Елена Павлова
Да се събудиш днес преди десет години
Събуждах се. От непривични шумове. За малко да си ударя главата в шкафчето, когато се обърнах. И за малко да си я ударя в полицата, когато рязко седнах в леглото.
Глупости. Все още сънувах. Не можеше да бъде друго, освен сън.
Та точно вчера следобед изядохме тортата. После се преоблякох. Нахраних кученцата. Четох цяла вечер и си допивах с бира. После преместих цялата купчина дрехи от леглото на стола, разгънах чаршафа, метнах одеалото, легнах си… Котенцето пак се опитваше да се завре в ухото ми, когато заспивах.
А това тук изобщо не беше моята стая. Тоест, да, не ме разбирай погрешно, БЕШЕ моя стая. Но не онази. Познавам си стаята. Свикнала съм да се оправям в нея и на тъмно. Два прозореца на стените под ъгъл, под тях — работната маса с новия ми компютър. Зад него — малка маса с два стола, накамарени на нея вестници, бурканче от лютеница, цигарите, шише от бира, „Глинени крака“ на Тери Пратчет. До нея гардеробът. На срещуположната стена — двете секции, телевизорчето на едната; отсреща — леглото ми.
А тази стая… Господи! Тясна и дълга. Прозорецът насреща и старото бюро под него. По протежение на едната стена две секции, първата е с фотьойл и почти запречва достъпа по бюрото. На другата стена — музикалният шкаф с плочите ми, старото черно-бяло телевизорче и касетофонът-грамофон. Лакираният трикрилен гардероб. И тясното ми детско легло. До леглото — нощното шкафче с разпадащо се чекмедже. Над тях, на ъгъла на стените — полица, накамарена с книги. И вратата, която дори не се отваря нацяло, защото раклата й пречи. Мили боже!
Вдишах. Издишах. Вече знаех какво ме е събудило — майка е станала, а Бинго я е последвал към кухнята. Както бях свикнала да живея сама, станах твърде чувствителна на шумове. Тогава не бих и усетила, разбира се.
Ущипах се. Болеше. Боже мой, бях си пожелала нещо такова вчера — нали като духаш свещите, трябва да си пожелаеш нещо. Бях убедена, че в осми клас съм била най-щастлива и исках да се върна, със знанията, които имам сега, тогава. Но… Нямаше начин да не сънувам! В действителността желанията не се сбъдват… нали?
Повиках го тихичко и той веднага дойде — дребна кафява фурия с усмихната муцунка и къдрава опашчица, навита като хризантема.
— Хей, Би… — зарових пръсти в козината му.
Добре. Не бях в осми клас. Не бях и в десети, щом Сара я нямаше. Значи — на шестнадесет. Коя дата беше днес тогава? Навлякох си тениската. Излязох в хола и погледът ми мигом потърси познатата картина с кораба и лунната пътека. Нямаше я над вратата… О, да, разбира се, Борис още не ми я е нарисувал. Значи е жив! По-ентусиазирано изтичах към кухнята и за малко да се спъна в масичката в коридора. Завой, ето ни… Прегърнах майка и сигурно доста я поизненадах.
— Какво ще закусваш?
— Само кафе — посегнах за цигара от кутията на масата. „Фемина“? Ъгх! Чак когато запалих и си дръпнах осъзнах, че майка ме гледа втрещена.
Бинго се намърда на кухненския ъгъл до мен.
— Мисля, че съм достатъчно голяма и няма смисъл да се крия повече! — отсякох. — Коя дата сме днес?
— Осми.
— Осми кой?
— Септември, за бога! — май я бях сварила неподготвена за такава атака. — Ти… пушиш?
— Ами да, какво странно има? Като че ли не знаеш?
Не знаеше, естествено, усетих се. Официално пропуших година и половина по-късно, за абитуриентския си бал.
— Извинявай! — изтърсих си цигарата в пепелника. — Мисля, че наистина няма смисъл да правим проблем от това!
Да чукнем на дърво, родителите ми винаги са били с либерални възгледи. Макар че…
— Значи кафе и за теб? — Майка явно успя да запази самообладание. — С колко захар?
— Две лъжички, ако обичаш. Хей, малко братче! — притиснах глава към къдриците на Би и потърках нос в неговия. — Само колко се радвам да те видя!
Дали сънувах? Все още не бях сигурна. Но пък… има ли значение? Опитах се да си спомня кога убиха Луканов. И кога точно пуснаха купоните. И въобще какво съм писала в „Писмата“ за тази и всички последващи години. И…
Телефонът звънна. Изпреварих майка с около половин метър — просто бях по-близо до вратата. Кофти навик — да търчиш да вдигаш колкото се може по-бързо… И с джиесема беше така, все гледах да е някъде до мен, та да вдигна на първо позвъняване.
Втренчих се в себе си в огледалото — рошава като вещица, това аз ли съм там? — и казах в слушалката:
— Ало?
— О, Лени, здрасти! — в първия момент не можах да позная гласа отсреща, бях свикнала да я чувам с вечно кисели, унили, мрънкащи нотки през последните години…
— Здрасти — отвърнах, преди да се сетя, че това просто трябва да е баба ми.
— Сигурно ще ходиш днес на пристанището? Надявам се най-сетне да зарежеш тези глупости с фантастиката и да се хванеш както трябва да стихотворенията… — опя ми едно конско тя; набързо и профилактично. — Дай ми Райнето.
Почти бях предала слушалката на майка, когато ме светна нещо друго: 90-та. Дядо ми. Жив!
— Как е дядко? — осведомих се небрежно. — Я ми го дай за малко.
— Отиде до магазина — баба ми явно остана изумена от внезапния ми интерес. — За какво ти е?
— А, нищо. Чудех се как е с жлъчката. — Връчих най-сетне слушалката на майка. — Баба е.
Беше ми прималяло под лъжичката. Върнах се полека в кухнята, седнах до Би, отпих от кафето… Как бих могла да им го кажа? Как да го кажа така, че да ми повярват? И… дали би могло да се направи нещо, ако дядо отиде на лекар сега?
Те двете приказваха ли приказваха; да им се чуди човек, живеем на петнадесет минути едни от други. Хубав знак всъщност, понеже баба ми беше много против да си имаме куче и първите дни като го купихме — август беше… кой ли точно? — направо беше изпаднала в ледена истерия.
Допих кафето с още две цигари, макар че бяха гадни на вкус — „Фемина“, отврат! — и Би взе да нервничи, така че се облякох, теглих си една четка на гривата, потутках се с налудничавата шнола, от години ползвам ластички, нахлузих сандалите и взех на Би каишката… за малко да го пусна свободен; след това за малко да попитам къде е разтегавката… И в двата случая обаче се сетих навреме: той още не беше свикнал с нас, имахме го по-малко от месец и доста време щеше да мине, докато почнем да излизаме без каишка, и докато го науча да носи топка, и всичко останало… а разтегавката, най-първата, майка щеше да ми я донесе от Русия по-късно. Ох, Русия вече или все още Съюза?
Както и да е, изстрелях се успешно. Асансьорът, входът, завой покрай блока… Бини бодро се понесе напред, поливайки тук-там храстчета във все още неразкопаните джунгли отпред — догодина тук щеше да има детска площадка.
Откъм другия край на блока също тъй бодро се зададе рошаво коли и се затича към нас, Би опъна каишката и щастливо размаха опашка… познаваха се явно, но, по дяволите, кое беше това куче? Винаги съм имала добра памет за кучета, ей-на, миналата седмица се оказа, че със Светослав сме били в съседни блокове; него не го помня, но овчарката му… Във всеки случай, по силата на стар навик дръпнах Би назад и се приготвих да го взема на ръце — и това предстоеше, епохата в която хората не си възпитават кучетата и всяко свободно препускащо голямо зверище е потенциална опасност за по-малките от него, за щъкащите насам-натам помияри да не говорим.
На Би, естествено, идеята да го спират не му хареса, колито приближаваше, стегнах се да дам отпор — о, мътните го взели, къде му е на това собственикът… и мисъл на заден план: по онова време, тъй де, сега, в блока нямаше опасни кучета, добре се разбираха даже мъжкарите… и по-късно в Морската градина, от 20 кучета имаше само един доберман, дето налиташе на бой… — и тогава се появи и въпросният
