собственик.
Би избра точно този момент яко да дръпне напред — 8 кила куче, но силно за трима — и както се бях втрещила, успя да ме събори. Ожулих си ръката, естествено, очилата успях да опазя обаче, болката в удареното коляно и в глезена беше ужасна; знам си аз, след десетина годинки тоя глезен за нищо няма да става; поне забравих обаче какво ме е втрещило. Докато стана и се поизтупам, колито връхлетя, размаха ми опашка, удари ми две лапи в гърба и се заигра с Би.
— Удари-се? — отбеляза причината за падането ми с леко безизразен глас и силно начленен говор.
— А, не — излъгах, първо защото така е редно, второ защото трудно се обяснява, докато кучето ти се опитва да те омотае в каишката и трето, защото… ами, когато имаш халюцинации…
Три неща веднага се набиваха в очи: че е голям, че е зелен и че съвсем не е хуманоиден. Имаше някаква прилика, понеже зеленият притежаваше две ръце и два крака, но пипалцата по врата, сплесканата муцуна и яката опашка определено убеждаваха, че не е минал и близко покрай хомо сапиенсите.
— Хек-тор се казва — отбеляза халюцинацията ми. — Това е ми-тичен ге-рой от зем-ната ис-тория, във Гър-ция къ-дето бяхме пре-ди…
— Май не беше митичен! — възразих по навик. — Съществувал е… май?
— Не-точни дан-ни? — поинтересува се зеленият.
— Не помня, — признах честно, — беше бая отдавна. Но мисля, че се е сражавал в Троянската война… или нещо такова.
— Той?
За малко да продължа по темата за Хектор, но се усетих, че зеленият гледа с поне две от четирите си очи Би. Обясних:
— Казва се Бинго. Не съм го кръщавала аз, но не бих могла да му избера по-сполучливо име… Означава… хазартна игра, като тотото. Също и добро попадение. Възклицание. Такива работи.
— Шес-тица от тото-то? — жабешката уста зина.
— И това също. Биннго-о! — имитирах старателно, с удължено „н“ и понижаване на гласа в края. Така щях да почна да му викам след още месец-два; обикновено преиначавам имената на кучетата в крайна сметка. Имах, ще имам… както и да е, Гайшето се казваше „Гаяне“ официално, но й викахме Гая, Гайше, Гайчи и какво ли още не. И…
— Три години, три години са минали… — промърморих на глас. — И четвърта година боли…
Всъщност, бяха станали повече, шеста вече, но си болеше почти все така, както лаеше на прозореца — така си и падна, инсулт… безспорно най-любимото ми куче, не успях да я спася, Господи, още я виждам насън и наяве… Всъщност ли? Три години още, докато се роди и цели шест до смъртта й! Бих ли могла да НЕ я взема, защото знам кога и как ще умре? Господи, ще я имам отново и какво от това, че земният й път ще бъде кратък? А Елза? Нея ще мога да я спася! Елзи, Елзинко, момиченце… Ваксината беше в хладилника, по дяволите, баща ми я донесе чак от Гърция и проклет да е трижди докторът, който каза, че се слагала чак на тримесечна възраст, а тя нямаше бяс в нея, можехме да я боднем по-рано и…
Конвулсивно си поех дъх, изобщо не бях усетила кога съм се разплакала, добре че Би ме дръпна отново и ме върна в настоящето. Колито беше хукнало да подпикае едно дърво в полусъборените къщи на бъдещия все още строеж, а зеленият търпеливо и очаквателно се взираше в мен.
— Нещо ло-шо? — попита, като видя, че отново го гледам.
— Спомени — отговорих лаконично и бръкнах с пръст под очилата да си избърша сълзите. — Впрочем, аз съм Елена.
Той изгорголи нещо непроизносимо, стържеше като пила по дъска.
— Име-то ми превеж-да като Юмрук-на-люс-пи — поясни.
— Люспест юмрук? — прихнах, лапите му може да бяха зелени и по-скоро пипалести, отколкото подобни на ръце, но определено не бяха люспести.
— То-ва също ми-тично име — важно поясни той. — Той ге-рой о-баче не гургхгх. С че-тири ко-пита и две ръ-чи. Тво-ето име?
— Ъъъ… казват, че значело Слънчева светлина — подръпнах Би и полека се насочих по обичайния маршрут около блока, понеже, гргхове или не, той все трябва да си свърши работата. — Идваш ли?
Зеленият издаде звук, който наподобяваше по-скоро ултразвукова свирка за кучета, само че със стържещи трели… сигурно така бих произнесла „Хектор“, ако можех да писукам толкова нагоре по диапазона. Колито се стрелна към него и пак се заигра с Би. Що се отнася до Юмрука, той се изравни с мен. Движеше се някак… преливащо. Като онези гумените, желеподобни работи, дето даже не толкова пружинират и подскачат, колкото се огъват. Канех се да попитам дали живее тук наоколо и какво всъщност е въобще… ако ожуленото на ръката не болеше вече, щях да се ущипя например. В този момент иззад блока зави мадамата с Луцко и ни махна за поздрав.
— Здра-вейте гос-пожо — обади се зеленият. Факт беше, че тя определено не се стресна от присъствието му, значи гр-каквито бяха явно представляваха обичайна гледка… пък и те двамата също толкова явно се познаваха. Човек покрай кучето си какви ли не връзки завързва!
Ухилих се на малкото черно, рошаво и истерично създание с гордото име Луцифер, изчаках ги да отминат със стопанката му и едва тогава изтърсих:
— Добре де, предавам се. Ти какво си?
Беше негов ред да се опули насреща ми с всичките си четири доста изпъкнали зъркела.
— Не. Зна-еш. Ли. — заекна, този път съвсем учленявайки сричките.
— Приеми, че не знам. Била съм, хм, закопана някъде последните десетина години, нещо такова.
— Де-мокра-цията… — понечи да ми обясни Юмрукът, но се спря навреме. — Аз. Съм. Дете-отроче. На. Посланника. Жи-веем въ онази къ-ща меж-ду двата блока. До тра-фопоста.
Не че бих й обърнала внимание на къщата, ако беше оградена и охранявана, не и като завивам на бърз ход край входа, но все пак.
— Съ-коро се нане-сохме — додаде той. — Не-сме-се засичали на раз-ходка с тебе още. Помня ку- четата — заяви с тон, който би трябвало да изразява гордост.
На този етап завихме край ъгъла на блока, излязохме откъм страната с входовете и, да, определено, къщата си изглеждаше по същия начин, само дето от едната й страна беше вдигнато строително скеле и я измазваха. Доколкото помня, беше оставена на голи тухли от предишните обитатели. А, да. Отпред имаше паркирано НЕЩО с грубо казано овоидна форма. И имаше караулка с войниче в нея.
— Тряб-ва да се при-бирам — Юмрукът изстърга нещо. — На-шият кораб и-два следо-бед. Ще хо-диш ли?
— Къде без мен! — заявих бодро, сетих се за странния намек на баба ми отпреди малко и допълних. — На пристанището ли?
— Къ-мъ три часа! Ча-о! — и зеленият зави към къщата. Хектор изтича покрай караулката, изправи се да надникне към момчето вътре, махна му с опашка и се скри във входа. Погледах след Юмрука, докато и той се прибере и се помъкнах към къщи. Имах странното усещане, че светът ми се изплъзва изпод краката и това не е свързано с падане на кръвното.
Какво, по дяволите, беше това? В едно съм сигурна — не съм преживяла в състояние на шок последните десет години, не съм ги сънувала и съвсем определено в тях не присъстват никакви зелени, опулени желатиноходещи същества, били те извънземни, подземни, надземни или каквито и да е. Да не говорим, че и до днес… до тогава… карай, до двадесет и шестия рожден ден, който съвсем определено беше гаден и с нищо незапомнящ се ден, не си струва да се сънува, та и до този момент посолствата са оградени, охранявани и непристъпни повече и от затворите по филмите. Какво ставаше?
Асансьорът. Вкъщи. Свалям каишката. Майка се е хванала да готви, от лука моментално ми се насълзяват очите. Взимам си цигара, паля, излизам на балкона, надничам навън и се дръпвам — седем години вече не живея на високо, седми етаж си е това, агорафобия, високофобия или както там се нарича. Пък и пейзажът е един такъв, ох, не съвсем същия го помня, понеже точно след това време се почнаха едни строежи, блокове докъдето ти стига погледът, а сега вместо това има къщи, още не са ги съборили, можеш да видиш чак морето отвъд и корабите на рейда като мънички точици.
— Видях те с уаргхата — отбеляза майка. — Като как са на живо?
— Зелени. Говорят странно… — въздъхнах. — Шашава работа.
Зад гърба ми лукът изцвърча в тенджерата и след малко и майка се появи с нейната цигара.
