Пиер Пьоло
Грубо в мозъка
1
След заминаването на агентите от застрахователното дружество „Том-Фил“ двама клиенти, които Диф Билби не познаваше, бутнаха вратата на магазина. Посрещна ги радушно.
Повече от час Диф и младежите говориха за комикси (напълно забравена повествователна форма, обединяваща рисунка и текст) и обсъждаха възможностите за размяна. Младежите се оказаха нещо повече от осведомени любители — от думите им стана ясно, че притежавали заедно множество албуми и дори по два броя добре запазени вестници и илюстровани седмичници за младежта от седемдесетте години. Купиха един албум на Жольо и още един на Дрюйе, без корица, но пък оригинален. Отидоха си с обещанието, че скоро ще дойдат пак с цял куп броеве в два екземпляра…
Сега цялата улица тънеше в сянка; само високите поцинковани покриви на сградите пламтяха под слънцето. След горещите часове на деня хората се разхождаха нагоре-надолу, смущавайки гълъбите наоколо. Диф Билби не бе вече самотният крушенец сред мъртвата планета отпреди малко.
Чувстваше се не тъй потиснат. Част от огромната умора, която тегнеше в кръста и краката му, бе отлетяла. Още се потеше обилно, ала вече не обръщаше внимание на това и не изваждаше кърпичката от джоба си. Все още си спомняше за клиничното сведение и разните професионални съображения на Матийо Вилмо, един от застрахователните агенти, но тяхната разяждаща сила бе понамаляла (или онова, което бе почувствал…). Смъдеше го гърлото. Струйка пот се спусна по лявото му слепоочие и продължи да го гъделичка досред бузата му, осеяна с червеникави косми.
15 часът и 12 минути по неговия часовник. Времето пълзеше. Диф Билби, 25-годишен, метър и седемдесет и пет, сто и тринадесет килограма… Ким Сиова, тридесет и три годишна, умряла преди пет години… Диф би дал цяло състояние (каквото не притежаваше), за да види тозчас, че денят свършва. Ала протяжни часове щяха дълго още да рушат по малко търпението му, докато червеното слънце затъне най- сетне там, сред мъглите на запад по едва забележимия хоризонт на гигантския град. Денят, когато застрахователните агенти идваха на посещение, бе истинско изпитание за Диф. Той обаче така и не можа да си обясни откъде беше тая тревога, която достигаше връхната си точка в момента на срещата, после значително спадаше, ала само нощта я заличаваше докрай.
Диф се измъчваше от мисълта, че с идването на застрахователните агенти в неговия свят на доброволен отшелник неминуемо нахълтваше враждебната нему действителност. Не искаше и да чуе за нея. Калъп за нещастие, за постоянно насилие за ограбване, ето какво бе тая действителност… Затворническа халка, нахлузена на шията му от рождение, за да го мъчи постоянно. И когато повярва, че е успял да се нагоди към нея и по някакъв начин да й се изплъзне, ето че усмирителната ризница се затегна още: със страшен вой светът заяви за своето задушаващо присъствие и причини злополуката, която уби или почти уби Сиова — спасителния му пояс.
Причината, поради която Диф Билби се приютяваше в миналото — старите книги и произведения, свидетели за друг подход към действителното, който само въображението на един читател можеше да приеме, — лежеше може би там, в тоя страх от неприемливото настояще, чиито заплетени схеми никак не съответстваха на собствените му стремления. Диф бягаше, укриваше се, доколкото можеше. Още не бе затънал в лепкавите тресавища на шизофренията, нито бе заключен като Ким в такъв сложен locket-in1, но понякога се питаше дали не отиваше натам. Някак болезнено го привличаше това плъзгане, изопваше нервите му и го възбуждаше; същевременно един непознат горчив страх разбъркваше ума му, пресушаваше гърлото му и почти го сковаваше: в тая опасна кратка игра страхът неминуемо се оказваше по-силен от привличането.
Действителното Диф го приемаше по една-единствена причина: с намерението някой ден (кой знае кога!) да си извоюва от него една независима сфера, един вид сателит като за него… защо не, хубаво ще си върне заради своя потискан гняв, който засега съска под пепелта; ще подрони устоите на целия градеж…
Уловеше ли се, че обмисля подробно възшествието на своята лична утопия, Диф сериозно се питаше дали вече не бе полудял. Бързо биеше отбой, гмурваше се в някое спешно занимание, което го поглъщаше целия.
Нещо съвсем конкретно. Почти не използваше своя приемник ОПС; предпочиташе да се сблъска с простия лик на предложената му (наложената му) тиранична действителност, да възприема непосредственото си обкръжение със собствените си сетива, със собствения си мозък. Както се борави със сравнително „просто“ за употреба оръжие, което ти е винаги на разположение, помага ти да устоиш. Чрез книгите черпеше от литературните извори на едно минало, което замайващото настояще бе смазало под бесните си удари. Настоящето — зейнала паст със зъби от слонова кост. Диф постепенно се бе превърнал в един поносим бунтар, И с всеки изминал ден научаваше повече…
Той машинално подреди няколко касетки по рафтовете в раздела „Приключения“ и отново погледна хронометъра си: 15,3О часът. Пръстите му оставяха влажни дири по кутиите на касетките. Петната от пот под мишниците и на гърба на сакото му от лошокачествено кадифе се уголемяваха. Преглъщаше с мъка. Помисли си дали пак не развива тая проклета топлинна ангина, от която вече бе страдал.
Диф прекоси магазина и се изкачи по спираловидната метална стълба, която водеше в дневната на горния етаж. Стъпалата изскърцаха под тежестта му.
Няколко часа преди това по тия стъпала се бяха изкачили двамата застрахователни агенти… Появяваха се редовно на шест месеца от пет години насам. Проверяваха, сверяваха, подхвърляха по някоя и друга насърчителна дума. Заминаваха си. Към случая с Ким Сиова неизменно пристъпяха с многократно и мъчно обяснимо клатене на главата… нещо средно между състрадание, отчаяно недоумение, описване, раздразнение… За Диф обаче всеки път имаше куп заслужени похвали…
Диф се запъти към кухненския бокс, плъзвайки отчаян поглед по ламаринената мивка, затрупана с мръсни съдове, мазни чаши и цяла планина празни консервни кутии от очукан алуминий, за които нямаше място в препълнения с боклуци найлонов чувал. Празни бутилки и кутии от бира изписваха пъстър фриз пред фурната. Миризмите ставаха някак по-плътни; привлечени от тях и от топлината, всички мухи из къщата пируваха по безредната купчина от прибори и изтърбушени опаковки.
Диф измъкна бутилка вода от хладилника, свали капачката с палец, шумно отпи четири-пет големи глътки направо от бутилката, опразни я и я остави при другите. Няколко секунди търси с очи капачката, която се бе търкулнала на пода, и не я откри.
Като утоли донякъде жаждата си, Диф излезе от кухненския бокс.
И остана като закован насред стаята. За миг му се стори, че Ким го гледа, че го гледаха като
Не, Ким не го гледаше.
Беше все тоя неин поглед от злополуката насам: втренчен, безизразен. Очите й бяха широко разтворени, със странно избелели ириси — преди бяха зелени, понякога с дълбоки сини сенки, с опияняващи отблясъци.
Преди, дами и господа, когато Ким Сиова бе на двадесет и осем години, а Диф на двадесет, те се влюбиха неудържимо един в друг (от пръв поглед, както се казва) и смятаха да се обичат дълго, безкрайно дълго, а нямаха време да стигнат дори до прага на съмнението. Преди Ким бе здрава хубава девойка, на ръст почти колкото Диф, със свободно отпуснати заоблени гърди под блузите и любимите й цветни рокли- ризи, възпълничка в талията и ханша, но тъй приятна за окото, когато ходеше или вършеше нещо. Имаше обло лице и блед нежен тен, какъвто имат само истински червенокосите жени — господи, колко червена бе косата й! Същински пожар, пещ, вулкан! Преди тя имаше едри сочни устни и чипо носле: когато се смееше, то ставаше още по-чипо, а очите й се притваряха. Преди,
