силно, че кокалчетата му бяха побелели. Гръдният му кош бе невредим…
— Изглежда, че предпазният ви колан се е откачил — каза пазачът. — Само сте се ударили, това е.
Даниел се запита беше ли закопчал или не колана, преди да потегли. Не можа да си спомни нищо. Промълви:
— Може да имам нещо счупено…
Тежка болка го стягаше в ребрата, по целия му гръбначен стълб от тила до опашната кост пробягваха бодежи и още не бе се отърсил от тая странна замъгленост, изпълваща главата му.
— Само сте се ударили, друго няма — каза пазачът. — Добре, че не сте вдигнали голяма скорост, иначе щеше да е лошо. Помъчете се да се измъкнете оттук.
Даниел се напъна да отлепи ръцете си, вкопчени за кормилото. Вратата се бе отворила от удара. Той излезе предпазливо от колата. Краката му го държаха. От съседните къщи прииждаха хора и между тях той зърна синеблузите силуети на хората от изследователския институт. Обиколи колата, пресмятайки щетите: изкривена броня, срутена мазилка на една стена в портиерната.
— Добре съм — каза той на пазача в отговор на въпросителния му поглед.
Въпреки това човекът го хвана за лакътя и го въведе в стаичката си. Тук, на хладно, той дръпна един стол и Даниел се строполи на него. Почувства, че така болката още повече се усили. Пазачът му наля нещо и Даниел го изпи без колебание. Алкохолът го шибна. Топлината се изкачи до бузите му. Беше буквално мокър от пот.
— Мисля си какво може да се е случило с вас — каза пазачът. — Честна дума, карахте като охлюв и току свърнахте от пътя и тръгнахте право към ъгъла на портиерната. Рекох си: ама какви ги върши тоя приятел? Видях ви зад волана. Викнах ви от моя прозорец. Изглеждахте ми съвсем занесен.
— Прилоша ми — каза Даниел. — Моля ви се, кажете на тия хора да си ходят…
Пазачът потърси фуражката си и я намери на земята — бе паднала, когато скочи през прозореца. Излезе от стаята. Даниел го чу да се разправя с хората и да ги успокоява. После се върна и затвори вратата след себе си.
— Прилоша ми — повтори Даниел. — Ударът… сега ми е добре. Задържах се в оная къща с една клиентка, госпожа Тодоба, и веднага след това излязох на слънце. А вътре в колата беше истинска потилня. Май съм получил слънчев удар.
— Възможно е. Имахте късмет, че не карахте бързо. Трябва да внимавате с тая лятна жега. Да ви налея ли още една чашка?
— Не, не, благодаря! Чаша вода, ако обичате… Пазачът кимна. Пийна още една глътка направо от шишето, остави го и тръгна да пълни чаша вода от една малка мивка…
Даниел остави застрахователната си карта и писмено заключение за злополуката, подписано от пазача. (Даниел запази едно копие за „Том-Фил“ и за поправките на колата.) Ръцете му трепереха, иначе се чувстваше много по-добре.
Два пъти пазачът го попита дали ще може да кара колата, Даниел отговори, че може, и кимна, когато човекът го посъветва да вземе предпазни мерки и да отиде на лекар. Едно счупено ребро било дребна работа, обаче трябвало да се лекува незабавно, за да няма усложнения. Даниел обеща да стори всичко, каквото иска пазачът.
Качи се в колата под все още загрижения поглед на добрия човек. Моторът слабо пърпореше, автоматично изключил от скорост при сблъсъка. Даниел даде заден ход и пое по пътя. Група любопитни мъже и жени, отдалечили се едва на трийсетина крачки, го наблюдаваха, докато прекоси кварталната бариера и потъне сред вълната от коли.
Караше бавно и предпазливо.
Слънчев удар… разбира се, не беше. А бе нещо съвсем друго. Нещо като лошо предаване ОПС, когато запаметяващата настройка е погрешна. На няколко пъти посегна към закачения за месестата част на ухото си приемник, като че ли можеше да разбере нещо пипнешком. А дали не бе повреда в приемника? И неволно да е уловил някое неконтролирано предаване от директно излъчвана програма. Неволно да е хванал образ от неизвестен канал, прехвърлил границата на съня? Което можеше да означава повреда в приемника, с други думи, неизправност в интегрираната хипнопрограмираща кортикална система. Та това е върхът на падението за един продавач на приемници ОПС. Да стане самият той жертва на една от тия досадни истории, чийто минимален процент изтъкваше по всевъзможен начин пред своите клиентки…
Или бе нещо друго.
Каквото и да бе, Даниел реши да кара много внимателно.
Административните сгради на „Том-Фил“ бяха разположени близо до телевизионната кула на ДДОК (Дружество за директен отдих и култура — или 5-а телевизионна мрежа), до моста Грьонел, а това беше доста далече и Даниел се страхуваше да пътува сам след случилото се, крие опасност за него. Трябваше да предупреди за това, да потърси помощ. Инспекторите по безопасността не се шегуваха с тия неща — и имаха право.
Даниел необезпокоявано измина част от пътя, прекоси моста пред Архиепископията и отново се озова на остров Сите. Забеляза, че несъзнателно следва маршрута, който си бе намислил, преди да загуби съзнание. А от преживяното с госпожа Тодоба в стомаха си усещаше някаква горчива каша, почти отвращение.
Продължи да кара и машинално пое по моста Сен Луи. Паркира пред бара с фасада от червеникави камъни и надпис в стил „ретро“ „Веселата хубавица“. Въздъхна дълбоко и облекчено, че се е добрал дотук благополучно. Постоя зад волана.
Тясната улица, потънала в спокойна сянка, притъпяваше някак шума и отблъскваше нетърпимата жега. По тротоарите между високите тъмни стени и спрените коли се движеха минувачи: човек веднага можеше да различи постоянните обитатели на двата бряга на Сена от „чужденците“ туристи, дошли от всички общности на Конфедерацията, други от по-далече или просто от някой кът на Франция, пък дори и от съседните квартали на Стария Париж. Всички носеха в ухото си приемник ОПС, дискретно или в стил „рококо“.
Спокойна вечерна атмосфера обгръщаше това кътче на Париж. Даниел погледна хронометъра на таблото: денят си отиваше. Още дълго щяха да се нижат протяжни часове и кротко да се стопяват в угасващата светлина, преди да настъпи нощта и да сложи край на победоносното слънцестоене. След като бе текло стремително, ето че сега времето бе замряло и Даниел интуитивно чувстваше, че предстоящите минути щяха да се нижат с още по-мъчителна бавност.
Той излезе от колата, заключи вратите, обърна гръб на една двойка, която раздаваше позиви за някаква току-що родила се (вероятно) религиозна секта, и влезе в бара „Веселата хубавица“. Дълбок полумрак с преобладаващи червеникави тонове, маси и бар от лакирано дърво, дискретно проблясващи медни предмети под топлите погледи на еднооките аплици. Момичетата сервитьорки, с едва покриващи задника им плисирани полички, с плътно затворени до врата, но добре запълнени корсажи, очакваха клиента на единия край на бара или сновяха между масите. Тъй като Всесветското християнство бе премахнало проституцията с декрет на Олга Дерие, президент на Френската република, втора поред от женски пол, в някои барове, ресторанти и хотели видяха да разцъфват много приятни за окото цветя, кръстени „домакини“, момичета сервитьорки, момичета посрещачки и т.н., а съставът на тези очарователни батальони очевидно далеч надхвърляше по брой персонала, необходим на тези заведения. Момичетата си избираха клиенти, определяха срещи, държаха стаи в града, „работеха“ в извънслужебно според посочено от тях разписание и нагласяваха нещата така, че никога да не излизат от хотела, бара или ресторанта, сподирени от някой клиент. Ако за по-сигурно плащаха на техните работодатели за „покритието“ (което и правеха), то сумата беше постоянна и се даваше на четири очи. Контролиращите служби много скоро разбраха, че не са в състояние да се борят. А някои наивници продължаваха сериозно да се питат къде се крие разликата между
Едно момиче се запъти към Даниел, кацнало на токчета-кокили и изкусително кършещо снага, но с уморен поглед. Той бе яхнал една табуретка и го изчака да се приближи. Когато застана пред него, той потрепера като някой, който се пробужда, усмихна й се бегло и поклати отрицателно глава. Момичето се нацупи леко с начервените си устни, мълком се завъртя и се върна на предишното си място на другия край
