Грубо в мозъка

— Пак затънах. За четвърти път.

Летита знаеше за какво говори той, сигурно беше се досетила: идвал бе предишните три пъти и пак бе пил.

Диф си наля втора чаша. Отпи малка глътка.

— Защо? — попита Летита.

Клекнала пред него, тя се поколеба за нещо… после отиде и седна на една пластмасова табуретка пред масичката си.

— Защо ли? — повтори като ехо Диф Билби. — За да разбера, предполагам. Защото вече не издържам. Всеки ден чакаш и чакаш, надяваш се, че нещо ще се случи, всеки ден вярваш, че утре ще бъде по-добре… Разбираш ли, всеки ден се пъхам в главата й, за да прочета на тоя гаден сенситометричен екран топлинните промени във вулкана от цветове, с надеждата да открия някое място, което ще отговори положително на моите внушения! Божичко! Всеки ден все това взиране, все тая история, все тия думи! Нейната история, но също и моята! Нашата история! Крещиш с кротки думи и очакваш, че някое кътче от тая проклета памет ще се събуди, ще добие отново форма и ще й върне съзнанието, ще й вдъхне отново живот и ще й даде средство да се бори с урагана, който я убива. Всичко това… в някои моменти е по-силно от мене: трябва да го споделя с нея. Знам ли. Сякаш очаквам, че нещо ще се промени, че мъчението ще се свърши. А то… всеки път е обратното. И положението сякаш се влошава.

— Невротехниците, които…

— Те не разбират повече от мене! Понякога и по-малко! Пет пари не дават за това! Колко ли такива случаи има по света, Летита? И за колко знаят невротехниците, които навестяват Ким? Нищо не знаят те. Нищо! Нито те, нито някой друг, нито аз… Разбираш ли? Гаранционният период на „Том-Фил“ свършва след пет години. Нима има по-голяма възможност Ким да оздравее през тия пет години?

Диф отпи нова глътка. Вече не викаше, а нареждаше глухо, понякога гласът му се повишаваше и спадаше от само себе си.

— След пет години край на всичко. Те ще престанат да плащат обезщетение. Ще я откарат в болница и там тя ще свърши за по-малко от три седмици. Поради липса на внимание, на грижи. След пет години нищо няма да се промени. Кой ще се занимава с нея после? Кой ще отделя по един час всеки ден да се мъчи да я свестява, като й повтаря до безкрай съвсем конкретни неща от живота й? Онези ще престанат да плащат. Та те се опитаха да го сторят дори след добиване на гаранцията за при крайна нужда, под предлог, че Ким имала обременено минало и психически смущения, че е вземала опиати и тем подобни глупости… Мъчеха се да изкарат, че тя сама си е навлякла някакви видения по ОПС, като е вземала опиати. Глупости! Ама тая не мина.

— За пет години тя ще оздравее — каза Летита.

Дошъл бе да чуе това, макар то да го дразнеше, макар и да знаеше, че момичето не мисли какво говори. Дошъл бе да си възвърне силите.

Да изживее няколко мига насаме с едно човешко същество, което се отдаваше на крехката игра на човешкото общуване. Но погледът му отбягваше приемника ОПС, закачен в крайчеца на лявото ухо на Летита.

Колцина като него в Стар Париж и оттатък границите му живееха със свободни уши (освен онези, които още нямаха средства да си позволят един или друг модел от „скъпите“ играчки ОПС)?

— Ще оздравее… — рече Диф и опразни нова чаша.

Ръцете му трепереха. Потта се стичаше на едри капки по лицето му. В стаята бе топло въпреки отворения към тъмната улица прозорец. Отвън долетяха весели гръмки гласове. Диф остави чашата си. С големи усилия (поради дебелината си, но и от алкохола) свали сакото си и го пусна на под. Ризата му беше мокра.

— Ще оздравее… Известно време ще използват пенсията й, каквото е останало. Или не: ще си го сложат в джоба. Ще остане само магазинът. Как мислиш, ще мога ли да преживявам от него? Ще ми го оставят ли? Досега си мълчаха, защото се грижа за Ким, родителите й не са живи, а няма други наследници и те предполагаха, че ще узаконим връзката си. Днес идваха двама гадни контрольори, с контрольорски мухи, с контрольорски фрази. Казвах им, че пенсията на Ким си е за нея, вземам от парите само колкото е нужно за лечението. Сигурно и ти вярваш, че е така?

— Не знам.

Фурната изсвири. Летита я отвори и извади оттам тавичката, чието съдържание се бе изпекло под действието на микровълнов сноп лъчи. Сложи го на масата.

— Наистина ли не си гладен?

— Е, добре, лъжа е — каза Диф с притворени очи. (Летита започна да яде.) — Това е чиста, абсолютна лъжа. И те отлично го знаят. Без пенсията аз щях да съм на улицата, а Ким отдавна да е умряла. Постъпват така, понеже са хуманисти, затова се и преструват, че ми вярват, когато разигравам великодушие.

— Не говори така, Диф.

— Хуманисти са, изпотрепват се за добрите граждани, непрекъснато го доказват на всичките тия овце, дето постоянно са включени към ОПС. Така е открай време и все повече ще вървим натам. Сигурно си мислиш, че ще мога да преживявам, като продавам реликви на неколцина луди от носталгия по миналото или на побъркани колекционери. Докато Ким бе жива, го правех, да. Защото и двамата обичахме това. Защото вярвахме в него. Скъсвахме се от старание, само и само да разширим продажбата. Вярвахме…

Летита лапна една хапка, доста странна на вид — на мирис обаче бе сравнително добра. Ядеше, без да се интересува от съдържанието на блюдото, вторачила сив и неподвижен поглед в Диф.

— Ти много я обичаш, Диф. Тя сигурно е необикновена. Знаеш ли, Диф, това, дето толкова силно я обичаш, сигурно има някакъв смисъл. Много бих се радвала да се запозная с нея.

— Да се запознаеш с нея? С една мумия? С жив труп? Вярно, беше необикновена. По дяволите, никой никога не ще я види освен мен, застрахователните агенти и невротехниците. — (Не беше вярно: понякога горе се качваха клиенти приятели, които я помнеха отпреди…) — За първи път се срещнахме на един рок-концерт на открито. Бяхме свалили слушалките си. Слушахме с ушите си, гледахме с очите си, дишахме с кожата си. И така се почувствахме близки. Тя бе с осем години по-възрастна, но това нямаше значение, нищо нямаше значение; нито каквото бях правил до този момент аз, нито каквото бе правила тя. Имала е законна връзка с някакъв тип на име Том, но той умрял при някаква гадна злополука. Мисля, че го е обичала. Заедно се радвахме на този концерт накрай града. Трийсетина хиляди човека се бяха затворили вътре в слушалките си, а няколкостотин като нас „вдишваха“ направо звука и зрелището. Да, но сред тоя шум бяхме само ние. Случва се, знам го. Искам да кажа: знам, че не може да бъде другояче, но не знам защо се е получило така. Но е вярно. До болка е вярно. Останахме там много след края на концерта. Разговаряхме. Тръгнахме си и тя ми разказа за магазина. Имахме същите влечения, същите надежди. Обичахме същите неща, криволичехме по същите пътечки в покрайнините на света. Можеш да си представиш какво значи да срещнеш един ден някого, който те разпознава от пръв поглед, когото си чакал безнадеждно, и ето че той се появява от една бездна, за да повярваш отново, че е имало защо да чакаш.

Летита бе оставила вилицата-лъжица… На кървавочервените й устни трепна усмивка. Бледата, дребничка, костелива, безформена в пеньоара си Летита с кръстосани голи дълги крака, при това с протрита от ботушите кожа под коленете. Летита — замъгленият поглед. Летита — мъглата.

— Понякога — прошепна тя (за кого ли?) — си мисля, че си луд. Не се сърди, Диф.

— Навсякъде гъмжи от луди — каза отпусналият се на леглото мъж. Беше се облакътил на коленете си, коремът му се сплескваше над бедрата. — По улиците, по домовете. Навсякъде е пълно с луди, вторачени в един и същи шизофреничен и параноичен модел на света, затънали в едно и също мливо, с които ги засипва ОПС. Закачили са по едно апаратче на ухото си и само сменят едни изфабрикувани образи с други. Толкова са луди, че вече не вярват в друг модел, не могат да възприемат нищо непрограмирано. Луди, принадлежащи към едно семейство, всички вкупом усмирени в ризницата на един и същи синдром, луди, които са обединени, точно така, уеднаквени, луди, които гримасничат на една и съща дължина на вълната. Изтръгнати, люшкани без посока в едно настояще, което уж се градяло за тяхно добро, упътвани към едно бъдеще, което щяло да бъде възможно най- доброто (да не забравяме, че тук-там над тая надежда тегнат заплахи и я заглушават),