хоризонта и попита:
— А какво е това?
Заекът проследи погледа му:
— Имаш предвид морето ли?
— Морето? — Броколи се ококори.
— Разбира се! Утре сутрин сме там и ще го видиш отблизо!
3. БРОКОЛИ И ОРЕХЧО
Да се пътува със сал, както откри Броколи, беше по-забавно, отколкото с лодката. Салът си имаше сламен навес, под който Орехчо бе разположил леглото си, малък мангал и по-голямата част от стоката — дъхави подправки от някакво градче, наречено Лисичата стъпка. Салът беше някак си по-уютен и Броколи бе наистина доволен да се вози на него. Освен това вече си имаше спътник и не се чувстваше самотен.
Орехчо бе пътувал много по реката и бе пълен с какви ли не интересни истории, които охотно разказваше. Още преди да се стъмни напълно, Броколи вече беше убеден, че е изтървал най-хубавите неща в живота си, като си бе стоял в Детелинотово селце.
— Наистина много си пътувал! — отбеляза зайчето, докато седяха край мангала и чакаха лападената яхния да се свари — Бих искал да съм пътешественик като теб! Вече реших — аз също ще пътувам…
— Бих казал, че ти вече си станал пътешественик! — Орехчо се засмя — Само че, нали уж беше решил да се връщаш вкъщи…
— Какво вълнувашо има в селцето? — Броколи изхъмка — Животът е толкова монотонен…
— Да, но… — Орехчо замислено разбърка яхнията — Е, не мисли, че се оплаквам, но винаги съм мечтал да си имам дом като твоя! Нали разбираш, след усилен труд на полето да се прибереш в познатото селце, където прозорчетата примамливо светят, огънят вкъщи гори, а цялотосемейство се е събрало за вечеря… Да се връщаш винаги на едно и също място!
— Хм! — промърмори Броколи.
— Просто съвсем различно е да си имаш дом! — Орехчо мечтателно притвори очи — Нали разбираш, аз съм роден на сал. Познавам голяма част от реката. Но нито едно място не съм в състояние да нарека „вкъщи“!
— А салът?
— Ами… — Орехчо поклати глава — Не е точно това, уверявам те! Просто не е…. не е истински дом!
— Не те разбирам!
— Аз самият също не се разбирам! — заекът сви рамене — Във всеки случай, моят горещ съвет е да се прибереш у дома. Ще имаш достатъчно време да попътуваш, докато стигнеш до Детелиновото селце, а… Е, животът по реката не е само радост и песен!
— Но аз не искам да…
— Ако ти хареса да пътуваш, винаги би могъл да поемеш отново на път. Само че след като официално си се сбогувал с родителите си. Не мислиш ли, че в момента са полудели да те търсят… Може би мислят, че си се удавил…
Броколи кимна. Имаше много неща, за които да мисли и на които да се учудва, така че съвсем бе забравил приятелчетата си, татко Брюксел и мама Карфиолка… Но сега, край мангала, си спомни за тях с болезнена яснота и силно му се прииска да са заедно с него на сала… или пък той да се върне у дома, където цялото семейство е седнало на масата…
— Искам да си ида вкъщи! — въздъхна Броколи.
— Това се нарича „носталгия“, момчето ми! — Орехчо се усмихна — Обещавам ти утре, като пристигнем в Мидения град, да видим какво може да се направи за връщането ти у дома! А сега да ядем!
Броколи също се усмихна, внезапно преизпълнен с благодарност, че за разлика от Орехчо, има дом, където да иска да се върне.
4. МИДЕНИЯТ ГРАД
Когато Броколи се събуди на сутринта, реката се бе разширила чувствително и бе осеяна с малки островчета, на които растяха хилави дръвчета с причудливо извити корени. Орехчо бе застанал при направляващото весло, подсвиркваше си тихичко и от време на време отклоняваше сала от сблъсък с някое островче.
— Къде сме? — полюбопитства Броколи.
— Събуди ли се вече? Рано пиле рано пее, а? — заекът се засмя — Това, синко, е делтата на реката.
— А защо дърветата са толкова странни?
— Сега използваме отлива да слезем до Мидения град. Виждаш ли, делтата е мястото, където реката и морето се борят за надмощие. Понякога има прилив, тогава морето нахлува в делтата и вдига нивото на водата. Виждаш ли черните ивици на стволовете на дърветата?
— Коя от двете?
— Умен въпрос! Долната ивица. При прилив водата стига до там… После обаче настъпва отливът и реката се втурва в морето. Тогава нивото на водата спада и оголва корените… Ти не се събуди, но част от нощта прекарахме закотвени за един от островите, докато приливът отмине. Ако имаме късмет, до час-два ще стигнем Мидения град. Иначе… — Орехчо сви рамене — Е, ще се наложи да почакаме до следвакия отлив!
— А горната ивица?
— Какво? А, да! Когато зимата свърши и снегът се стопи, настъпва пролетното пълноводие. Нагоре при вас реката става много бурна, а тук долу в делтата всичко се наводява.
— И ивицата показва докъде е стигнала водата?
— Точно така! А сега, ако нямаш нищо против, иди да запалиш мангала и да свариш чай за закуска! Добре ще ми дойде една чашка за загряване!
Делтата постепенно се разшири още повече, островите изчезнаха и Орехчо насочи сала към десния бряг.
— Наблюдавай този хълм! — нареди той — Но гледай внимателно!
Броколи така и направи.
Не след дълго салът отмина хълма и иззад него се показаха равни зелени поля. А на брега… Зайчето чак забрави да диша от удивление.
Отдалеч градът напомняше на гигантска мида като онези, които чичо му Хмел беше донесъл като спомен от скитанията си. Беше кремаво-бял, накъдрен по краищата, изящно заоблен и осеян с лъскави проблясъци — досущ като седефени люспи по мида.
— Прекрасен е, нали? — Орехчо потупа Броколи по рамото — Бях съвсем малък, когато го зърнах за първи път и оттогава идвам насам поне три-четири пъти годишно, но още не съм се наситил на гледката!
— О! — успя да отрони Броколи.
— Добре дошъл в Мидения град, синко! — Орехчо кимна усмихнат — И дано ти хареса тук!
ВТОРА ГЛАВА
БРОКОЛИ В МИДЕНИЯ ГРАД
Когато отиваше да се къпе на реката, зайчето Броколи видя една много красива лодка. Тъй като дълго време собственикът й не се появи, Броколи реши да я разгледа, но заспа в нея и не усети, как лодката се е отвързала. Люляно от вълните, зайчето спа до сутринта и когато се събуди, откри че е отплавало далеч надолу по реката. Ужасено то си мислеше, че ще умре, носено завинаги от водата, но попадна на Орехчо,
