— Още не мога да свикна — въздъхна на свой ред. — Две години кажи-речи, пък още им се чудя. Като сбъдната фантастика, а?
— То си е сбъдната фантастика!
— Тъй де, баща ти нали все вика, че една фантастика не бил прочел през живота си, пък животът му прочел всичките…
— Че той и други книги не е чел! — не успях да се въздържа. Още ми е пресен споменът как се връщам с публикувани книги от София, и ги подреждам на хладилника с гордост, и той не им обръща внимание… Всъщност, и това предстои.
— Къде щяха да ходят? — смених темата. — В Канада ли беше…?
— Южна Америка — поправи ме майка. — Бразилия, Парана, там някъде…
— Няма бе… — прехапах си езика. Тъй де, бели мечки. Историята, дето с жената на какъвто там беше от екипажа, ходили да берат ягодки ли, малинки ли, и имало табелка „внимание, бели мечки“, щото по това време онези мигрирали и ако се конкурираш с тях за дивите ягоди, може да се окажеш в проблематична ситуация… ама и това предстои.
Лукът за малко да загори, майка остави фаса и отиде да го разбърка. Аз пък си отивам в стаята — не може да не съм писала в „Писмата“ за тази сбъдната фантастика, абсурд. Още повече, че по това време доста съвестно си ги водех. Спрях да пиша редовно чак към 92-ра някъде, но още се сещам да драсна два реда от време на време… за НЛО-то дето го видях над Лозен планина… Шест тетрадки бяха… са… ще… карай, толкова материал — то си е жив роман. Мемоари.
Сега обаче томчетата са само две. Отне ми известно време да ги намеря — ох, забравила съм кое къде стоеше. Изкопах ги най-сетне — червената тетрадка за тази година, тъй де, за 90-та и кафявата, за предишните три. Две години ли каза майка? Претърсвам съдържанието на кафявата. 88-ма: „Сънища“, „Да вървят по дяволите…“, „Кучетата ми“; 89-та: „За сивия списък“ и, аха!, ето — „Дойдоха!“, и после вече „Коли“, „Наградата“ и тъй нататък.
12-та страница, датирано 19-ти април 89-та.
Здравей, Гешче!
Винаги се случва да ти пиша при важни неща. Наскоро съобщиха, че е осъществен пряк контакт с извънземни. Но едва днес, когато гледах първата среща на съветските учени, успях да си представя, че е истина!
Разбираш ли — зала! Съвсем обикновена зала с все столовете и катедрите. Хората влизат, вратата на сцената се отваря… и чудото започва. В най-обикновена зала!
Но не това е важното. Цялата, разбираш ли, всичката фантастика се пръсва като детско балонче. Щом те са могли да дойдат ей-тъй на от другия край на галактиката, то представи си в бъдеще… Няма да ги има огромните тромави ядрени звездолети. Може да преувеличавам, но сигурно ще споделят технологиите си с нас!
Това, за което са писали стотици фантасти няма да го има. Не, че полетът в Космоса ще е песен, с помощта на уаргите или без, но… Колко прекрасни произведения ще станат стари! Жалко за „Дългият изгрев на Ена“, „Зелените хълмове на Земята“… Те са много!
Но на мен това ми харесва…
Взирах се в писмото, задавена от изумление. Ама че спокойно творение. Ако аз, тъй де, ако двехилядната бяха дошли извънземни, сигурно щях да откача. Може да са миролюбиви, агресивни, сценарии са писани много и всякакви, но все едно, извънземни са, бих се разподскачала до небесата! А аз през 89-та цивря за аут-ъв-дейт фантастиката! Явно съм продължила да пиша фантастика де, след като баба ми ми опява… но… такова спокойно изказване! И какво означава това „пряк контакт“?
Прелистих предишните писма, но вътре няма и дума за каквито и да е контакти и за уарги. И за падането на Тодор Живков няма, но ТОВА не ме учудва — кой знае какво станало, демокрация, ха. Прелистих и следващите няколко писма… пак нищо.
Минах на червената тетрадка. Тук вече се споменават… ако знаеш къде да търсиш.
25.03.90-та: Здравей, Гешче! Утре заминаваме за Солун! Горя от нетърпение… дали ще видя уарга на живо? Имат посолство там, толкова знам.
07.04.90-та: Здравей, Гешче! Пристигнахме си вчера в 11 ч. вечерта. Още не мога да се опомня, толкова хубаво беше!… съвсем истинска уарга, стоеше на двора и й махнах!
03.05.90-та: Здравей… Щастлива съм. Отново взех награда в Козлодуй. Пак втора, но какво от това?… и, знаеш ли, казаха, че ремонтират онази къща, понеже там щяло да бъде уаргското посолство. Що за налудничава идея!
15.08.90-та: Здравей… Възбудена съм и едва държа химикала. Мисля, че уаргите се нанесоха!… във вестника имаше обява, че продават мъжка болонка… той се казва Бинго.
Хе-хе, купили сме го на практика на рождения ден на баща ми, а аз десет години не съм направила връзката! Много интересно, какво ли би казал някой психоаналитик за този случай? И — аха!
5.09.90-та: Здравей… Преглеждах „Вкус на кръв“. Вчера вечерта и днес направих друг разказ — „Лунен пейзаж“… а тази сутрин видях едната уарга! Разхождаше се пред блока. С куче. Много сладко коли. Ама че странна работа! Извънземен, пък си гледа куче… Чудя се, дали не бих могла да се запозная… или направо да ида в посолството да питам за кучето? Дали ще е удобно?
Тук вече се засмях на глас. Видях уарга — да питам за кучето. Чалната съм си по рождение, ама не знам на коя от двете теми повече, фантастика или кучета!
На 8-ми следобеда ще каца техен кораб. Какъв страхотен подарък за рождения ми ден! Няма начин да го пропусна… мисля да оставя Би вкъщи, че с такава тълпа посрещачи…
Да-а, наистина страхотен подарък.
— Какво правиш? — прекъсна ме майка от вратата на стаята.
— Чета за уаргите — изръсих без да се замисля. — Трябваше да знам как е станало!
— В смисъл?
Най-сетне вдигнах глава. Почти се бях наканила да кажа нещо от рода на: „Ако ти обясня, че това въобще не е моето минало, ще ме помислиш ли за откачена?“, но Бинго се появи и дойде да ми се погали, така че ми спести обяснението. Много ясно, че майка не би ми повярвала. Пък и как ли мога да докажа, че току-що съм се събудила днес преди десет години? Като й съобщя, че рейсът на баща ми всъщност ще бъде до Канада, ама не помня как се казваше градът, че ще убият Луканов или че след Желю Желев президент ще стане Петър Стоянов? А ако в това минало нищо подобно не се сбъдне?
Ухилих се:
— Нали ще дойдеш на посрещането на кораба?
— Че къде без мен? — ухили ми се тя в отговор. — Нали имам пропуск за института…
Ох, съвсем бях изключила! Много ясно, че тълпата няма да я пуснат да припари на доковете. Гледката сигурно и така ще е грандиозна, но… майка все още работи в института, предстои й да излезе в продължителна неплатена, да преподава информатика в частна гимназия… и да се преместим на Есеница… а, междувременно, тя си влиза и си излиза от охраняемия район както си иска и покрай нея ще вляза и аз!
— Знаеш ли, че ужасно те обичкам? — ухилих й се още по-широко. И се сетих за дядо. Да върви всичко по дяволите, все ще намеря начин да съчиня някоя хитра история та да ги навия с баба ми да иде да се прегледа сериозно. Ако аз, с моята „сайънс фикшън“ глава, цели две настоящи и още две бъдещи фантастични награди и колко бяха, 27?, куп публикувани томчета, пък макар и книги-игри, та тъй де, ако аз не успея да измисля нещо правдоподобно, то кой друг? Отидох да си взема цигара и да видя какво ще има за обед.
