автоматично, без да мисли. Не беше си възвърнал още способността да анализира състоянието си, да размишлява. Обзело го бе някакво странно спокойствие, граничещо със зашеметяване. Пред очите му — където и да погледнеше — блестеше със свежата си зеленина добре познатото им на него и на Лилия кътче в дендрариума, а посред алеята, в нажеженото петно слънчева светлина, стоеше непознато момиче: ни дете, ни девойка, несъразмерно, ъгловато, с изплашено лице и остри колене, като на сърничка. Една минута се разглеждаха един друг. После той го попита нещо — момичето не му отговори. Мълчеше, примижавайки раздразнено от слънцето. Като всеки възрастен, объркан и разтревожен от упорството на детето си човек, той се мъчеше с въпроси да накара Лилия да проговори, но стената на отчуждението между тях изглеждаше непробиваема. Спаси го топката за тренировки. Той я подхвърли в ръцете си, удари я няколко пъти в пода и се постара да придаде на гласа си безгрижна интонация: „Моя топко, веселяк, накъде заскача пак?…“ Стената рухна: Лилия изтича съвсем близо до опънатите през алеята червени лентички (границата на действието на стереоефекта); той се взираше в непознатото лице на дъщеря си и не можеше да пророни нито дума. Нещо бе станало с устните му — не можеше да се застави да говори. Така и не си казаха нищо смислено. Светлана беше права: петдесетте минути изключително скъпа връзка бяха запълнени предимно от разточително дълги паузи. Дванайсетгодишната Лилия се бе много изменила. Сега тя приличаше на братовчедка му Олга и на Валентина едновременно — някаква взривоопасна смесица… Андрей, кой знае защо, се чувствуваше потиснат и разочарован. За петдесетте минути телевизионна среща с Март Фролов той получи от главния темпоролог чудовищен (иначе не можеше и да се каже) товар информация, тежък като ледена планина, но потиснат от тази тежест, все пак почувствува в себе си желание да мисли и да действува. Нищо че товарът на раменете му бе от рода на печалното бреме на легендарния месия, който го бе влачил по прашния път към добре познатия на цивилизования свят близкоизточен хълм. А след телевизионната среща с дъщеря си имаше чувството, сякаш и двамата ги бяха майсторски, хитро излъгали: на него му бяха подхвърлили чужда дъщеря, а на нея — чужд баща… Синовете и дъщерите на Земята отдавна вече, без да се срамуват, използуваха резултатите от умението си да преодоляват смело твърде големи участъци пространство, но с резултатите от преодоляването на времето нещата стояха малко по- зле.
Както се бяха договорили, Копаев го чакаше до централния вход на Форума. Още когато Светлана му каза, че Копаев предлага да се срещнат във Форума, той се учуди, но не попита защо. Малко ли причини може да има, по които функционерът на МУКБОПР… бившият функционер на МУКБОПР да смята за удобно рандевуто под необятния купол на най-голямата зала на бившия кораб. Поздравиха се сдържано, без емоции — сякаш вчера се бяха разделили; с театрално-тържествен жест Копаев изкомандува на автоматиката да разтвори крилата на огромната врата и го покани да влезе пръв. Той погледна в залата и сърцето му неволно заби по-силно. Човек можеше да си помисли, че централният вход на Форума води в една от централните кухини на смерча-феномен…
— Откъде е видеозаписът? — попита Андрей.
Копаев го поведе мълчешком в дъното на залата — покрай извитата редица озарени от зелено сияние „Снегири“-исполини. Пръстите на великанските им ръце, отметнати по познат начин малко назад и встрани, стърчаха живописно в метализираните ръкавици. Андрей вървеше след Копаев и си мислеше, че всяка среща с бронзовоухия блондин се съпровождаше неизменно от някаква изненада.
Седнаха в средата на залата — на двуместен диван с облегалки за ръцете.
— Откъде имате всичко това? — Андрей обгърна с поглед великанската редица на „Снегирите“.
— От съдържанието на твоя видеомонитор — каза Аверян. — Не го ли познаваш?
— Познавам го, но аз бях загубил видеомонитора си.
— В твиндека — поясни Аверян. — Беше замръзнал и залепнал за фиксаторите — едва го отлепихме.
— Ясно… Никога не бих и помислил, че един битов видеомонитор може да даде такова качество на изображението и да има такъв широкоъгълен режим на работа.
— Той не може — това е моя работа — възрази Аверян. — Не без помощта, разбира се, на висококоректурните устройства. Трябваше много да се потрудя, но затова пък има резултат! И на теб ще ти бъде по-лесно.
— В какъв смисъл?
— Нямаш ли намерение да ни обясниш всичко това?
— А какво трябва да обяснявам? Очите ми там виждаха съвсем както твоите тук сега.
— Моите очи виждат тълпата твои ефимери — отбеляза Копаев — и ми е интересно да узная как успя да ги наплодиш толкова много!
— Мои ефимери ли?… Сигурен ли си?
— О, велики Космосе! Да не би да са мои! Всеки има индекса и номера на твоя скафандър: АН-12 ДКС №1. Дори оттук се вижда.
— А името на кораба? Защо е „Лунна дъга“?
— Мислил си сигурно там за „Лунна дъга“, така ли е?
— За „Лунна дъга“ е невъзможно да не се мисли. Особено там — Андрей премести погледа си върху светлозелената кула на двайсет и пет метровия гигант. — Аверяне, ти по-добре се ориентираш от мен в генеалогията на ефимерите…
— Искаш да ме попиташ чий образ е бил скрит зад стъклото на хермошлема ли?
— Да.
— Разкажи ми при какви обстоятелства се надигна срещу врага тази страшна войска.
Андрей му разказа.
— Ясно… — провлачи Копаев, но веднага сам се поправи: — Ясно е само едно: твоят единствен нормален ефимер — да го наречем Н-ефимер — е попаднал в някаква възпроизвеждаща среда, която е изиграла ролята на размножителен агрегат. И в резултат — ето ти цяла армия производни. Да ги наречем П-ефимери.
— Ти не ми отговори на въпроса.
— Възможни са два варианта: в скафандъра може да е било копието на Николай Асеев или твоето. Има ли голямо значение кое точно?
— Няма — каза сухо Андрей.
— Ти искаш твърде много от мен — продължи Аверян. — Лично аз съм склонен да отдам предпочитание на втория вариант. Иначе защо това чуждо пространство, без да се стеснява, високо, из цялата Галактика, може да се каже, е обсъждало интимните факти от биографията ти? Убедително е, нали?
— Не. Защо източникът на интимните факти да е било обезателно копието? Защо да не е оригиналът? Както вече знаеш, и на мен самия ми се случи да бъда известно време в чуждото пространство.
— Твърде много искаш от мен — повтори Аверян.
Андрей го погледна. За осем години и половина Копаев като че ли не бе се изменил външно и му беше трудно веднага да определи какво липсваше на сегашния Копаев в сравнение с предишния, който там, на парапета на басейна, умееше с ловкостта на делфин да заобиколи какъвто и да е логически риф… Но явно нещо му липсваше…
— Губиш ловкостта си на функционер на МУКБОПР — помисли на глас Андрей. — Губиш формата си.
— Отдавна нямам нищо общо с МУКБОПР.
— За какво те…? — Андрей имитира звучна плесница.
— За същото, за което и теб сега… — Копаев издуха от дланта си въображаема прашинка. — По-далеч от пилотското кресло. Категорично и завинаги.
— Тук вие много интересно се заблуждавате, млади момко… Извинете, екзоте. Но няма да ви разочаровам.
Очите на Копаев се присвиха от напрежение. „Ама веднага усети — помисли си Андрей. — Интуицията му както преди е наред.“
Стереоизображението на плътния строй на ефимерите-богатири се смени от стереоизображението на грандиозната спирала на пъстро-ламповото съоръжение — границите на залата сякаш се отдръпнаха в заляната със синьо сияние безкрайност.
— Грандиозно нещо — каза Аверян, гледайки ПЛС. — Просто не можеш да повярваш, че се състои само
