Елена Павлова
Елфическа песен
— Ще закъснееш за училище!
Отворих мрачно едното си око. Училище!
— Ставай, поспаланко! Ако се помотаеш още малко, аз ще закъснея за работа!
Това вече беше силен аргумент. Седнах в леглото и се втренчих в прозореца. Ярък слънчев ден, сияен като че ли е юли.
— Хайде, Без!
— Добре де, идвам!
Навлякох си дрехите, натъпках в сака няколкото нови разработки за „Шадоурън“ и се прехвърлих в кухнята. Не обичам да ползвам краткия път — все едно пропадаш в нищото и после ти се повдига — но когато татко бърза за някъде, по-добре и ти да си бърз.
Седнах на масата тъкмо навреме — той влезе, пристягайки вратовръзката си. Погледна ме изпитателно, прехвърли пред мен чинията с палачинки и чаша мляко и се настани пред собственото си кафе.
— В събота сме на ритуал, нали не си забравил? — подхвърли и си взе препечена филийка.
Кимнах и забих зъби в палачинката си.
— Няма да е зле да си преповториш песните.
— Няма да пропусна — изсумтях с пълна уста.
— Не мислиш ли, че напоследък загърбваш националното си наследство? Леля ти каза миналата седмица, че…
Тръснах гневно глава. Лелите ми са ужасни. Всяка ваканция трябва да ходя там. Събират ни десетина хлапета в старата къща. Песнопения, билки, дребни магийки, стрелба с лък… пфу! Национално наследство! Сякаш според лелите ми живеем във времената на Толкин.
— И си оправи ушите! — добави баща ми.
Това вече ме накара да се изчервя. Обикновено не забравям тази дребна подробност. В това отношение лятото ми влияе много зле — а с татко се върнахме преди три дни! Промърморих заклинанието и си вдигнах за всеки случай косата:
— Как е?
— Добре — той кимна. — Но можеше и да не забележа…
— Ако ми растяха бивници в устата, нямаше да го пропусна! — изръмжах.
Той ме изгледа укорително. Специалист е по укорителните погледи. С тези сини очи като диаманти може да те замрази на място без дори да повиши тон или да му се яви бръчка на челото.
Захапах втората палачинка. Наистина щеше да е глупаво да тръгна да се разхождам с острите си уши. Най-много някой от дружките да ме попита защо съм се маскирал и кога ще си сложа обеца и горе на върха, но…
То е като да си се родил негър или червенокож, или китаец, или с лош късмет. Татко често ми го напомня, когато съвсем ми падне настроението. Истина си е, даже в някои отношения е по-добре: например отколкото да си куцузлия. Освен това все пак не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. Което си е предимство. По повод това вече татко казва, че… е, приказките малко преувеличават. Сигурно е така — я вземете „Снежанка“ за пример. Или „Тарзан“, ако щете. Ей сега ще повярвам, че по съвпадение двете най-красиви жени на света живеят в едно и също царство или че едно хлапе, отгледано от маймуните, може да стане що-годе нормален човек.
Както и да е. Някои са негри, други са индианци (пардон, местни американци!), трети са монголоиден тип, четвърти — с лош късмет. Ние пък сме елфи.
— Готов ли си?
Кимнах.
Винаги се чувствам малко глупаво, когато ме кара с колата. Училището е на десет минути пеша; обикновено си ходя до там, само зимно време, когато е много студено, чакам да мине автобусът. Но от време на време татко го огрява доброто настроение и ме вози. Той е директор в банката — мнооооого перспективно място за елф, боже господи! — тъй че имаме огромна масленозелена кола, чийто двигател мърка като тигър. Чувствам се наистина глупаво на предната седалка — лукс, аромат на хубава кожа, тъмнозелени тапицерии, лъскави стъкла и вътре аз, с все оръфаните дънки и рошавата си грива.
Спряхме на две крачки от входа.
— Успех! — татко ми кимна и плавно се включи в движението. Махнах му за всеки случай.
На току-що освободеното място влезе някакъв стар буик. Скоро щяха да започнат часовете, тъй че наоколо течеше забързан поток ученици. Направих две крачки, но спрях. Вратата на буика се отвори.
— Пази се! — каза тихо, но ясно женски глас.
— Да, мамо, ще внимавам! — отвърна друго тихо гласче и от задната седалка се измъкна едно момиче.
Не знам защо шестото ми чувство се раздрънчава като повредена китара от време на време. Не бих я погледнал втори път без него — беше дребна, безлична, слабичка и някак твърде бледа, с къса подстрижка като на току-що уволнен от армията пехотинец. Носеше протрити джинси (малко големи за нея) и торбеста тишъртка. Най-обикновено момиче. Издърпа оръфана торба от седалката (явно шита от стари джинси; много оригинално, няма що!) и само за момент мернах ръбчето на корицата на „Шадоурън“, второто издание.
Свих рамене и понечих да отмина, но проклетото шесто чувство продължаваше да вибрира някъде в главата ми. Предадох се и приближих момичето, което още се оглеждаше с торбата в ръка.
— Здрасти! — рекох кротко. Де да знам, с шлифера, меките ботуши до коленете и тупираната грива може и да я стресна; точно това не исках.
Тя ме погледна, усмихна се — очите й бяха бледокафяви, а усмивката хубава — и отвърна:
— Здравей! Май твърде много обичаш „Шадоурън“?
— Вярно е! — аз също се ухилих. — Нова си тук, а?
— Да, за сега съм пробно, за първия срок. До Коледа. После ще видим. Сета.
— Елфа — посегнах и взех галантно торбата. — Е, ще влизаме ли? Каква ти е любимата роля?
— Декър! — тя свенливо се усмихна. — Нали имате клуб?
Татко казва, че е проява на лош вкус, но в училище ме наричат Елфа. Заради „Шадоурън“. Това ми е любимата ЕрПиДжи. В клуба понякога водя игрите — имам си, скромно казано, божествен дар — словото — но предпочитам да се явявам в облика на един герой. Моят собствен. Това е единственото място и време, където мога да съм истински елф. И да правя каквото обичам. Елф-магьосник на име Безар, това съм аз. В „Шадоурън“, де. На живо само се обличам като на картинката от наръчника. Харесва ми, пък и ми дава право да си изявявам расовата принадлежност. Чувствам се някой. Искам да кажа, ние, елфите, нито имаме начин да обявим на света какви сме, нито би било безопасно — поне според татко. Виж, за това съм съгласен. Но нищо не ми пречи да се правя на фалшив елф. Готино е. И мацките си падат. Ако се съди по това, как ме зяпаше Сета, и тя не правеше изключение. Усмихнах й се и я поведох към училището.
Така се запознахме. Същия следобед, след часовете, я представих на останалите рънъри. Идваше от Денвър. Беше си подготвила входяща история за героинята и ми хареса — не създаваше ново лице; явно си играеше с образа на С.Е.Т.И, орк, от години. Е, С.Е.Т.И. провалила операция и я подгонили. Тъй че ето я при нас, без пари, без препоръки, без връзки. Супер!
— Не съм играла почти година! — призна откровено. — Там, където бях напоследък, нямаше много желаещи. Но съм изяла с кориците всички ръководства и си преигравах сценарии сама. Ще ми бъде много приятно, нали разбирате, да има с кого…
Наистина беше поизгубила тренинг, но се оказа пъргава в главата и пълна с идеи. В крайна сметка я поканих на пица и да си поприказваме.
— Защо орк? — попитах я между другото, докато допивахме колите си между надраскани на салфетки карти и схеми.
— Защото не можеш да оцениш един орк само защото е хубав — отвърна тя незабавно. — Нали разбираш, ако играеш елф или дори обикновена жена, останалите автоматично приемат, че тя е красива; трябва да я опишеш наистина грозна и пак няма да го усетят. С орките не е така.
— Не съм избрал елфа заради красотата! — възразих аз.
— Избрал си го заради себе си — съгласи се тя. — Приличаш на елф, не си ли се замислил? Щеше да
