Елена Павлова
Теранският начин
Адмирал Хамърсмит най-сетне благоволи да вдигне глава и да измери с поглед своя подчинен. Капитан Дейвис стоеше пред бюрото му в безупречна стойка „мирно“ — и с изражение на непокорно неподчинение върху гладко избръснатото си лице. На колана му бе окачен странен на вид меч.
— Знаете защо Ви викам, Дейвис! — изръмжа Хамърсмит.
— Знам, сър!
— Предполагам, че знаете и какво наказание се полага за неизпълнение на заповед?
— Да, сър!
— И въпреки това получавам ТОВА! — адмиралът хвана с два пръста компютърната разпечатка, която лежеше на бюрото му и с гнусливо изражение я размаха във въздуха. — Да смятам ли, че има печатна грешка?
— Не, сър! — Дейвис бегло погледна текста. — Това е вярно декодирано, сър!
Хамърсмит въздъхна тежко.
— Готов съм да понеса присъдата, сър! — допълни капитанът. — Съзнавам добре какво правя и…
— Млък! Сериозно ли ми говориш, че заради някакъв камикадзе ще приемеш да бъдеш разстрелян?
— Да, сър! Въпрос на чест, сър!
— Въпрос на чест ли? — Хамърсмит се разсмя гръмогласно. — В моята флота си от колко, седем години?
— Да, сър! Седем години, четири месеца и дванадесет дни, сър!
— Ако беше някой новопроизведен сополанко, Дейвис, досега да съм те ликвидирал три пъти, ясно ли е?
— Да, сър! — изражението на капитана не се промени ни на йота.
— Само защото, — подчерта адмиралът, — през всичкото това време си се представял безукорно, никога не си нарушавал устава, винаги си провеждал изключително успешни акции и досега не си правил глупости, ще изслушам мотивите ти за това неподчинение!
— То е… — Дейвис се запъна. — Ами, дълга история е, сър!
— Разполагам с достатъчно време! — Хамърсмит изсумтя. — Хайде, давай!
Дейвис притвори очи, припомняйки си последователността от събития, довела го до щаба на адмирала: акцията край Мира Серени, разгромът на кроу, нападението на камикадзетата, случайното залавяне на единия от изтребителите им, разпитите на пилота-военопленник, заповедта пленникът да бъде ликвидиран, неговият отговор че отказва да й се подчини… Накрая каза:
— Всичко това започна, когато бях на десет години, сър! Войната все още не бе обявена, макар по границата да имаше напрежение… Баща ми беше търговски агент на „Силмарил Индъстрис“ на Хавеланж, но заедно с майка ми попадна в нелепа авиокатастрофа и аз останах сирак. При друга ситуация вероятно щях да бъда екстрадиран от планетата и върнат на Земната федерация, но редовните полети вече бяха анулирани, попаднах в държавен приют на кроу и като всички останали деца на попечение на Съюза бях мобилизиран и изпратен във Военна школа за…
— Хавеланж, а? — Хамърсмит се намести по-удобно в креслото си. — Това май наистина ще бъде дълга история, Дейвис! Я седни!
Капитанът с благодарност прие предложението.
— Военна школа за пилоти-камикадзе! — довърши прекъснатата му мисъл адмиралът. — И после?
Кейл Барх беше син на станджа Смоу Барх, бе възпитан в най-добрите традиции на сая-кроу, знаеше какво да очаква от бъдещето си и се стремеше към това с цялото си сърце. Тригодишен бе стоял на масата в гостната и бе рецитирал сая наизуст пред многобройните гости на баща си. Четиригодишен за пръв път бе взел в ръка неимоверно дългия, излъскан от неизброими години употреба меч, принадлежащ на баща му и предавал се в рода от повече поколения, отколкото кроу можеха да изброят. Петгодишен бе постъпил в Офицерското училище и бе винаги на върха в своя курс. Предсказана му бе блестяща военна кариера, станджа Смоу се гордееше с него, в дните за свиждания винаги му повтаряше, че ще му купи звание веднага щом завърши обучението му и се кълнеше, че макар и Кейл да бе единствен наследник на рода, чрез него Барх ще достигнат нов разцвет и нова слава… На десетия си рожден ден Кейл за пръв път излезе в симулация на боен полет (като втори помощник-капитан), благодарение на некадърните действия на капитана си набързо остана единственият действащ офицер на борда на кораба, пое действието в свои ръце и се представи по начин, който накара баща му да му подари меча веднага след приключването на полета, а комодор Вурс, началник на Училището, да заяви в прочувствена реч, че ако кроу разполагаха с един-двама адмирали от ранга на Кейл Барх, щяха да са спечелили войната с теранските червеи още преди да е започнала.
Всичко се срути като куличка от кибритени клечки две седмици по-късно.
Смоу Барх, заедно със съпругата и двете си невръстни дъщери загина при атентат, приписан на тераните, естествено… и се оказа, че единственото, в което е влагал пари с печалба, е било обучението на собствения му син. И че през последните една-две години е плащал таксите за Училището чрез заеми и мъчителни лишения, за които Кейл не е имал ни най-малка представа.
— Ако имаше някаква вратичка в закона, — бе казал комодор Вурс в разговор на четири очи с Кейл, — щях да намеря начин да те задържа в Училището… дори да ти плащам таксите, ако се наложи. Но няма начин да го направя, защото от този момент нататък ти ПРИНАДЛЕЖИШ на държавата като дете без собствени средства за издръжка. И като такъв автоматично си мобилизиран заради военното положение, което пък отменя всякаква възможност да бъдеш осиновен… и магическият кръг се затваря. Впрочем, — комодорът сведе поглед, — дори и да завършиш Офицерското училище, ти нямаш средства да си купиш чин и пак би стигнал до там, където ще отидеш след като завършиш Военна школа… тъй че обучението ти тук би било загуба от всякаква гледна точка!
Кейл кимна мълчаливо, осъзнавайки истината в думите му и мъчейки се едновременно с това да преглътне сълзите си. Сая-кроу го заставяше да приема каквото и да му се случи с високо вдигната глава и достойнство, пък и, все пак, във Военната школа, щеше да продължи да се обучава за пилот, а това БЕШЕ нещо.
— Ще мога ли да задържа меча си, сър? — попита колебливо.
— Лично ще се погрижа за това! — Вурс му се усмихна бащински. — Поне толкова мога да направя за теб!
И тъй, седмица по-късно, той се оказа на Туурурст с една снимка на родителите си в сребърна рамка, оръфан навигационен алманах и меча, увит в намаслено платно.
Лейтенант Бутра, началник на Военната школа на Туурурст, бе дребен, злобен мъж с лисичо лице и малки, лъскави очички. Прелисти небрежно пачката документи пред него, втренчи се в Кейл и попита недружелюбно:
— Значи ТИ си син на станджа?
— Да, сър!
— И баща ти ти е подарил този меч в памет на важно събитие?
— Да, сър!
— И са те изхвърлили от Офицерското училище?
Кейл се поколеба, преглътна възраженията си около формулировката на въпроса и отвърна:
— Да, сър!
— Не можеш да задържиш оръжието! Ще трябва да го предадеш в оръжейната за общо ползване или мога да ти уредя да го продадеш, за да разполагаш със сума извън държавната си издръжка!
— Не, сър!
— След като този въпрос е уре… — Бутра най-сетне осъзна какво е казал Кейл току-що и зяпна. — Не?
— Смятам да го задържа, сър! Той е родова принадлежност на Барх, символ на доста неща, за които си нямате и понятие и комодор Вурс ми обеща, че мога да го взема със себе си!
— Слушай, червей, — Бутра се озъби, — няма да ти позволя да ми противоречиш! Това, че си бил в
