Време е да затварям!
— Не може ли само още един път? Моля ви!
— Наистина трябва да приключвам! Мръкна се вече! Пък и родителите ти сигурно ще се притесняват за теб!
— Те не са тук! — Броколи неохотно слезе от въртележката — Наистина, не може ли да…
— Виж, синко, за мен — а особено пък за теб — е много опасно да замръкваме на открито! Хайде, все има някой, който да се грижи за теб! Върви си вкъщи!
Броколи се сети, че бе обещал на Орехчо да се прибере в „Котвата“ преди здрач и кимна:
— Утре мога да дойда пак, нали?
— Разбира се! А сега бягай вкъщи!
— Накъде е морето?
Невестулката му посочи една далечна примигваща светлинка:
— Това е фарът, който се намира на остров Фод, навътре в морето. Няма начин да сбъркаш посоката!
— Благодаря! Довиждане и до утре!
— Всичко хубаво!
Броколи опипа раковината в джоба си и, спокоен, че не я е загубил, хукна надолу по посока на фара.
3. ЛИСУГЕРЪТ СМРАДЛЬО
Миденият град някак изведнъж бе изгубил привлекателността и дружелюбието ди и това много учуди Броколи. Бе все още сравнително рано, но всички магазини бяха със спуснати решетки, на прозорците на къщите висяха плътни пердета, а по тъмните улици минувачите бяха рядкост. Зайчето подмина няколко ярко осветени кръчми, от които се носеше музика — но това само правеше тишината из пресечките още по- зловеща.
— Никога повече! — прошепна Броколи, докато се оглеждаше за фара на един ъгъл — Никога повече!
— Какво „никога“? — стресна го нечий дрезгав глас.
Зайчето се озърна. На близкия вход се бе облегнал дребен и доста проскубан лисугер.
— Ами, ъъъ… — Броколи се колебаеше как да постъпи.
— Не се страхувай, няма да ти сторя нищо лошо! — лисугерът се приближи — Казвам се Смрадльо! А ти?
— Броколи! — зайчето неволно отстъпи назад. Откъм лисугера се разнасяше отвратителна смрад на гнило, канал и мърша.
— И, хм, закъде си се разбързал, Броколи? — Смрадльо пристъпи още малко към него.
— Ами, прибирам се вкъщи, господине!
— И къде е това?
— „Счупената котва“! Там сме отседнали… Само че май аз… — Броколи отново се огледа. Къщите бяха твърде високи и фарът изобщо не се виждаше.
— Май си се загубил, а? — Смрадльо въздъхна — Обзалагам се, че не можеш да откриеш фара на Фод!
— Откъде знаете?
— И аз не го виждам от тук! — лисугерът меко се засмя — Е, ако нямаш нищо против, мога да те заведа до „Котвата“!
Броколи се поколеба. Наистина имаше нужда от помощ — градът го плашеше до смърт. Но и Орехчо, и невестулката го бяха предупрждавали за опасностите след здрач — а Смрадльо вонеше ужасно и определено изглеждаше опасен. Така че зайчето отговори:
— Не, благодаря! Само ми кажете накъде да тръгна!
— Както желаеш! — лисугерът сви рамене — Ето натам! След няколко пресечки вече би трябвало да можеш да видиш фара!
Броколи кимна и хукна по улицата.
Смрадльо му бе казал, че скоро ще забележи фра, но той започна да си мисли, че е бил излъган. Бягаше и бягаше, а мигащата светлинка не се появи. Накрая Броколи спря разтреперан и изхлипа. Започваше наистина да се плаши, че окончателно се е изгубил и вече никога няма да открие Орехчо… Зловещата тишина наоколо го караше да си представя спотаени навсякъде чудовища.
— Проблем ли имаш, хлапе? — попита някой зад гърба му.
Броколи подскочи с писък, но топлият приятелски глас принадлежеше на представителрен борсук със засукани мустаци. Борсукът вдъхваше доверие и зайчето се успокои.
— Загубих се! — каза то.
— В Мидения град това е едно от най-лесните неща! — съгласи се борсукът — Къде са родителите ти?
— В Детелиновото селце!
— С кого си тук тогава, така далече от къщи?
— С никого. Е, с Орехчо, но той ми е просто спътник!
— Хм! И накъде беше тръгнал?
— Към „Счупената котва“!
— Случайно ми е на път… Да те заведа ли?
— Ами…
— Ела, хайде, не се страхувай! Ела по-близо!
Броколи се приближи. Борсукът с изненадваща сила го сграбчи. В свободната му лапа се появи къс нож, който той опря до гърлото на зайчето с обиграно движение:
— Ако викаш, ще те заколя!
— Аз…
— Тръгвай с мен — и нито звук повече!
Броколи изхлипа. Изобщо не бе очаквал такъв развой на нещата. Бе се измъкнал благополучно от един бандит само за да се натъкне на друг и…
— Спри, Скубльо! — тихо, но зловещо заяви Смрадльо.
— А? — борсукът сепнато се огледа — Уплаши ме, знаеш ли! Помислих, че е някой полицай!
— По-лошо е! — Смрадльо излезе от мрака на близкия ъгъл — Това хлапе работи за мен!
— Но… — Скубльо отдръпна ножа, без обаче да пуска Броколи — Той не каза нищо такова!
— И да не е луд! А ако ти си ченге под прикритие?
— Май си прав! Съжалявам! Наистина не знаех!
— Просто го пусни и се махай!
Борсукът направи точно това. Броколи искаше веднага да хукне, но краката му бяха като залепнали за земята.
— Неразумно от твоя страна да се доверяваш на първия добре изглеждащ минувач! — Смрадльо цъкна с език — Ела, ще те заведа в „Котвата“!
Броколи се разтрепера, когато той го докосна.
— Няма страшно! — Смрадльо го притисна към гърдите си и ласкаво го потупа — Отиде си вече! Хайде, да вървим!
— Но… За-за-за-защо? — заекна Броколи.
— Скубльо с това си изкарва хляба. Отвлича малки дечица, обучава ги и ги продава като слуги…
— А ти?
— Аз съм само дребен просяк! — Смрадльо поклати глава — Не съм нищо по-добро от Скубльо, но, уверявам те, поне не посягам на деца… Що се отнася до теб, приятелче, ще е по-добре да научиш едно- друго за Мидения град. Пък същите неща важат навсякъде!
— Да не се доверявам на представителни господа, а на такива като теб ли?
— Не! Всъщност не се доверявай на абсолютно никого, когото не познаваш! Не искам излишно да те
