Дидие Ларзан се залови да изрежда:
— Мрежа 1: текущ информационен бюлетин за бунтовете на южноафриканските миньори. Мрежа 2: документална информация за изразената от папа Еварист благодарност след обиколката му в Европейската конфедерация. Мрежа 3: документален филм за преустройството на стари земеделски райони в поречието на Рейн. Мрежа 4: образователна програма за творческия процес, за художественото творчество или нещо подобно. Мрежа 5: драма с криминален сюжет от серията за Калън, американска продукция. Ето всичко, което видях. Съвпада ли с твоето?
Даниел кимна. За миг потъна в мълчание. Сетне каза:
— Дидие, дай ми, моля те, една цигара.
Ларзан му подаде кутията. Поднесе му запалката си и известно време го наблюдава, докато вдишваше и изпускаше дима, после каза:
— Не се тревожи. За първи път ли ти се случва? (Даниел кимна.) Е, да… Сигурно е травматизиращо, разбирам. Хвърля в тревога. Но не е нещо сериозно. Можещ да си почти сигурен, че няма никаква опасност, апаратът ти е в ред, хипнопрограмата за приемане на образ „тета“ не е увредена, уверявам те. Убеден съм, че си пострадал от интерференция, причинена от странична спътникова емисия. Утре ще те проверя отново и ще попълним ново сведение за хипногаранция с твоите графични данни, потвърдени от обратната биокомуникация… и всичко, което се иска. О’кей?
— О’кей. Господи, беше толкова… толкова неочаквано… Дидие, боя се, че пак ще ми се случи.
— Невъзможно е дори едно на хиляда.
— И все пак ме е страх.
Ларзан му отвърна с още по-бащинска усмивка и смачка фаса си в пепелника.
— Добре — каза той. — Излез оттам. Ще те закарам у вас и ще дойда с такси за моята кола. Хайде!
В очите на Даниел проблесна облекчение. Той припряно излезе от колата си и тичешком я заобиколи, сякаш се боеше, че неговият приятел ще промени решението си. Въобще не обърна внимание на шишкото с бледо, зле избръснато лице, който тъкмо влизаше в бара „Веселата хубавица“. И шишкото не погледна към Даниел Монклеман.
Те никога не бяха се виждали.
Не се познаваха.
Още не.
Дебелият мъж с пръстено лице, смачкани дрехи, потен, и разтреперан като Даниел Монклеман, обул стари гумени обувки и плувнал в тлъстина, се казваше Диф Билби.
6
Ако се окаже, че Летита не е чак толкова хубава, това ще бъде само едно субективно виждане и не бива да му се отдава значение. Тя привличаше също толкова клиенти, колкото и дружките й сервитьорки във „Веселата хубавица“. Изглежда, имаше и такива, които намираха очарование в дългите й, малко кльощави крака, тесния й ханш, несъществуващия наглед задник, на който и най-стегнатите панталонки стояха някак хлабаво; харесваха и това, че кръстчето й можеше да се обхване с две ръце, че ребрата й се брояха, както и безплътния й бюст и изпъкналите очертания на ключиците и на плещите й, досущ „ангелски криле“. Обикновено имаше безизразен поглед, удавен дълбоко в тъмните й очи. Устата й бе голяма, а устните си гримираше в ярко карминеночервено. Тънките й кестеняви коси се спускаха до хълбоците, понякога ги вдигаше и навиваше в плосък кок, който скриваше под къдрава, голяма и съвсем бяла перука.
Тази кльощава и прозрачна Летита имаше невероятно голямо сърце. Цяла планина. Еверест.
И навярно за това някои я обичаха.
Като Диф Билби например, тая грамада Диф. Противоположностите се привличали, казват. В самото начало подпухналият от тлъстини Диф бе прелъстен от тоя лек като перце силует с крехки кости: той го последва.
В бара само направи знак на Летита — самотна, тя му махна с ръка в отговор от другия край и той бързо излезе навън. Извървя шестстотинте метра между бара и хотела, качи се по стълбището и влезе в стаята. Зачака.
Не правеше нищо. Седеше на леглото, плъзгаше наоколо празен поглед или се вторачваше в претрупаните шарки по килима от изкуствена вълна. От време на време изтриваше лице.
Сега мълком гледаше Летита. Съвсем вярно беше забелязала още с влизането си; „Не изглеждаш много добре, Диф.“ Отвърна й с лека усмивка, колкото да запази самообладание, да не се предаде на унинието, което го бе обзело след свестяването му. Гледаше я как сваля перуката си и я захвърля на един стол, как изхлузва късичката рокличка на момиче сервитьорка, разтърсвайки разпуснатите си коси, как сваля бикините и ботушите си. Виждаше я гола под взетия набързо душ, сетне да намята халата за баня. Гледаше я само защото тя се движеше. Летита отдавна не се стесняваше от него, понеже знаеше, че това не му пречи. Първия път Диф й беше клиент и тъй като бе тежък, тя беше отгоре, разбира се. Ако бяха преспали заедно, то бе защото на Диф нищо друго не му идваше наум, нито пък на Летита. Не беше нещо фантастично. Нито дори средна работа. („Сексуалните неща“ бяха угаснали за Диф наскоро след злополуката с Ким; също като яростта. Всичко това кипеше някъде дълбоко в него, колкото да напомня за себе си… но то беше като отлив, изгубил силата си, неспособен да се разрази, и той го знаеше. От време на време изхвърляше няколко храчки бяс и се изчерпваше в онанизъм, който свършваше с лепкава влага между пръстите му…) Втория път Диф бе платил, но те дори не бяха се докоснали. Платил бе само заради компанията, за това че си поговориха за загубеното време на Летита. Третият път също. След това не. Тя не пожела.
Бяха като двама приятели. Като брат и сестра може би — но и това не изразява всичко: бяха станали едно човешко същество плюс още едно човешко същество, които си поделяха взаимно тишината или говореха понякога, за да не слушат как времето се изплъзва. Диф никога не идваше изневиделица — ако Летита имаше клиент, той изчакваше или отлагаше посещението си за следващия ден. Летита никога не бе стъпвала в магазина. Никога не бяха излизали някъде да пийнат заедно по чашка, да хапнат нещо или да погледнат кабаретен театър — какъвто все още се намираше тук-там, упорито борещ се срещу ОПС.
— Гладен ли си? — попита Летита.
Той поклати отрицателно глава.
Гримът й бе паднал под душа. Косите й висяха на клечки, оголвайки черепа й, а очите бяха хлътнали повече от всякога. Лицето й беше бяло като мляко, но тя побърза да начерви устните си — можеше да се разхожда без дрехи, ала не и без червило.
— Жаден ли си?
Извади от хладилника тавичка със замразена храна (която тутакси напъха във фурната) и прозрачна бутилка с вода.
— Ако имаш нещо за пиене.
Тя сложи бутилката с вода на масата и хвърли бърз, изпитателен поглед към дебеланкото седнал на леглото й. Взе от една етажерка някаква бутилка синтетичен алкохол. С бутилка в една ръка и чаша в другата, тя приближи и остави всичко на паркета пред Диф.
— Според етикета излиза, че това е стар скоч — каза тя.
Начервената й уста се усмихваше. Ала не и очите й.
Диф си наля една чаша, изпи на един дъх три четвърти от нея и постоя с притворени очи, чувствайки как течната лава се спуска по хранопровода му и накрая избухна в стомаха. Когато отвори очи, го срещна погледът на Летита.
— Май не ти се случва често да пийваш такива неща — каза тя.
Баналният тон на заключението й никак не подхождаше на онова, което можеше да се прочете в очите й.
— Имах нужда. Още имам нужда.
Изпи остатъка в чашата. Огънят на алкохола се разнесе по вените му. Сигурно бе отвикнал вече, след тези пет години. Още една чаша и може би щеше да събере смелост да заговори. Щеше ли да забрави ужасните картини, които го запокитиха в подсъзнателното преди няколко часа, или щеше да намери сила да ги призове отново…
