Грубо в мозъка

Лекарят свъсваше вежди и за няколко секунди ставаше много страшен, сетне лицето му се проясняваше.

— Вие нямате представа за тези неща, господин Монтра. Никога не сте виждали действителността зад тия развалини.

Тате беснееше, устата му се изкривяваше, погледът му ставаше зъл:

— А кой ги е направил тия развалини, както казвате вие? Да, питам ви аз, дето нищо не зная…

— Грешка на миналото, докато хората намерят разумно решение.

— Тук за нас миналото е вечно.

Те се припираха. Серж се чешеше. И разговорът свършваше все по един и същи начин, лекарят се усмихваше със съжаление, вдигаше рамене и си тръгваше. Мама отпушваше тубата с помада и мажеше кръста на Серж. Тате изпадаше в нервна криза и излизаше.

По телевизията даваха приключенията на Диф Билби. Ежедневен анимационен филм. Заглавие на предаването: „Не следвайте лошия пример на Диф Билби.“ Диф Билби бе едно непоносимо хлапе, вършеше само глупости и затова здравата го наказваха през последните тридесет секунди от предаването.

По могилите край кариерите децата от селото играеха на Диф Билби. Серж бе Билби. В началото — защото децата решиха така, понеже беше най-малък, а по-късно по свое желание. Даже някак си успяваше да спечели, хе-хе-хе, малка лична победа, къде с извъртане, къде подмолно — с опияняващото усещане на сила, колкото и нищожно да бе: дълбоко в тоя затънтен край, притиснат между кратери и могили, едно шест и половина годишно момченце дълбаеше проход, за да избяга. Това бе победата на злото, и то безнаказана. Порасне ли, каквото ще да казва тате, той ще измисля приключения за телевизията(а защо не за ОПС, средството да приемаш и направо да изживяваш в мозъка са видеопредаването — за това говорят толкова често, колкото и за войната, и то навсякъде, та чак и по „нормалната“, телевизия, плющят нанизи от лозунги, декламирани от засмени говорители и говорителки, видимо започнали да оглупяват: „Елате в Голямото семейство на ОПС! Бъдете с нас!“, „Живейте със самото събитие!“, „Поставете се в центъра на заобикалящия ви свят!“, „ОПС ви дава уникално и максимално възприемане на действителността!“ и т.н.). Той ще съчинява истории и така ще се разплати за всичко. Ще каже това, което други никога няма да посмеят да кажат. Ще стане автор на прочута серия, в която един друг Диф Билби ще победи!

Ще разкаже за шумкарите в планината, които не искаха да разравят земята им, да тровят водата им, да преорават горите им, да горят земята им със сярна киселина.

Скоро серията с Диф Билби свърши. Замести я друга драматизация, която показваше човекоподобни животни: в нея лошият бе вълк. А какво е това „вълк“? Прилича на тия мръсни подивели кучета, дето скитат къде ли не, обясняваше тате.

Имаше едно момиченце на име Мюгет. Родителите му държаха онова кафене с магазинчето в края на селото. Навремето, когато мините били още в експлоатация, заведението поддържали баба й и дядо й, ама умрели от някаква мръсна непозната болест. Мюгет все хитруваше, три дни ходеше на училище, два отсъстваше. Беше на четири години. Или на пет. Имаше огромни зелени очи, гнойни пъпки край устата и кървящи струпеи в носа. За един бонбон се търкулваше от могилката в калта или сваляше гащичките си и учудено гледаше как по-отворените момчета я гъделичкаха между краката. Или се събличаше гола. Един ден едно от големите момчета, дванайсетгодишно, каза, че щяло да й направи дете, жива кукла, и й подаде четири бонбона.

Съблече я и разкопча панталона си. Големият повали насила Мюгет, тя закрещя. Това продължи дълго, големият довърши забавлението си с бутилка от кола: Мюгет вече не крещеше, зяпачите не се смееха. От нея течеше кръв. Те се разотидоха, а тя все стоеше там. Големият ги накара да се закълнат, че няма да казват никому нищо, иначе ще им види сметката. Веднага набедиха един тип, който бе имал истории с малки момичета. Напразно крещеше той; че е невинен, бащата на Мюгет го повали още същата вечер с един пушечен изстрел — по-точно с четиринадесет, толкова съдържаше пълнителят на неговия праисторически „Уинчестър“ 30/30. След това онзи тип представляваше купчина кайма. Четири дни по-късно откриха дванайсетгодишното момче, обесено с кабел от велосипедна спирачка на една метална греда в разнебитения навес, където играеха. Беше се покатерил по една стълба на два метра от земята (или го бяха повдигнали горе). Примката почти бе прерязала врата му.

По-късно Серж щеше да разкаже за една банда момчета, забравени от света сред мъртвешкия пейзаж, и за едно четири-пет годишно момиченце, изнасилено за четири бонбона с една бутилка от кола, докато пукне като животинче. Щеше да разкаже за един тип, който крещеше през плач: „НЕ СЪМ АЗ! НЕ СЪМ АЗ!“, докато шестият куршум не му пръсна черепа, щеше да разкаже за едно обесено момче, с изкривен врат, с подут език като синкав мехур, изскочил от устата му, с боси и покрити с мръсотия крака.

Защото никой нямаше да разкаже за тези неща на телевизионните екрани. Съществуваха само Диф- Билбовци и зли вълци, които получаваха заслуженото.

Той щеше да говори за бащата на Мюгет, който отново взе пушката няколко месеца по-късно и уби жена си и накрая себе си. Разправяха, че дошли някакви момчета и му разказали истината за смъртта на Мюгет… Разправяха…

Веднъж, когато Серж бе на десет години, от полицията дойдоха да арестуват баща му. Прекалено дълго бил чакал за работа, а това не било законно. Мамел ги.

Дядо бе умрял.

Мама получи само една пенсия заради работата, която тате бе вършил много отдавна. Види се, не можеше да чакаш за работа и да получаваш парична помощ повече от две години. Май че тате доста ги е мамил. Натовариха го за града. На принудителна работа под надзор.

— Боже, ами сега какво ще правим? — безучастно се завайка мама.

Както бе предрекъл лекарят, селото опустяваше. Нямаше и три хиляди жители. Някакви съмнителни типове взеха да посещават мама. Доста време мина, докато Серж разбере и приеме, че тя бе намерила такъв изход за своите проблеми. Не й се разсърди.

По-късно щеше да разказва как мама…

Първоначална насока в образованието си получи в едно съседно село оттатък кратерите и могилите, село с чисти къщи и почти зелени поляни наоколо. Един доста приятен тип го изслушва цели часове. След това реши да го измъкне от клоаката му и да го настани в града, в едно семейно общежитие под опеката на държавата. Серж въобще не реагира. Още бе зашеметен от гледката на зелените поляни.

5

Не смееше да погледне надолу, сигурен бе, че ще види нещо ужасно, ако погледът му слезе до гърдите. Смразяващ страх пъплеше по него. Беше се вцепенил от това, което го бе сполетяло; представяше си счупеното колело на изтръгнатия волан, намушкания в гръдния му кош лост за управление като някакъв назъбен кол и кръвта, готова да бликне при най-малкото му движение. Вледеняващият страх го обзе цял, почувства някаква зашеметяваща вълна да се надига в него и му прилоша. Пазачът му говореше нещо, надвесен през отворената врата на колата му. Даниел гледаше как мърдат червените му устни, окръжени със синкава брада. Кой знае защо си помисли: „Ако ще и по четири пъти да се бръсне на ден тоя тип, пак ще си е такъв.“ Пазачът отваряше и затваряше уста като риба в аквариум. Ушите на Даниел бучаха.

„Какво се е случило с мене? Потеглих с колата и после… Станах някой друг, друга, казвах се…“ Споменът се разпокъсваше, подробностите се пукаха като мехурчета и проблясвайки, замираха — като сън, чиито нишки се губят миг след пробуждането. Прилошаването му премина. Даниел дойде на себе си, макар да бе още силно разтърсен.

— Господине! Господине! — викаше го пазачът.

Той, който само допреди няколко часа се бе сторил на Даниел толкова зъл, сега, под въздействието на тревогата, се бе преобразил. Посегна да разтърси Даниел, но той му кресна:

— Не ме пипайте! Воланът е забит в корема ми! Бързо повикайте лекар!

Човекът погледна към волана, сетне отново към Даниел. По бледите му бузи изби лека червенина. Дори се усмихна бегло:

— Не бойте се, господине. Воланът си е на мястото, държите го с ръцете си. Вижте. Вижте.

Даниел се поколеба, но го послуша. Да, воланът си беше на мястото, а той го стискаше с две ръце тъй