2. ВИДРАТА ВЪЛНИЧКА
Салът пореше вълните с безумна скорост. Предният му край леко се бе издигнал нагоре, дърпан от хвърчилото. Водата от двете страни се пенеше и заливаше задния край.
— Все пак, не е лодка! — със съжаление отбеляза Броколи.
— Чудесно е! — Роро ловеше с уста водните пръски и подтичваше напред-назад като малко кутре.
Внезапно зайчето забеляза нещо лъскаво недалеч пред тях. Секунда по-късно салът се разтърси от удар. Можеха и да подминат видрата, ако Роро не се бе навел светкавично и не я бе издърпал на борда.
Тя беше в безсъзнание — гърдите й слабо се повдигаха.
— Горката! — Броколи изпитваше угризения — Как можахме да я блъснем?
— Добррре ли е? — Роро също се чувстваше виновен — Ще се опрррави ли?
— Хм, не виждам кръв, не напипвам и нищо счупено… Ударът просто я е зашеметил. Ако не я беше издърпал, сигурно щеше да се удави!
Видрата дойде на себе си след минута-две. Простена, надигна се и се хвана за главата:
— Ох, боли… Къде съм?
— На нашия сал! — Броколи извинително разпери лапи — Блъснахме те…
— Ох! — видрата седна — Ама и аз съм една зяпла… Да не видя цял сал!
— Доста бързо се движим! — обясни Роро — Извинявай!
— Няма нищо! Впрочем, казвам се Вълничка!
— Приятно ми е, Броколи! А това е ротвайлерът Роро!
— И закъде сте тръгнали?
— Прибираме се в Детелиновото селце!
— Така ли? Дали не бихте ме закарали до там? Тъкмо се връщах нататък…
— А къде си ходила?
— Търся една лодка! Стигнах чак до Киселото село, но никой не я е виждал! Изчезнала като с магия…
— О! И каква е била тя? — Броколи изпитваше определени подозрения — Да не би случайно да е бяла, с триъгълно платно и много, много бърза?
— Точно така! Прилича на излитащ лебед или поне така я описа Картофчо. Да не би да си я виждал?
— Дори повече от това… — зайчето въздъхна — Така се случи, че заспах в нея и… Продадена е в Мидения град. Нямаше да мога да се върна с нея. Но нося парите!
— Това поне е нещо! — съгласи се Вълничка — Горкият Картофчо щеше да се побърка. Разбираш ли, той е турист и не бърза заникъде — но без лодката не може нито да продължи, нито пък да се върне вкъщи!
— Може би хвърчилото ще му помогне?
— Ще трябва да говориш с него самия! — Вълничка сви рамене — А дали няма да се намери нещо за хапване при вас?
Предишната вечер Броколи бе прибрал една кокошка и, понеже и без друго бе време за обяд, той я раздели между Роро и видрата.
— Не е риба… Но е вкусно! — Вълничка лакомо се нахвърли върху порцията си.
3. КАРТОФЧО ЧАКА НА КЕЯ
Малко преди свечеряване салът пристигна в Детелиновото селце.
— Готови за спускане на хвърчилото! — извика Броколи.
Салът плавно се плъзна към брега. Вълничка скочи с въже в лапата и здраво го върза към кея.
— У дома! — Броколи блажено се усмихна.
— Виж! — Вълничка посочи с лапичка — Това е Картофчо!
По брега към тях бързаше закръглено розово прасе. Още отдалеч то се провикна:
— Откри ли я?
— Нещо такова! — Вълничка се усмихна — Картофчо, това са Броколи и Роро!
— Приятно ми е… — прасето мимоходом кимна на зайчето и продължи — Къде е?
— Мисля, че аз трябва да обясня… — Броколи въздъхна — Аз съм виновен за изчезването на лодката. Просто исках да я разгледам. После легнах в люцерната и съм заспал, а тя се е отвързала… Стигнах чак до Мидения град. Само че не можех да се върна с нея и Орехчо я продаде…
— Лодката ми! — изквича Картофчо.
— Ето парите! — зайчето свали кесийката от врата на Роро — Много съжалявам, че така се получи! Не беше нарочно, наистина! Знам, че положението е неприятно, но… Мога да ти предложа хвърчилото. Със сала то е по-тромаво, но ако го вържеш към лодка, сигурно ще пътуваш почти толкова бързо, колкото и с…
Картофчо горестно въздъхна.
— Знам една подходяща лодка! — предложи Вълничка — Видях я като слизах надолу. Съвсем наблизо е, в Маргаритеното селце! Мога да я купя и да я докарам до утре…
— Е, Броколи, поне си честен! — Картофчо отново въздъхна — Можеше да задържиш парите и да не се връщаш изобщо — или пък да се върнеш и да твърдиш, че никаква лодка не си виждал… Благодаря!
— Не съм се замислял по въпроса! — призна Броколи — Просто така ми се стори правилно… Ще вземеш хвърчилото, нали?
— Да, за него също съм ти благодарен! Вълничке, ще докараш онази лодка, нали?
Видрата кимна.
— Добре тогава! — Картофчо изгрухтя — Да се връщаме в селото, започнах да огладнявам!
4. БРОКОЛИ СЕ ВРЪЩА У ДОМА
Докато стигнат Детелиновото селце, съвсем се смрачи. Когато Броколи зърна топлите светлинки на прозорците, той си спомни думите на Орехчо за това, какво точно е домът. Едва сега той болезнено усети колко много му е липсвало селото. Нямаше търпение да се прибере вкъщи.
— Беше много интересно да пътуваме… — прекъсна размишленията му Роро — Обаче не ми се заседява на едно място. Ще имаш ли нещо против да тръгна с Картофчо?
— Стига той да е съгласен…
— О, да! — прасето радостно кимна — Наистина имам нужда от добро куче-пазач… и от приятел и спътник!
— Пррррекррррасно! — Роро облиза зурлата му — Можеш да ррразчиташ на мен!
Къщите на селцето изплуваха от мрака. Картофчо, Роро и Вълничка свиха към хана.
Съвсем сам, Броколи продължи към улицата. Приятни спомени летяха из главата му — ето там живееше Морковчо, вечният палавник и беладжия. Там пък бе домът на Тревичка… А ето и къщата на Детелинка…
Най-сетне той стигна до малката бяла къщурка, чиито прозорчета грееха особено дружелюбно и привлекателно. Отвътре се разнасяха смях и весели писъци — братчетата и сестричетата му си играеха. Той бутна портичката и несигурно спря в дворчето. Толкова весели бяха… Дали пък не бе сгрешил — дали всъщност семейството му не се чувстваше по-добре без него? Може би щеше да е по-хубаво да отиде в хана и утре да потегли а път с Картофчо без дори да им се обади? Почти се бе обърнал да си тръгне, когато чу гласа на майка си:
— Толкова ми липсва… Как мислиш — дали е жив или лежи някъде отдавна погребан?
— Броколи ли? Той е умно зайче! — баща му въздъхна — Надявам се, че е жив и е добре… Само колко ми се иска да се върне у дома…
— Каква грешка щях да направя! — Броколи се плясна по челото — Рижла бе права, наистина съм голям глупак!
