Тук бяха всички: Даниела, нейните родители, съсипани, осмени, бесни, и психиатрите, и педагозите, и съветниците по ориентирането, и адвокатите. В огромния салон, под бледите погледи на фотографираните прадеди, върху мокета и килимите, между пъстрите мебели, инкрустирани, позлатени, украсени, тапетите, златните неща, мазилката, имитираща мрамор, въобще имитацията на истинско материално богатство. Всичките са тук. А навън валеше. Беше такъв хубав дъжд! Чуден проливен пролетен дъжд! Невиждан порой, как само плющеше по еркерите на фасадата и стъклата и шибаше асфалта на улицата!
Събраха се в пещерата и за сетен път опитаха да ги сдобрят, дано пък, преди да се реши и произнесе присъдата за развода на детето с родителите му. Сдобряване ли? За Даниела това бе все едно да заличи годините на борба, да приеме да върви по предначертания път, за да угоди на татко-мама, да се изучи и стане генетичка или техничка по ОПС, с две думи, да се насочи към почтена професия. Като татко, който управлява въздушния трафик на цяла Франция (не беше единствен, но по думите му излизаше така…), и като мама, която работи в лаборатория за генетическа селекция към агрономическия институт. А Даниела така и не знаеше какво иска да прави. На дванадесет години човек е отговорен за себе си и тъкмо затова има право да не се стреми още към нищо определено, има право да се противопоставя на натиска от всички страни, ако се съмнява…
— Приемате ли да се сдобрите и заедно да тръгнете отново по пътя на…
— Не.
НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ! НЕ
Да се махне от тая пещера! Да забрави съдийските муцуни!
Беше на дванадесет години и половина. Присъдата бе произнесена и с помощта на заседателите (които си получиха паричките) Даниела спечели. Даниела се разведе със своите родители. Те бяха обвинени в зле насочено възпитание и морални насилия. Осъдиха ги да й изплатят, когато поиска, значителна сума, за да може да осъществи това, което наистина желае — и за което бе създадена — под благосклонния надзор на съветниците по ориентирането.
Спечели! Свободна е!
Мама умря след шест месеца. От скръб и от яд.
Горката мама.
Даниела бе тринадесетгодишна, а чичо Хартю (ама че име!) беше висок и слаб, прегърбен, едното му рамо бе по-високо от другото и само се смееше, а очите му излъчваха истинска топлина… А сега е вече четиринадесетгодишна, веднага свикна с новото име, което си бе избрала, времето беше слънчево, а чичо Хартю се смееше, май не трябваше да се осланя сляпо на неговата безкористност, славен Хартю, мръсен Хартю… Даниела, не, вече не е Даниела, пушеше контрабандната миризлива трева, ще рече, продавана с разрешително, а какво пречеше да се фалшифицира едно разрешително, обикновено си затваряха очите, сигурно разбираха, но какво от това? От тази трева песните и образите ОПС танцуваха и беше смешно. Нищо не разстройваше по-добре една програма ОПС от цигара с миризлива трева, не всяка програма, разбира се — с една дума, когато искаш да ти е приятно… Всички знаеха, че предаване ОПС се разваля с миризливата трева, с транквиланти, с медикаменти. Ето защо всеки телезрител бе длъжен да се подложи на предварителен невропсихологичен медицински преглед. Ето защо любителите на транквиланти и на всякакви разстройващи препарати са главно из средите на долните класи, сред онези, които нямат материални средства да си купят един ОПС. Съвсем логично. Имаш ли мангизи, едното не пречи на другото, иначе бройката наркомани бе минимална, не си струваше да се тревожат. Имаха си по-важни работи. Даниела бе на шестнадесет години. НЕ, не ДАНИЕЛА! Как не… Разбира се, че е тя: Даниела. Шестнадесетгодишна и вече собственичка на магазин. Как умееше да запълва живота си, умееше и обичаше. Той се казваше… казваше се… музиката се лееше безспир, от сутрин до вечер, багрите шеметно кръжаха в Даниелиния стомах, в главата й, обливаха я и я пронизваха, тя бе само багри. Той се казваше… хайде, спомни си… още малко усилие…, казваше се Антоан, да, Антоан, но му викаха Том. Антоан, Том Верес. Точно така. Караше като луд, седнал зад волана на своята „Бронко–420“ (каква антика), не се интересуваше нито от книги, нито от нещо друго освен от техниката ОПС, да, особено когато предаваха надбягвания. Имаше белег горе на лявата си скула и друг под дясната си гръд, и още един… Том. Том Верес. Госпожа Том Верес. Не: госпожа Даниела Мор… и после Том избледнява, Том изчезва. Том полита сред трясъка на железариите на своята „Бронко“. Воят на ламарината…
… смачкана. Болката мушкаше гръдния кош на Даниел Монклеман. Отвори очи и погледна замаяно, като паднал от друга планета. С празна глава. С глава, пълна със свистене. Празна и бучаща.
Видя как пазачът прескочи перваза на малкото си прозорче — фуражката му отлетя.
Разбра, че колата му е изскочила от пътя и е връхлетяла право върху портиерската будка. Ала не знаеше кой път, коя улица, коя будка, кой пазач. Сетне в паметта му изплуваха някакви образи…
Видя тежките гърди на гола жена с дълги черни коси и виолетови очи. Той…
Не разбираше нищо.
4
Говореше се за война.
Думата се споменаваше често в разговорите на големите (дори и на пет-шестгодишните деца) и най- вече на възрастните. Изглежда, че нещо ставаше, тъй като думата не звучеше по предишному: произнасяха я както с устните, така и с очите. Големите, осем-девет-десетгодишните, повтаряха каквото бяха чули да казват родителите им или казаното и видяното по телевизията. В тогавашния свят онези, които имаха приемници ОПС, се брояха на пръсти. Едва ли знаеха за тях. Имаше предимно стари академични апарати с цветни екрани и катодни лампи, та дори и черно-бели. С идването на 2026 година Серж започваше шестата си година.
Спомняше си обаче, че хората говореха колкото за войната, толкова и за Европейската конфедерация. Свързваха ги и ги противопоставяха.
— Татко, какво е това Европейска конфедерация?
И ако татко не беше в лошо настроение, има охота и достатъчно червено вино в жилите си, започваше:
— Сине, това е нещо дяволски добре измислено! Тоя съюз ни обединява с куп страни, получава се страшно як блок и по-добре да си нямаш с него работа.
Звучеше много утешително, особено след като цял ден си слушал глупостите на няколкото хлапета от тайфата, които искаха да минат за всезнайковци и за престиж се впускаха в какви ли не гибелни пророкувания. Ако дядо се случеше вкъщи, поклащаше глава и отсичаше:
— Нищо подобно! Ама че си наивен! Ако се случи нещо лошо, другите блокове официално няма да си помръднат и малкия пръст, само ще чакат да приберат каквото остане накрая.
Серж решително не проумяваше нищо.
— Я не бери грижа толкова. Дядо ти май не е с всичкия си.
Всеки път, щом дядо му вземаше думата, го изслушваха, а после го коряха, че не бил с всичкия си. Татко се дразнеше и излизаше. А мама казваше: „Пак успяхте да го ядосате.“ Серж се измъкваше лекичко и отиваше при другарите си или заставаше пред телевизията.
Даваха равнината. Най-старите хора като дядо още помнеха времето, когато на нейно място е имало планина. Бяха я виждали с очите си. Бяха участвали в голямото подравняване. Когато говореха за това, ставаха сериозни, очите им не изразяваха нищо, само съжаление. Съжалението, че са постъпили така, и мъката, че не са могли другояче. Или това, или смъртта. Дори изборът им бе измама. Сделка с глупци. Мнозина вече ги нямаше, за да разкажат. Измряха. Измряха от злополуки в гигантските открити мини, от радиацията, от причинените от нея болести — ракови заболявания, обгаряния, кожни болести. Разядени от всичко това.
И то за какво, за нищо, единствено заради работата. Заради мините, дето са давали всякога само оскъдна руда и подир двайсетина години ги изоставиха, както и безплодните хълмове, флотационните басейни и утайниците, съоръженията за първична обработка.
За всичко това по телевизията не казваха нищо. Ала старците, и дядо, и татко, и другите, разказваха. А на двеста километра наоколо може и нищо да не знаеха, нищо от това да не ги тревожеше. Впрочем на двеста километра оттук се намираха градовете. Градът. (Всички те си приличаха, разрастваха се,
