заговорили за връщане в неговите редици. Ако това тъй важно обединяване се осъществявало, то щяло да открие нова ера в историята. Докато изживяваше коментара и се усмихваше заедно с говорителя, Даниел се запита какво ли мислеше Матилд по този въпрос. Щеше ли обединяването на поклонниците на свети Петър и Всесветското християнство да ознаменува сближаването на Матилд и Даниел Монклеман? Предаването се проточи до късно с една поредица от политически дискусии, засягащи възможността за обединяване на тези две крупни религиозни движения. Главните представители на другите религии изразиха мнението си но въпроса. Едни разобличиха тази демагогска маневра от голям мащаб, други — по-предпазливи, засегнати в техните чувства на вярващи, ала надушващи кокала, подбраха крайно внимателно изразите си: например Съюзниците на бъдещето и техният говорител Пони Каро. Дори Опозицията СКИ едва-едва си показа зъбите.
През притворените си клепки Даниел забеляза, че Матилд стана от креслото. Той изключи своя ОПС. Тя бе гледала същата програма. Но въобще не говориха за това. Не бе нужно: бяха имали едни и същи преживявания, споделили бяха една и съща доза информация. Даниел се чувстваше много по-добре… Освободен от тревогата. Отиде да види децата — но те спяха.
Легнаха си. Даниел показа на жена си синкавото петно на стомаха си. Тя го посъветва на другия ден да иде на лекар. Той обеща.
Матилд се настани удобно в леглото си, подпряла гръб на възглавниците. Щеше да използва нормалната фаза на своя парадоксален сън, за да визуализира програмираните си сънища, с други думи, една-две пиеси с научнофантастичен сюжет.
Колкото до Даниел, той реши да не се намесва в собствения си сън. Тазвечершният опит ОПС бе минал добре, ала не биваше да вика дявола.
Това се случи посред нощ.
Позна я веднага — избраната, единствената, очакваната. Дойде при него засмяна, ала без предизвикателство. Музиката бе оглушителна, но той не я чуваше. Виждаше само нея.
А пък стаята беше просторна, светла, подредена как да е — тоест без да може да се отнесе към никакъв стандартен модел за обзавеждане. Фантастична стая. Като някои апартаменти, обитавани от артисти, тихи луди извън общоприетите норми и отношения. Някаква непокорна свобода… ала изкусителна. По стените имаше гравюри, на пода възглавнички, килими, книги (КНИГИ!), вестници, екзотични и чудновати неща. Багри.
Беше в дома й. В нейната обител. Толкова й отиваше. Снопове светлина припламваха в косите й, озаряваха снагата й. Тук, у дома си, тя бе съвършена. Такъв един особен свят, топъл, неповторим. Неин свят. Тя се усмихваше и му го поднасяше. Споделяше го с него.
Толкова щастлив бе, че думите засядаха в гърлото му. И ТАКА, ЛЕГНАЛ ДО МАТИЛД, КОЯТО ТИХО ХЪРКАШЕ, РАЗТВОРИЛ ШИРОКО ОЧИ, ТОЙ СЛУШАШЕ КАК УЖАСЪТ СЕ НАДИГА, ТУК, В СТАЯТА МУ НА ПЕТНАДЕСЕТИЯ ЕТАЖ. Тя го покани с една ръка, сетне разпери и двете, сякаш му поднасяше дар и му казваше: това е за теб. И за мен.
Като нейната красота не сте виждали и насън. Беше не само физическа, разбирате ли? А вътрешна красота. Съвършенство на душата, ще кажат вярващите. А тя не беше вярваща. Нито пък той.
Ала една нова вяра проникваше в сърцето му, в главата му. Той не вярваше в идеи, в догми, в интелектуални схеми, в нравствени предписания, във всички тия умозрителни построения, в чиято основа един ден непременно ще съзреш онази пукнатина, онзи недъг, който с един замах ще помете лъжесъвършенството на градежа. Но той вярваше в нея. Тя съществуваше, тя бе това, за което никога не би посмял да си мисли.
Тя носеше в себе си такава вяра, разбирате ли?
Вярата, че едно живо тяло е цяло богатство, че ръцете са съвършени художествени творения, че е хубаво да се смееш, да плачеш, да се храниш. Да вярваш, че очите на другия могат да виждат отвъд нормалния спектър, че очите са сътворени и за да говорят, устата — да мълчи, кожата — да се надява, ръцете — да се радват на бъдещи милувки.
Тя седна, сетне полегна на възглавниците. Той също. До нея. Без дори да се докосват. Времето им принадлежеше. Да, всички години, всички векове. А сега им предстоеше да разберат и да вкусят мига. Трябваше да свикнат с тази нова вяра в самите тях, отекнала като летен гръм.
Тя каза:
— Наричам се Ким.
Даниел се изправи в леглото си, плувнал в пот; челюстта му бе скована, сякаш бе крещял без глас. Бе останала стаята и нейният полумрак, тишината. Оставаха смътните очертания на няколкото функционални мебели и хъркащата маса Матилд. Но този следобед тя се казваше Даниела… и аз бях тя!
Значи се беше повторило.
Както първия път, без да го желае, при изключен приемник и предварителна хипнопрограма в състояние на покой. Против волята му. Да, той не беше в ред. Той или приемникът. Един от двамата. Или и двамата? Дали пък не приемаше пиратски предавания, както бе подхвърлил Ларзан?
Споменът за преживяното бледнееше, изтласкан от силен пристъп на безпокойство. Искаше му се да забрави, ала и да си спомня. Никога не бе улавял предаване с такова въздействие. Бе докоснал с пръст съвършенството, беше като забранено богатство, което бързо се стопяваше.
Смаян, Даниел остави времето да тече, седнал в леглото. Бавно и неумолимо тревогата и страхът се сляха в една отчаяна тъга и от очите му бликнаха сълзи. Наоколо му вече нямаше нищо, за което да се хване.
Като не можеше да издържа повече, той стана и бързо се облече, забравил, че Матилд може да се събуди всеки миг. Излезе от стаята, после от апартамента.
Прекоси тичешком паркинга с бледите светлини.
Хронометърът в колата показваше четири часа и тридесет минути.
Денят розовееше в безоблачното небе. Даниел полетя из улиците, пое по някакъв измислен маршрут и се загуби. Озова се на терасата на едно кафене и беше първият клиент на келнера с подпухнали клепачи.
Точно в осем часа той пристъпи прага на фоайето в управлението на „Том-Фил“. Търговският директор Ж. С. Бекен не можеше да го приеме. Даниел настоя. Секретарката му хвърли странен поглед и учтиво, но сухо го помоли да почака.
Нямаше го и Дидие Ларзан. Никой не можа да му каже защо.
Както сновеше из чакалнята, в един миг зърна отражението си в стъклото на една стенна гравюра. Рошав, блед, с набола черна брада и смачкана яка на ризата. Бързо отскочи до кабинета си и грабна бръсначката от тоалетната. Среса се, приведе в ред облеклото си. Резултатът не беше кой знае какъв. Не можеше да се пребори с това коварно безумно пламъче, което гореше дълбоко в очите. Отново слезе в приемната.
В девет и половина Ж. С. Бекен се съгласи да го приеме.
Даниел поздрави мъжа, седнал зад обширното бюро от истински махагон. Той бе неговият пряк началник и почти приятел. (Само условно не си говореха на „ти“.)
— Имам неприятности — съобщи Даниел.
— Така и предполагам — каза Ж. С. Бекен и на облото му лице се изписа искрено съжаление.
И той му съобщи, че вчерашната му клиентка, госпожа Мюриъл Тодоба, е починала. Защото използвала новия си ушен апарат от трето поколение, без да се подложи на предварителна хипнотична настройка за желаната визуализация, а Даниел Монклеман, макар и продавач, се бе съгласил да й постави апарата незаконно, след като спал с нея, и невротехникът Дидие Ларзан бе съучастник в тези злоупотреби.
Знаеше всичко.
Дори това, че пиратски предавания от непознат източник смущаваха от известно време официалните програми, по-точно тези, които излъчваше 5-а мрежа ОПС на честота А.Т.-Д.А. 623/Х.12. Но тези интерференции идваха на второ място.
Главното бе смъртта на една клиентка на „Том-Фил“ по вина на негови продажни служители — продавач-представител и невротехник. Главното бе общественото положение на пострадалата (кварталните организации в Стар Париж открито поддържаха движението „Вярата на човека“) и сътресението от скандала, което неминуемо щеше да затъмни блясъка на фирмата „Том-Фил“.
