спокойно, умерено, демократично, либерално, религиозно, с божията помощ! Луди, в чиято памет са заличили подробностите от тяхното минало, за да посеят кълновете на нова опустошителна лудост, родена от човешката амбиция; грях, сторен след първородния, грехът на една нова ера, с невъобразими последици. Минало до немай къде мъгляво, окастрено, осакатено. И ако днешните луди си спомнят за атомното — и безименно — унищожение, което на един дъх заличи Израел и палестинското движение, то кой е чул да се говори за по-раншното, за Хирошима и Нагазаки? И за всичко останало? Кой освен онези, които все още се интересуват от няколкото оцелели книги и видеофилми? Какво са направили с
Той пресуши чашата си. Алкохолът пареше в гърлото му.
— Или съм наистина луд. И то само аз.
— Никой не ти желае нищо лошо, Диф. Знаеш ли… може би не е добре за тебе, дето стоиш винаги…
— Не говори така.
Летита повдигна леко едното си рамо.
— Не само ти говориш такива неща. Случва се и клиенти да ми разказват, че насън се срещнали с някаква девойка. Но аз си мисля, че са го преживели в ОПС. Мисля, че са имали нужда от това. Схемата е същата, Диф.
Диф остана като втрещен, със зяпнала уста. Страх помъти погледа му.
— Диф, не се сърди, че ти казвам това.
Ала Диф никога не се сърдеше. Не чак дотам. Във всеки случай не избухваше. Той каза:
— Изключено е. Никой не може да разкаже същата история. Пък и аз не съм го сънувал, а съм го преживял. Не ми отнемай това, Летита. Недей. Изобщо не съм гледал предавания на ОПС от много години.
— Не съм казала, че лъжеш. Но… Диф, и аз понякога сънувам такава история, по същата идеална схема, за която говорят някои клиенти. Може и да идва от предаванията ОПС, или защото много ни се иска…
Диф повиши тон:
— А ужасите на Ким? Да не съм ги измислил аз? Защото много ми се иска, така ли? Четири пъти се „сливах“ с нея чрез сходни вълни при обратна биокомуникация. И видях! Видях ужаса, който я е обзел, цялата световна памет, всички радости, всички скърби, всичко… ВСИЧКО! Всичко, което мозъкът й е записал несъзнателно и съзнателно, всичко, каквото е чула, прочела и премислила, целият този адски карнавал, който вилнее в съзнанието й в един непоносим въртоп. Ето от какъв ужас тя иска да избяга, само че не знам дали ще успее, разбираш ли? Сигурно този ад застава пред това, което й внушавам. Е, какво, измислил ли съм тези образи?
Летита не отвърна.
Седнала до масата с прикован в Диф поглед, тя побутна настрани тавичката с остатъците от яденето.
Диф въздъхна. Погледна ръцете си, празната си чаша.
— Та това е — каза той. — Беше време, когато виках, крещях, че искам да дишам свободно — да дишам нещо друго, а не тая чудновата въздушна смес, която ни предлагат. А онези казваха: Диф Билби е непоправим. Исках да стана творец, да създавам произведения за ОПС, представи си. За да им изкрещя, че съществувам. Те не ме приеха. Не съм зачитал някои съществуващи норми. По онова време аз не бях дебел. Да съм тежал само няколко килограма повече от тебе. Ама само с един удар счупвах маса. Търчах по събранията на разни опърничави и побъркани момчетии, искахме да оправим света, да разобличим злоупотребите с миналото и сериозно мислехме как да търгуваме с предавателите ОПС. Разбираш ли?
Той се надигна с мека усмивка на лицето. Помълча прав, мъчейки се да запази равновесие. Подви колене, вдигна сакото си и отново пак се изправи.
— Сега… пак ме прихваща от време на време. Редя изречение след изречение и все едно и също. Но гневът ми не може вече да крещи, защото знае, че е напразно — като всички думи, като всичко друго, като всичко, което не минава през каналите на ОПС. И така преживявам в един свят редом с техния и този свят бавно-бавно отмира. Всъщност не е толкова далече от света на Ким. Ти сигурно си права: лудият, болният, параноикът съм аз. Отлъченият. Само, разбираш ли, даже и да е вярно това, аз се чувствам по-цялостен, по-жив, отколкото ако се бях качил на кораба с всички. Смешно. Умираш и се чувстваш жив. Само защото те боли.
Той метна сакото на рамо, поколеба се, сетне излезе. Затвори вратата след себе си.
Летита остана да седи, дори не помръдна. Седмици или месеци по-късно той щеше да се върне и тя щеше да чуе същата реч, същата лавина от думи, същата история. А бе истина, че от известно време мнозина клиенти разказваха събития, подобни едно на друго: срещали насън девойка, която им се изплъзвала и бавно умирала, като символ, затворен в едно незнайно минало, неща от този род… Щеше да се завърне, дебел и потен. И да говори, да говори. А тя нямаше да проумее и половината от този монолог, повтарян до безконечност. И щеше да му отвърне със същите думи.
Понякога се питаше имаше ли истина в думите на Диф Билби. В началото тя поглъщаше всичко. Но сега, откакто и други взеха да повтарят същото…
Заричаше се някой ден да го проследи скришом и сама да се увери в съществуването на тази девойка, изпаднала в състояние на… как му казваше той?… синдром „locket-in“. Но едва ли щеше да го стори. Дълбоко в себе си тя предпочиташе тази играчка да продължава.
Представяше си го как вкъщи говори на този жив труп, как напъхва стомашната сонда в мумифицираната уста…
Той щеше да се върне. Щеше да говори. А това й харесваше. Беше различно от другите дни. Харесваше й също да я боли. Доплакваше й се от това.
Значеше ли то, че и тя бе жива? „Само затова, че те боли“ — бе казал Диф Билби…
А Диф Билби се завръщаше „у дома“, влачейки крака по тротоара. От време на време поспираше и задъхан се облягаше на някоя стена. Главата му бе леко замаяна. От изпития алкохол, естествено.
7
Даниел спусна козирката и хвърли поглед към малкото огледалце от вътрешната страна на колата: лицето му изглеждаше ужасно. Погледна Дидие Ларзан — и той не изглеждаше кой знае колко по-добре. Даниел си помисли, че причината за мъртвешкия им цвят бе зеленикавото осветление на подземния паркинг. Ларзан се усмихна, но това не оправяше нещата.
— Би могъл да продължиш с колата… — започна Даниел (с което искаше да каже още: „И ще дойдеш да ме вземеш утре сутринта, ако ти е удобно“… Въпреки успокояващите заключения на приятеля му, не му достигаше кураж да седне на кормилото, преди да са го прегледали основно…)
— Не се тревожи — прекъсна го Ларзан. — Ще взема такси на стоянката — така е най-добре.
— Добре. Както искаш… Още веднъж благодаря.
— Стига си си блъскал главата. Не си струва. Утре рано ще се видим в Управлението… и ще се заема с твоята клиентка.
— Отлично. Съгласен съм. Благодаря ти, приятелю.
Излязоха от колата. Даниел взе чантата си, после заключи вратите. Ларзан приближи и го тупна по рамото:
