предградията им се сливаха едни с други чрез множеството улици, съединени като невронните връзки на огромен мозък.)
— Ето виж, мойто момче, планината беше там, там и там. Е, не е била като Монблан или американското Колорадо. Дума да не става. Казваха им Върховете, ей там, на онова място, достигаха 1200 метра. Заоблени планини, покрити с гори, радваха окото. Лете, пролет и есен всичко зеленееше, отвсякъде грееха какви ли не цветове. Пък и дивеч имаше, знаеш. Сръндаци, зайци, глигани. А ей тука беше истинска долина.
И дядото обясняваше какво е това „долина“. Серж кокореше очи, седнал на най-долното стъпало на общежитието. Дядото седеше на най-горното и свиваше цигара от миризлива трева: казваха, че била цяр срещу рака на белите дробове… Серж гледаше как вдървените пръсти увиваха хартийката около зеленикавата смес. Старецът запалваше цигарата си, дръпваше няколко пъти от нея с притворени очи, сетне я оставяше да загасне и пак я запалваше — и пак, и пак. Разказваше за някогашната долина, разказваше за борбата на онези, които бяха дръзнали да се опълчат срещу добиването на урана.
— Използвахме всички законни средства. Този край беше обявен за защитена зона. Имаше даже министерство за защита на околната среда или нещо подобно, всъщност някакви екологически групировки. За тукашните хора решението за добив на уран беше равносилно на обявяване на война. Ето защо протакаха срока, колкото можеха. Знаеш ли, навремето повечето хора все още твърдо вярваха в благата от технологичния подем и в решаващата роля на индустриалните икономически интереси. Беше времето на големите манипулации с общественото мнение, направлявано от печалбата и парите, от свещениците на икономиката, на политиканстващата политика, от цялата тази помия. А хората се водеха послушно, подгонени от страха от енергийната зависимост. Могъщи гангстери крещяха: „Петролът е застрашен!“ и „Да живее ядрената енергия!“
Той продължаваше в същия дух, горещеше се, докато видеше, че на Серж вече не му е интересно. Тогава се връщаше към историята с мините от тази част на източното предградие — Вогези/Юра.
— Накрая повечето местни хора отстъпиха. Аз също. Трябваше да се работи, а имаше само това и нищо друго. Свършено бе с равнината. Вече не ни интересуваше. Или трябваше да я населим и разработим, или да мрем. Сега е по-зле от всякога… наистина загубена работа. А по онова време най-буйните се опълчиха, грабнаха пушките и хайде в планината. Бяха предупредили, че ще го направят, и удържаха думата си. Водачи им бяха трима дървари, дори един писател бе застанал в редиците им — от старата школа, дето разказват разни истории в печатните книги, беше родом оттук. Отначало се нахвърлиха на инвентара, ама бяха много изолирани и населението остана със скръстени ръце. Тукашните хора винаги са били овце, а не вълци. То им е останало от историята и от всичко, което им се е струпало на главата открай време, пък и от наивност. С две думи, нашите шумкари докараха на обектите снаряди и повредиха инвентара на инженерите, а когато им изпратиха части от Корпуса за сигурност, те стреляха по ченгетата. Работата опря до армията, до газовете, до напалма. Всички останаха по местата си. Знаели са как ще свършат, ама устояха докрай.
Дядото подръпваше от загасналата си цигара.
— А ние подкарахме скреперите. Подравнявахме планината, а пушките бяха опрени о гърбовете ни. Цели двайсет години. За тоя дето духа. Стигнахме дотам, да купуваме руда от Америка и да ходим да я търсим из Африка, уж помагаме на развиващите се страни. Забравяме ада на земята и се обръщаме към вярата, потопяваме се в духовното.
Дядото палеше цигарата си отново.
— Едно ще ти река аз, мойто момче. Гледай да не се замесваш в тоя цирк. Където и да идеш, навред ще намериш все тоя град, най-съвършената досегашна организация, в помощ на всеки нуждаещ се гражданин. Голямо постижение. Най-доброто, което можело да се направи. Сега пък взеха да използват едни телевизори, дето им влизат в главите, та по-хубаво да проумеят как техният свят се бил устремил към съвършенство. Може и да е тъй, знам ли. Това, което знам, е, че за нас, дето сме тука, не казват почти нищо, а пък и ние сме част от тоя свят, нали? Това, което знам, е, че ни казват: в Африка е също като тука; и разни други неща. Ама аз никога не съм ходил там да видя. Туй да го запомниш от мене. Ще ти разправят, че планетата щяла да се запази от хаоса, като се обърне към духовното, че спасението на човека увенчавало неговото желание да върши добро. Няма да ти говорят за места като тукашното, дето ни оставят да си мрем, защото вече не им служим за нищо — а пък не искаме и да си заминем.
— А защо да не заминем бе, дядо?
— Къде? В техните градове? Да идем да се строяваме в редици, та да ни показват по картичките си? В техните болници? Като пораснеш, прави каквото си щеш, момчето ми. Впрочем могат и да те принудят да заминеш — стига да решат да обявят това място за опасно (ще измислят нещо, за да не ги обвинят, че не са го сторили по-рано). Ама ти да не им вярваш. Гледай хубаво къде стъпваш. А аз ще си пукна тука. Тука ми е гробът и аз съм си го изкопал.
Дядо подръпваше от загасналата си цигара.
Пейзажът беше от червена и черна пръст, от белезникава скала с огромни белези, останали от киселинните пръски. Сред тия заливи и полусринати могили като лунен или марсиански декор бясно профучаваха моторизирани полицейски части. По пръснатите наоколо хълмове растяха храсти, не по-високи от човешки бой, и папрати. Високите дървета бяха изсъхнали и приличаха на гниещи кръстове.
Хлапетата играеха в изоставените кариери, до крак изтребили своите миньори за тия двадесет години. Зейналата паст на онези, в които още се работеше, продължаваше да взема нови жертви. На шестия си рожден ден Серж за малко не загина при едно срутване. Дечурлигата търчаха и скачаха, повтаряха точно онова, което бяха видели по телевизията, като си измисляха приключения между старите разнебитени навеси, туловищата на изоставените скрепери, нашарени от ръждата със същите цветове като почвата. Сред останките от инсталациите за първична обработка им се привиждаха крепости.
Казваха: войната.
Казваха: Европейската конфедерация.
Казваха: ние ще бъдем най-силните и няма да рискуваме нищо.
Казваха: да бъдем зорки и единни като една страна и една сила.
Казваха: някой ден ще трябва да си тръгнем оттук.
Оскъдните лишеи, прераснали между камъните, дращеха кожата на коленете му. Имаше дни, когато Серж изпадаше в треска, трепереше, покриваше се с пъпки. „Как да се храним правилно с тая проклета временна пенсия?“ — казваше тате. И повтаряше същото пред пътуващия лекар, обвиняващо сочейки с пръст мехурите от копривна треска по мършавите хълбоци на Серж.
Лекарят, грамаден, червендалест, с обръснат череп, му отвръщаше всеки път с миролюбив тон:
— Защо не идете със семейството си в града, господин Монтра?
И предписваше някаква помада. А неведнъж измъкваше от бялата си брезентова чанта нужната тубичка и я слагаше на масата.
— В града ли? И какво ще търся в града? Да мра от глад, а? И да давам половината от тая мизерна пенсия за наем?
— Ще си потърсите работа.
— Нямам квалификация. Нищо нямам. Много ги е грижа за нас. Бива ни само да копаем, ама вече и това не правим. Защо трябва да напускам тоя край, нали съм роден тук?
— Накрая тука ще осланете само вие, Монтра — казваше лекарят.
Съобщаваше това с тон на човек, който предсказва нещастие и знае, че е безсилен да го отклони. Говореше по навик.
— Тия, дето заминават, не знаят за къде са тръгнали — възразяваше му тате. — Баща ми ще умре скоро. Това ще стане тук.
Дядо поклащаше глава и гледаше лекаря право в очите.
Лекарят въздъхваше и питаше:
— Серж, а ти какъв искаш да станеш?
— Искам да съчинявам истории като един тукашен човек, който отдавна е умрял. Ама за телевизията.
— Много хубаво.
— Той е на шест години — казваше тате. — Сега се учи да чете. Хич не му говорете, че ще може да върши каквото си е наумил. Не е за нас тая работа. Не е за момчето на безработен миньор.
