— И престани да ми благодариш на всяка тридесета секунда!
Даниел намери сила да се усмихне и се загледа подир Дидие Ларзан, докато се отдалечаваше към изхода на паркинга. Настана тишина. Зелена и душна. Даниел се запъти към асансьора, следвайки указанията на светлинните стрелки (също зелени); извървяваше разстоянието два пъти дневно в едната или другата посока, от години насам. За първи път това ходене му се стори дълго и си помисли, че дори не е забелязвал сивото циментово обкръжение. Обзе го странно чувство, граничещо с тревога. Но това място се числеше към най-сигурните, каквито могат да се намерят в самия център на Стар Париж. Затънтени предградия, паркинги на големи комплекси и коридори на метрото, подслоняващи всевъзможна покварена фауна — все познати неща, от времето преди моралното и духовно обновление, когато в обществото, останало без способни водачи, разкъсвано от настървени властващи вълци, се множаха всякакви лешояди. Това време си бе отишло.
Даниел повика асансьора: петнадесети етаж.
Беше му по-добре. Но далеч не бе в най-добрата си форма. И тази тежест под лъжичката… може и да бе от удара в кормилото, но едва ли. Премеждието го бе разтърсило психически, почти бе сигурен, че неговите програмирани за видеоприемане ОПС мозъчни връзки бяха разстроени (пък и Ларзан не бе отхвърлил това предположение) и че това вероятно е дало отражение върху другите невронни възли. С една дума: стрес. Тревога. Отпадналост… Това, че предстоеше да се види със семейството си, не оправяше нещата. А пък и едва ли щеше да посмее да се усамоти за ОПС.
Забеляза една дълга драскотина по облицовката на асансьорната кабина, имитация на тиково дърво, и машинално се замисли над тази аномалия.3ащо? Защо все нещо нарушаваше това успокоително, безлично, с една дума, незабележимо еднообразие? Така ли е било и преди? Отдавна ли? Ако е тъй, то как не го е забелязал?
И защо изведнъж отдаде значение на този въпрос?
Мярна му се и друга налудничава мисъл: „С мен става нещо необичайно…“, последвана тутакси от куп нови коварни въпроси: „Защо аз? Какво съм направил? Аз съм едно
Помъчи се да си придаде спокойно изражение.
Неизменният декор на неговия апартамент се затвори зад него. (Неизменен? А защо да се променя? Защо предметите наоколо трябва да отразяват с нещо необичайно събитието, което бе объркало целия му следобед? Що за идея!…) Апартаментът на Даниел Монклеман и неговото семейство, подобно на петстотин хиляди други апартаменти, беше украсен според наложилата се мода и най-новите практически и естетически представи, предавани по всички програми за жилищно обзавеждане по мрежите ОПС. Стандартен модел съвършено гнездо, житейска рамка с всичките му усъвършенствания и предимства, чийто замисъл и осъществяване са били най-сериозно проучени от ведомствата по строителството, за да осигурят максимално благоденствие за настанилите се в него наематели или собственици. И тук се свърши с царството на настървените инициатори и предприемачи отпреди обновлението: тези вълци, вкопчени в друг стил, чиято единствена цел бе да съберат накуп своите жертви (плячката си!) в клетки, наричани от тях функционални и „модерни“.
Матилд го посрещна с обичайния подозрителен поглед, който му отправяше всеки ден, но той предпочете да не й обръща внимание и да си придаде бодър вид. Ала без да прекалява, за да не предизвика пак въпроси и намеци с хубавото си настроение. Никак не му се искаше да се впуска в подобен род престорено-любезна препирня с едва скрибуцащия тон на навика. Най-малко пък тази вечер!
Матилд започна първа:
— Какво става с тебе?
Ха сега де. Все пак бе по-безопасно от вечното: „Изглеждаш ми много весел…“ Ако всичко бъде наред, разговорът щеше да заобиколи въпроса за неизброимите случаи на поквара и нямаше да избие в люта ревност и стенания на изоставена жена.
Децата бяха в стаите си и слушаха курсовете за допълнително образование чрез аудиозапаметяване или гледаха академична телевизия (тъй като бяха малки, те нямаха право на законно ползване на ОПС, макар че положението на Даниел позволяваше някои нарушения на правилника), а може би слушаха музика със слушалки.
Даниел се строполи в креслото си и заразказва. Разказа за интерференцията и за малкото премеждие, причинено от това явление. Спомена, че Ларзан го бе придружил, без да уточнява от кое заведение го бе повикал.
Противно на всяко очакване, Матилд прояви искрено съчувствие. Загрижена маска легна на лицето й, наклепано с блестящ грим, с който тя се мъчеше да надхитри годините. Внушителна в дългата си рокля на виолетови клонки, тя се приближи и спря на две крачки от Даниел.
— Утре ще се прегледам основно — каза Даниел.
— Гладен ли си?
Нямаше викове, нямаше: „Какво ще кажат в управлението?“, нито: „Много ли е ударена колата?“ Та тя не била толкова неприятна… само да не беше тъгата по един силует, отлетял заедно с младостта и родените по задължение три деца, само да не беше отвращението й от секса, може би от ретроградно религиозно убеждение, и яда му, че не при всички е така. Само…
— Не, благодаря, още съм разтърсен. Само съм жаден.
Тя му наля чаша сладък алкохол, а той просто искаше вода — но не каза нищо. Кога за последен път бе проявила такова внимание… Даниел наистина вече не си спомняше.
Той отпи от ликьора. Научи, че децата и Матилд се нахранили. Понечи да каже нещо и не намери какво. Разпокъсаният разговор се завъртя около произшествието. Оловна тишина властваше над апартамента, над цялата сграда, над всички сгради по улицата, над тези от площад „Сен Жак“, над целия град. Ако Матилд не бе Матилд, Даниел би станал, би я взел в ръце и биха стояли дълго така, за да избягат от тишината чрез съприкосновението на телата си. Но това бе Матилд. И той почувства тъга.
Тя се разположи в любимото си кресло и притвори очи. Няколко секунди по-късно ритъмът на дишането й подсказваше, че се е вглъбила в една от програмите, предавани по петте мрежи ОПС.
Тя възприемаше вътрешно заобикалящия я свят, напуснала бе скромната почивна станция на своя дом. Ала тази вечер Даниел не смееше да стори същото. Отново се почувства сам, изоставен, треперещ, пред една врата, която се боеше да отвори.
Остави чашата сладникав алкохол. Почака. Дебнеше някакъв шум, някакъв дъх. Постепенно обстановката му се стори отвратителна и толкова враждебна, че реши да превъзмогне тревогата си и да пристъпи прага.
Ларзан бе прав, хипнозапаметяването беше в ред. Даниел въздъхна с облекчение и потъна в ОПС. Премина от една мрежа в друга, като включваше наум адекватните невронни връзки, без да прибягва до върховата програма за деня (все още се боеше, изпитваше смътен страх при мисълта, че си играе с огъня и отива твърде далече…). Избра 3-та мрежа с новините за деня.
В будно състояние възприемаше правилно, сетивата му продължаваха да отразяват околния свят малко замъглено, но с необходимата зоркост. (Ако на вратата позвънеше посетител или някое дете слезеше от стаята си и се вмъкнеше в просторната всекидневна, Даниел тутакси щеше да изключи.) Някъде дълбоко в съзнанието си той се виждаше седнал в креслото у дома си и същевременно увлечен в центъра на някое събитие; възприемащо го вътрешно, преживяваше го като пряк и заинтересован очевидец. Силата на възприемане в ОПС зависеше от интереса на телезрителя и от таланта на режисьора или водещия. Даниел можеше да бъде единственият събеседник на репортера говорител и дори един от участниците в събитието; можеше да бъде привилегированият ученик на което и да е културно-информационно предаване; да се слее с героя от някоя пиеса, знаейки точно как ще постъпят другите действащи лица. Сега той проследи филмов коментар за неотдавнашното посещение на папа Еварист I (навремето го бе преживял супердиректно в ОПС, а не като някои хора — в действителност, придружено с всичките му неудобства. Той обаче бе видял всичко, чул бе всичко, следвал бе Негово Светейшество стъпка по стъпка…). Научи, че по време на своята обиколка папата извършил такива дипломатически чудеса, та чак отцепилите се поклонници на свети Петър
