ехокашлиците. После, когато по време на една телевизионна среща Март ми обясни с много усилия физическия смисъл на идеята за темпор-огъването и ме посъветва да
